Искам да счупя нещо, но не и себе си. Чупя се от снощи, а сега започвам толкова плахо и неосъзнаващо, че вече съм започнала, че може би скоро ще приключа. Искам да счупя някого. Да кажа: "Пуших най-отвратителната си цигара, която не успях да понеса и загасих, и се сетих за теб".
Побиват ме тръпки, а когато се случи, ги усещам като гигантско вибриране на телефон. Ще се разплача от яд. Въобще нямаше сега да съм тук, но се вгледах в луната, разголена от бързодвижещите се облаци. Може би може повече. Винаги може повече.
Вече кривото легло не работи за слушане на нощна музика, ритуалът е погребан и осакатен.
Една не особено впечатляваща роза не изглежда толкова невзрачна отдалеч, а една близка и далечна моя позната веднъж каза "Това, което изглежда красиво отблизо, е грозно отдалеч. И обратното." Разбира се, тя много добре осъзнава, че това не е общовалидна формула.
Един от онези моменти, в които толкова силно искаш нещо, че те е страх да говориш за него, в които така го желаеш, че се страхуваш да пишеш за него, за да не го оскверниш със суетния си ексхибиционизъм, вече отмина. Знае ли някой колко съм го искала? Вероятно не достатъчно. Вече не съм цялата молитва. Вече съм уморена и готвеща се да си ляга.
come slowly to me
I've been waiting patient
patiently
(...)
there's a way out
в: какво чувствам към теб?
о: нещо между рейдиохед и деймиън райс
нощта е бавна
хубава седмица, момчета и момичета
No comments:
Post a Comment