Помня как се взирах в светлината, преминаваща през малките прорези на щорите, докато бях заключена в света на музите, в една тъмносиня стая и донякъде празна нощ. Помня как исках да вярвам и да не вярвам на часовника, за да успея да направя нещо, което да разбие порочната скука. И помня всички онези вечери, в които се терзаех, оглеждах се за знаци и вярвах в нещо.
След това настъпи промяна, може би истинска, която сега виждам, а след нея дойдоха и блаженото спокойствие, примирение или някаква зрялост. Сега тези добродетели са ми много по-нужни и изгарям да притежавам силата да се откажа или да остана спокойна за някакво време, но обещанията и често обаждащата се съвест ме притискат.