Любовта е парченце от ада, агония, страст, физическа болка, счупени запалки, сцени, сцени, преждевременно приключили телефонни разговори, шамари, разкопчани ризи, прибързани и предварително планирани груби реплики, приближаване и отдръпване, извърнати глави, топлина, лъжи или пък не. Нещо красиво, което не трябва да се чупи. Още текила, още цигари, мокра трева, в която всички са пикали, а ние лежим някъде там. Не искам да съм нежна. Щом това коства толкова много.
Спрях да пея, спрях да рисувам, да пиша също. Гласови записи правя рядко или пък ги правя толкова уморена и капнала, че после не мога да се разбера.
Чета все още, слушам музика и крещя с нея, скачам и се потя, нося рокли, къпя се, мажа се с лосиони за тяло, търкам се с утайка от кафе, суша косата си, слагам си парфюм, оглеждам се и търся блясъка в очите си. Не се оставям да увяхна.
Мъча се да се облагородя, съзерцавам звездите, накацали по голямото небе в двора, търся две съзвездия и си измислям някакви неща, които вероятно ще се случат, ако ги открия.
Пия текила с много лимони и й се мръщя малко по-малко, а след това вече съм свободна - красиво шоколадово момче ме носи като булка, аз се възхищавам на силата му и знам, че няма да ме пусне.
Преди седмица и нещо паднах от друго момче доста болезнено. Тече много кръв, аз плаках, но звучеше като смях. След това промих раните си и пак седнах в същото момче. Бяло вино, цигари и две (или три) нищожни глътки мастика. Не мога да оставя нещата да се случват някъде далеч от мен. Макар че понякога се налага да изчезнеш.
Изчезваш в презумпции и фикции, във всички дълги и предълги юридически определения. Изчезваш, преглъщаш тъпите си разбирания и те няма.
Някое красиво момче те носи, други красиви и не чак толкова красиви момчета седят под лампата на входа на детската градина при полицията. Голи до кръста. Разливам бира и умирам от смях. На гърба ми правят списък с покупки с червен молив за устни. Въртят ме във въздуха и пищя.
Това помага.
Тръшвам се в тревата със синя дантелена рокля и вместо да крещя и да проклинам, говоря нормално. Говорят ми някакви неща. Красиви. Изтощена съм. Изтощени сме. Вече не знам кога тези неща са истина.
Искам си покоя. Онзи прекрасен покой. Поне за малко. Това трябва да ни дава крила, не да ги реже.
В малко неща вярвам и дори не мога да ги формулирам. И в Господ вярвам, но не знам дали той намира желанията ми за наистина нужни.
В силата си да превърна нещо ужасно грешно в капчица от рая, не знам дали вярвам.
Истината е: липсата на апетит, световъртежът, сънищата, умората и прераждането вечерта са романтични. Другата истина е, че в такива дни не трябва да се мисли. Бурята щеше да изкорени черешата в двора. Не успя, но пък бутна оградата. Сънувам урагани, болките на приятелките си, своите болки. И други работи. Ромео и Жулиета забравиха какво се случва в сценария. Парите ни излетяха за алкохол и за цигари.
Една мъжка глава се заби бясно във вратата под гореспоменатата лампа, може би от ревност.
всичко се обърка
в кръв и хаотични ситуации
преглътнати сълзи
да те жадувам аз,
сбогом, дано си щастлива,
наздраве за това, наздраве за онова,
утре, далече от мен,
за нищо, нищичко,
друга любов, по-красива,
(отново, отново със теб)
някой ден
нещо мъничко умря
не мога да предскажа дали от него ще поникне още по-голямо и красиво растение от същия вид.
как мислиш, виждам ли в бъдещето,
mon amour?
или съм просто пияна
No comments:
Post a Comment