Нечетните числа или смелостта да искаш?

"Back where I belong now
Was it just a dream?
Feelings unfold
They will never be sold
and the secret's safe with me"

В една песен се крие всичко, от което имаме нужда. В една песен се крие всичко. Но толкова малко хора го виждат. Или имат времето да открият една песен. Наистина да я открият. И да й позволят да ги завладее.
Илюзиите, изкуството, всички малки, сладки заблуди, облечени във формата на неоспорими знаци - всички те ни помагат.
А дали ни помагат?
Когато не мога да взема решение, гледам колко е часът. И ако минутите са нечетно число, правя това, което ми се иска да направя отвътре. Не някакви съдбоносни и адски важни решения, но все пак. Понякога може и да са. Когато се чудя, гледам колко е часът.
Толкова скрити ли останаха отговорите или просто сме твърде слаби, за да поемем отговорност, да направим това, което трябва, или да не правим нищо, когато се изисква?
Винаги знам какво трябва, но винаги и онова малко гласче ме подтиква да направя това, което искам.
Ако го послушам, страдам, разочаровам се от себе си, скъсвам се от критика. Случва се и да имам късмет и да не отнеса цялата постановка на "Как може да съм такава", но това става само ако гласчето е било право.
Колко често това, което ни се иска, е това, което трябва?
И има ли начин да си оправим настройките и да започнат да съвпадат малко по-често?
Може би от толкова опити да се вкараш в правия път, накрая взимаш правилните решения, не страдаш над глупави песни и пропилени часове, говориш по-бавно, знаеш кога да започнеш и кога да спреш да се смееш и така нататък, и т.н.
И какво, успяваш ли? Или се превръщаш в робот?

Песните всъщност са малка частица от мислите ни. И когато някой момент от песен съвпадне с нещо подобно от живота ни, сякаш сме видели чудо. Някакво привидение, което няма как да не е знак. Трябва да е знак и да притежава тайната мисия да ни насочи в правилната посока.
Ще ми се да вярвам.
Чакаш, вярваш, а после не знаеш какво да правиш с цялата утопия.