And so it is... just..

Ежедневният бюлетин на разклатените усещания и чувство за ориентация в живота

представя

поредния ми опит да запълня едни 15-20 минути


Събра се доста и аз виждам подсъзнателните шевове, които започват един по един да се късат, защото искат да разкажа всичко, а аз не мога да им угодя. Защото съм един хаотичен човек, разчитащ на произвола, който случайно може би ще ме спаси.
Вече не ми се разглеждат познатите места, не ми се четат мъдрости, не ми се занимава с рутината.
На един голям дървен шах, покрит с прах, пълен с огромни пешки и царе, е поставена моята обичана камара "Екран". Не, не са толкова много, но изчислени в единици "стойност" и "значение" се равняват на много.
Навън малките капчици дъжд висят като обеци на най-крехките клонки на дъвретата. Аз стоя в една наполовина осветена стая, защото шнурът на щорите се превърна в конец. Заради мен. Явно в 2-3 поста преди този отново съм слушала края на "Inside I'm dancing". Когато искам да се върна към някой филм и няма как да го гледам отново от начало-докрай, слушам любимите си сцени. Media Player Classic понякога ми е много по-скъпа от foobar-а. От край време обичам да зациклям на едно нещо и да не осъзнавам как се движа милиметър напред, милиметър назад. В някакъв своеобразен транс - нищо не научавам, просто слушам и е хубаво.
Докато не реша да избутам старите навици, старите мелодии, старите сцени от старите любими филми - за да открия нови. "Inside I'm dancing" например гледах още през август, но го хванах след 20-тата минута. Много по-късно, чак през декември, реших да го изтегля и гледам сериозно. Разбира се, отново чаках любимите си моменти и сега отново разчитам на тях, когато си го припомням. А има още много, наистина много.
Докато гледах "The Elephant man" се чувствах привидно жестока. Притисната от едно странно чувство, обземащо ме, исках да спра и да изчезна в онази история, където ме няма. Очите ми се насълзиха в момент, който може би не е най-надежден за сълзи. В няколко други се опитвах да закрия монитора с ръка, но това са детски истории. Трябва да гледаш. По време на кадъра с приближението към лицето на моя любим Сър Антъни Хопкинс, когато показваха изпълващите се със солена вода очи, аз очаквах веднага след това внезапен контраст с другото лице. Очаквах да не спя заради шока, точно както преди много години се ужасих от едно зловещо същество в епизод на "До краен предел". Събраха се толкова неща, от които ме е страх. Ако снощи бях стъпила на твърдата позиция, че силните оцеляват и няма как да очакваш от другите дори 60% коефицент на полезно действие в полза на равенството, то днес тази твърдост се разми и аз не съм съвсем сигурна какво да мисля. Хората, с които се срещам, книгите, които чета, музиката, която ме съпровожда из дъждовните закъснения, репликите, които чувам, погледите, които ме стрелят - всички тях запазвам в газовата камера на своето сърце. Витаят опиянени и отвреме-навреме се обаждат, но никога нито едно от тях не успява да достигне върха и да ме залее с цялата си яснота. И с този филм, и с всички останали се случва това. Някоя нощ ще сънувам циркове през XIX век, в друга ще се сетя за онзи Иисус от "Сблъсъци", който гледах пред телевизора и който веднага след Стереофоникс обикнах. Сега не мога да ви го преразкажа последователно. В главата ми са преплетени в безкрайна мрежа персонажи, режисьори, цитати, музика, предмети, страници, изображения, автори, класации, части от статии.. И не мога да ги подредя. Започнах да гледам телевизия, за да открия някой филм. Гледах пет минути от началото, три от средата и няколко пъти края на "Джуд". Този филм ме преследваше през зимната ваканция, но аз гледах толкова частици от него, вече дори не знам дали ми е нужен. Станах като тати - каквото и да видя, знам кой е филмът, без дори да съм го гледала, или по някаква странна случайност съм гледала 1/8 от него, която се оказва достатъчна. Толкова повърхностно, срамувам се.
Преди три години лежах на кривото легло и се правех на приятно разсеяна, докато Клайв Оуен пишеше разни мръсотии в "Closer". Не го догледах. Снощи хванах същата сцена, а малко по-късно и самия край. Вече съм влюбена във филма, а все още не съм го изгледала. Дъждът цяла нощ шиба, за да успея да се наспя, а сега ми остават някакви си 15 минути, за да се влюбя в "Closer". Чувствата ми са малко забавени. Винаги изникват след като приливът си е заминал, а на брега са останали само грозни водорасли и 1001 рака.
Четох за Джоузеф Мерик, четох и превеждах на нашите. Ако не слушаха безполезните ми вълнения, положително щях да полудея.
Докато не знаех какво искам, стигнах до идеята, че трябва поне година да съм стажантка в психиатрична клиника. Животът в България не е филм на Линч, не е нереален като произведение на Камерън, не е интригуващ като работата на Кристофър Нолан. Или пък е?
Истината е, че freaks има навсякъде и аз ги виждам през нормалната кожа, нормалната глава, нормалните тела. Истината е, че познавам The Shadow Man, познавам младежа, който крещи на майка си, пребива жена си, живее в дупка, без ток и вода. Познавам онова състарено копие на Дичо, което спи, където намери и пие ракии за петдесет стотинки. Познавах и най-милото същество, което не можеше да каже и една членоразделна дума, но винаги ми вдигаше ръка и се усмихваше, когато го виждах. И аз с най-голяма радост го поздравявах. Дори му давах цигари по времето, когато съжителствах с нашите и дима от син Трезор.
Не мога да напиша сценарий на базата на вътрешната бъркотия, царяща в дълбините на една влажна кухина. Не мога да подредя толкова много. Прекалено еклектично се отнасям към всичкото.
Хората на всичкото са хора на нищото. Хората на всекиго са хора на никого.
За филмите и симбиозата малко по-късно, под въздействието на друг саундтрак.
"Closer" ме чака. Пуснах го. Измина минута и ето - вече го обичам.