Луната спи. И цялата галактика.

Преди време, малко преди или след като заговорихме за трета световна война, по детски и със смях, ме попита: защо си нещастна?
И всички онези пъти, в които не звучах достатъчно щастлива.
"Защо си нещастна?"
Прекрасен въпрос. Сега, ако някой ме попита, наистина бих станала малко нещастна, но и би ми станало някак мило, защото е толкова, толкова чисто. И просто, и детско.
Защо си нещастна?
Чувала съм възможен отговор, но тогава отговори мъж.
"Не съм нещастен. Просто съм сложен."
Все тая.
Музиката е музика, както устройствата са целувки е всичко
М?
Аз го разбирам, надявам се да има и други, които ще го разберат
Нищо не се променя под моята безперспективна власт, но това е единственото, което мога да дам, без да убия дендтрити, аксони и другите частички от един неврон
Свръхдоза "мога" и свръхпадение в един свръхкратък момент на безсъние, което жигоса последните ми "мога", "трябва" и..
и така нататък

Когато кажеш на някого "Ти си много мил, знаеше ли го?", не се очаква отговор. Функцията на изречението е да предизвика усмивка или да върне обратно към себе си, когато това, което се очаква да работи, не го прави.
Не изисква отговор и то "Защо?"
Защо ли? Ами, не знам. Вероятно има много логично обяснение, но има ли смисъл да дълбая там, където се виждат корените на най-красивите цветя? Корените - те не са красиви.

Хора, хора, хора. Аз съм толкова малко такава и не знам колко да съжалявам за това, колко да драпам по отвесната скала, колко да викам към небето. Да се моля, докато Господ си тактува под звуците на човешките болки и всички други молитви - "След малко, само да свърши песента.."