0.035

Не разбирам. Как когато направиш нещо без да искаш да изпъкнеш или без да вложиш съзнателно усилие, то се получава?
По цял ден се готвя да пиша, да чета или да свърша нещо, а през нощта разтапям очите си под счупена и изкивена нощна лампа. Скапвам се от безредие, през деня не ям реална храна, а захарни боклуци.
Чувствам се реално 3 килограма по-тежка, а дядо ми ми звъни, за да пита започнала ли съм да ям. Е, как? Не проумявам. Не ми го каза, когато в действителност бях по-слаба, но се сети сега, и то не с мил тон. Такива са старите хора. Хубавото е, че поне ми звъни, въпреки, че се намира на 20 метра от мен...

Ако с всичко става така, мисля, че представата ми за живота и как моят се отразява в огледалото на другите е абсолютно погрешна. Сигурно звуча по-добре преди да си прочистя гърлото, пиша по-интересно без да редактирам и хората си мислят за мен, когато ми изглежда най-нелогично. Как да преценя тогава как е преминало дадено събитие и каква следа е оставило? Страдам от някаква мания за улавяне на истината, пък тя нито е наистина истинска, нито е нужна.

Позволих на много неща да се случват по инерция, а може да е много, много по-добре.
Не се разбирам. Не разбирам и хората. Не разбирам и кой е по-сляп - аз или те?

П.С. Фактите: нито съм отслабнала, нито съм поумняла, нито съм станала по-старателна. Явно 20 метра са голямо разстояние, от което не можеш прозреш очевидното.


*
Дядо ми е много колоритен. Нарича ме по всевъзможни начини, използва всички имена, започващи с В, но не и моето. Валентина, Велислава, дори Величка..
Онзи ден дойде специално, за да ме пита колко грама е една унция. Разтворих 2-килограмовата енциклопедия и му казах. Казах му и че енергията от разпадането на 1 кг уран е еквивалента на тази от изгарянето на 3 000 000 кг въглища. Погледна ме изумен.
Винаги има хиляди истории и сърце не ми дава да го прекъсна или да не изслушам поне още една. Чете много и сигурно помни повече от мен. Знае биографии на знайни и незнайни личности и само ме кара да се притеснявам, когато ме помоли да му припомня нещо, което е забравил, а аз не го знам. Има силен, плътен глас, огромен и не особено чаровен нос, буйни вежди и гола глава. Много би му отивало да бъде турчин. Всъщност прилича на Уайти от OTH. Но има и сини очи, които съм виждала пълни със сълзи. Мъчно ми е за него. Повтаря се прекалено често, но и може да разкаже всякакви новости, стига да има възможност. Рядко показва емоции, знам го. Но ми звъни в три и половина следобед, за да пита дали спя и дали съм започнала да ям. Ако се чувствате три килограма по-тежки, ще ви го пратя, за да се успокоте. Без значение, че няма да е прав.
Ще ми се да се доверя на интуицията си и да повярвам, че обажданията са израз на привързаност. В замяна аз му давам списанията, които все още не съм прочела, понякога го питам разни неща, за да може с удоволствие да разказва, и, най-вече, стоя при него. Купувам му лекарства и много искам да му взема нещо топло и нещо, което обича за рождения ден. Ако беше през лятото, щях да му подаря сладолед на клечка. Защото знам, че го харесва и че би се зарадвал. Класически - "Ескимо".

Баба ми е вечно болна и прекалено далеч от мен, измерено в духовни и роднински метри. Другите ми баба и дядо, ако бяха тук, почти сигурна съм, щяха да ме карат да се чувствам длъжна да бъда по-добра и неразпиляна, по-прибрана и доволна, по-щастлива и заблудена.
Но те са далеч, а аз се разпадам. Точно както се разпадат ядрата на урана в една унция. Как искам да съм заобиколена от загрижени хора, а не такива, които вярват в мен, без да знаят каква каша съм. Горките, сигурно не подозират.