6 минути

6 минути свобода
Свобода да мислиш, че светът се върти и да не се чувстваш като частичка, закрепена благодарение на гравитацията. Ах, каква чудесна сряда за моята мисъл - лети, хвърчи и, о не, пак се блъсна в онзи стълб.
Желая да посветя всички тези прости глупости на всички онези прости глупаци, които съм подценила, но съм се оказала неправа. Не, не съм права. И няма "може би".
Просто понякога малко сигурност не би навредила на никого.
Искам свободата. Свободата да искам. Свободата да искам да правя нещо. И да съм там, навън. При вятъра, при небето, при безкрайното, при тихите вопли, при бавногаснещите и дълбоко усещащите. Искам, така искам да се откъсна и да видя вътрешната си страна отстрани. Искам да се редактирам, задраскам и заместя с червена химикалка, а после просто да препиша поправеното Аз на чист, кариран лист. Да отброя 5 реда и да прегъна полето. Да го предам някъде .. и да получа 6. Това ли е всичко? Това е. Това ли е животът? Това ли е животът?
Не! Не искам да чувам ехото си. Та от него оглушавам. Та от него ослепявам. Искам малко истина да влезне и да освети стаята на моите амбиции - оковани, смели, жалки, остарели.

Изчезна тропотът на пръстите и новият измислен ритъм, звучащ просто така: 1-2,1-2,1-2, 1-2-3-4.
И отново.
Какво става, когато отделяме прекалено много време на изображението? Какво става, когато преливаме от себе си във всяка част от себе си? Не е ли себично?
Някои малки въпроси правят големи процепи. Всяко разчупване на мисълта, всеки процеп в нея е прогрес. И всяка загатната идея, дошла отнякъде неканена, но не и нежелана, може да изиграе голяма, голяма роля.
Ако свършат тефтерите, химикалите, графитите и всичкото мастило на света, къде отнасяме идеите? А можем ли да пишем с действия?