Пряка реч:

Слушаш бритпоп и четеш "Хари Потър". Това е добра комбинация. Вероятно си отиват. Слушаш бритпоп и вътрешния си глас, докато се опитваш да запомниш всички думи, които се раждат със скоростта на атмосферата в теб. Записваш. Бритпопът пасва на спомените. Мелоу текстове, характеризиращи мелоу погледи от мелоу времена, които не е трябвало да бъдат такива. Е, хубавите запалки са за ценители.
И аз ще се науча да не си дърпам постоянно ръкавите, дори когато са много дълги. Ще знам кога да погледна човек в очи и да не отместя поглед, докато не каже всичко, което искам да чуя. Ще разбера кога не е удачно да стоиш с кръстосани ръце, демонстрирайки хладнокръвието си. Ще разбера и кога е време да създадеш свой ритъм, за да попаднеш в друг вид недъждовни четвъртъци.
Някой ден, някога, да, може би. Нали? Не харесвам това, което съм писала през май, юни, юли, септември.. А уж са толкова близо до отминалия студ на януари, уж са на една крачка разстояние от безсилието на ноември, уж са съседи на шарения ми, не знам защо любим калдъръмен октомври. Уж и сега нещата са се изменили, но не съвсем. Не колкото трябва. Щом все още зорко ги следя и продължавам да изследвам, щом все още имам време да спра света, за да помисля, вместо да спра да мисля, за да се понеса с вечното въртене.
Тече, всичко тече. Не ми го напомниха нито Хераклит, нито Валери Петров, нито някой друг. Просто вечните слова блеснаха на въображаемия екран на терзанията ми. За всичко си има време. Време, което винаги се мъча да изпреваря, тичам по мокрите улици, а колите минават през локвите, чиито капки, като хиляди стрели, се понасят върху мен. Накрая, задъхана и уморена, се свличам на мокрия път и си казвам "За всичко си има време. Спри се."
Трябва ли да се спра? Трябва ли да приема фактите? Ще ми бъде ли по-лесно? Ще бъде ли по-удобно? И аз ли съм от онези, които цял живот се мъчат, защото живеят с идеята, че това е истинският път към ... каквото и да търсят.
Затварям се в клетката на разсъжденията си и напълно изключвам всичко, което вирее извън нея. Ако се намираш на върха на някоя планина, виждаш целия свят от този връх. Ако се поместиш малко наляво, може да съзреш различни елементи, но ще забравиш за стария пейзаж. Докато някой ден не решиш, че голямата надморска височина не е за теб и не започнеш бавно да слизаш към земята. Тогава светът ще бъде съвсем различен. Няма как да очаквам да знам какви грешки допускам сега, като все още съм част от момента. Не мога да предвидя как ще се променя и може би трябва да се примиря с това.
Знам, че няма да съм очарована от написаното през Януари.
Наистина преди да заспиш виждаш ясно как стоят нещата. Не са нито прекалено трагични, нито ужасно хубави. Средното властва навсякъде - от математиката до всеки глупав миг и грешен избор.
Предполагам няма човек, който да не се е озовавал насред онези моменти, в които си задава изключителния въпрос: Но аз наистина ли съм Аз?
След три секунди това отминава, но наистина ли сме това, което сме?
Колко време трябва да мине, за да запиша историята си обективно? Кой ще извади прашните архиви, за да ме набута в миналото?
Смениха се толкова песни и с всяка се смени и фонът на мислите ми. Толкова съм, толкова сериозна.
Заспивах и си мислех. За едно от нещата, по които опиянена се водех в мъглата. Осъзнах, че празно ме вълнува. Вълнува ме идеята за липсата на неговата обливаща ме в тръпки версия. А тя жива ли е още?
Всяко нещо с времето си.
Дотогава аз по склона, надрана и окаляна, ще се мъча да го стигна.