And so Sally can wait

Започнах да се чудя.. това, което пишем е това, което ни се иска да може да кажем или това, което всъщност казваме?
Пресичат ли се някъде или просто на мен ми се иска наистина да звуча така, ако реша да проговоря..?

Както и да е.
Казват, че животът бил гаден. Чувала съм го от много хора, които са или завършили, или почти завършили. Тогава ли започват да се случват по-сериозните неща, тогава ли ни сполетява нещо малко по-различно и тежко, или няма никакво значение на колко години си? Някакво общо схващане, поредната традиция в мненията?
Не обичам такива крайни изказвания - това е хубаво, това не е. Мислех, че почти всичко на този свят е относително. Но все пак някои неща са малко по-малко относителни от други.
Нямам идея защо пиша за това и защо започвам така. Истината е, че понякога е хубаво да имаш публика и да се опитваш да си експресивен пред нея. Но пък желанието за наличие на публика не говори за вътрешна хармония. Сега не знам накъде да гледам - фокусирана и концентрирана върху днес, към близкото бъдеще, или към големите хоризонти на сериозното бъдеще. Днес би трябвало да е най-важната спирка, но ако искам утре и другите евентуални месеци или години /наистина не знам/ да са хубави, ще се наложи да посветя около 60% от днес на тях. А какво оства за другите 40%? Умора. Или нещо глупаво, което да разсее студа навън и скуката вътре. Наистина не знам. Все по-често и по-често ми се случва да се спирам след дълги изречения, след като съм опитвала да опиша толкова много и различни събития косвено, и да осъзная, че просто не знам. И съм уморена. Вярвам в доста техники, мотивации, оптимистични насърчавания. Вярвам, че колкото и уморен да си, ако си кажеш, че не си, ще спечелиш малко повече движение, малко повече време. Но не винаги става. И плановете не винаги вървят по вода. И не винаги избираме правилните планове. И не винаги това, което искаме, ни прави щастливи. И не винаги сме готови да понесем успеха без да го разрушим в следващата секунда.
И след това се оказва, че докато сме били заети с тези така висши и важни за един прекрасен живот цели, сме пропуснали други дребни. А и някои не чак толкова дребни точки от другия план, за който дори не подозираме. И се оказваме на друго място, с други въпроси, друг грешен план и много повече умора.
Исках да съм чист и бял лист хартия, И някой да нарисува всичко наново. Сега се страхувам толкова много, че няма как да изтрия и точица и че всяка нова мисъл е друга драскотина, за която едва ли ще разбера красива ли е, или не. От една страна много ми се иска да знам накъде насочвам мислите и действията си, къде се удрят, на кого предават енергия и какво задвижва тя. От друга страна ме е страх от статистики и резултати. От трета, най-много се страхувам от това, че ме е страх.

Явно не е бил Ноември, била съм аз.