Моите шевове

Понякога най-добрият начин, по който можеш да си помогнеш, е да раздереш гърлото си от крещене. Да забиеш глава в юрган, възглавница или друго меко нещо, да вкопчиш пръстите си с нокти в него, сякаш те дърпа смъртта, а ти не искаш и не искаш да тръгнеш. След това може да се разкрещиш така, че да освободиш цялата чернилка, която си трупал в органите така, както се трупа олово, холестерол, мазнина и ненужна информация. Започнеш ли да изхвърляш цялата непотребна своя орис, започваш да чуваш и гласа си. Много е страшно да чуеш гласа си толкова ясно, при положение, че няма други слушатели. Обезпокоително е. Сякаш някой друг е влезнал в стаята и е прекъснал целия процес на пречистване. А всъщност е влезнало твоето чувство за мярка и нормалност.
Аз нямам куража да го направя.

Когато бях малка, гледах филми с тати. Лягах до него, той си играеше с косата ми и заспиваше до мен.
Когато станах малко по-голяма, продължавах да гледам филми с тати, но все по-рядко. Пусках нещо, лягах съсредоточена, той усукваше кичурите ми около пръстта си, аз го карах да престане. После заспиваше, аз започвах да недоволствам, че не гледа, той измрънкваше нещо неразбираемо и се завръщаше към съня си.
Сега нито едно от двете не се случва. Когато ме помоли да гледам филм с него, на мен не ми се гледа или съм уморена и се чудя "Как може да ме пита точно сега?"
Когато аз съм започнала да гледам, той просто се отбива, пита ме какво гледам и стои не повече от 5 минути, защото знае, че бих предпочела да съм сама.
Не, не бих. Не искам да съм сама. Но и не искам да съм с нашите, показвайки им как мислите ми не са насочени, където трябва, а виреят в опасната градина на несигурността. Вече не съм толкова малка, вече ми пука. Те не го разбират. И няма как да им го кажа.


Снощи лежах на кривото легло, почти изцяло облечена в черно.
Бях пуснала едната щора, вдигнала другата около десет сантиметра. Както винаги.
Запалих свещ, но осветяваше твърде много. Духнах към пламъка. Стана идеално тъмно. Пуснах музика, обърнах се към стената и започнах да мисля в спокойствието. Докато слушах, се улових, препречваща с пръст пътя на една стичаща се по бузата ми сълза. Избърсах я. След това втора. Започнах да се чудя. "Защо плача?"
Осъзнах, че не плача, а просто ми се спи и очите ми са се насълзили. Това ме огорчи още повече. Мисля за нещата, които искаме. За това, че ако не ни трябват наистина, животът рано или късно ще ни го покаже. За това, че съм инат и искам това, което искам, да е това, от което имам нужда. Колко е глупава тази философия. Мисля още. Но дори да не сме прави, ако животът винаги ни показва кое е по-добро за нас, кога ще победим? Не може ли да се наложим някак?
Днес разбирам, че не знам какво искам и Айнщайн е бил прав за достатъчно много неща. Днес разбирам, че отново се намирам в средата на нищото, само че с няколко несвършени задачи. Днес определено не виждам в розово.
Отдалечих достатъчно много хора от себе си с невидим щит. Другите, които просто имам нужда да са близо, са някъде, откъдето няма как да ме чуят, дори да имах смелостта да им изпратя съобщение по вятъра.
Черното петно продължаваше да лежи в тъмносинята стая. От едната слушалка далечни звуци показваха, че петното все още мърда и диша. Че в стаята все още има живот. Тя бе косвено заключена, без дори да е пуснато резе или завъртян ключът. Достатъчно беше, че съм легнала в тъмнината, с музиката си. Всички мислеха, че искам да съм сама.