Не мога да пиша без кирилица, не мога да дишам, без да искам това, в което вярвам. Така просто и смешно устроена съм. Един голям предразсъдък, слушащ най-любимата си спряла песен. Едно момиче с черен клин и бели сандали, пълно с текила и потушени или мъртви мисли. Едно същество, захвърлено в най-тъмната беседка на Вселената. Едно момиче, което пищи.
Което не ядеше, а сега яде. Което обича бяло вино. Червено за зимата, бяло за сега. Това е целият кръговрат. Бяло вино, някое докосване, неочаквана вибрация, толкова жалък, жалък път. Да знаеш ти живота как обичам. И колко мразя да е празно.
Пея си наум. С текила в душата, с писък на устните, писък, трептящ по гласните струни. И искам да плюя. Светът не е чак толкова грозен, че да си сложа очила.
Господ ме наказва, а аз се смея и пищя. По-добре само моето сърце (ако може) да бъде разбито, отколкото още четири. Няма да изям цялата храна на света, но ще изпия цялото му бяло вино.
Простете ми, не съм полудяла, имам въображение, но не чак толкова засилено, че да ме завлече натам. Просто спирам и. Всичко ще бъде наред.
яловбомвою
No comments:
Post a Comment