lost!

Мразя януари!
Мразя го, мразя го, мразя го!
Въобще не ме интересува, че заваля сняг и е красиво, въобще не ме интересуват всички имени и рождени дни! Въобще!
Родиш ли се през януари, ставаш ужасно студен и коравосърдечен човек. Ако някой някога си е мислил, че съм негативна, то е било, защото съм се опитвала да скрия цялата си неприязън, вместо да я оставя да прелее.. Като сега. Не ми харесва да е така, но, по дяволите, вече казвам "по дяволите", защото няма какво друго да кажа. Негативна съм, защото се опитах да видя красивото в студа, в кишата, в шала, който се заплете, а беше хубав, в изпръхналите ръце, в романтиката на зимата, в едно чакане и едно вайкане... В едно разочарование. ГР. Абсолютно, откровено ГР.
Първо защото е студено. Омръзна ми да е студено. Не може да мръднеш без ръкавици. Не стига, че ръцете ми поддържат перманентна температура -3 градуса по целзий, дори навън да се топи светът от жега, а сега е тройно по-студено и аз трябва да хвърлям ези-тура, за да разбера някой докоснал ли ме е или така ми се струва. Като изключим потенциала ми да бъда хладилник, вече имам и някакви рани, които не знам коя мразовита сутрин е гравирала върху кожата ми, но изглеждат така сякаш съм си правила спираловиден пиърсинг и някой е изтръгнал всичките обеци. Цялата се роня и беля, изсъхнах и с тонове вода, при това топла!, нищо не става. Стоя и гледам - започнах да гледам телевизия. През тази невероятно дълга ваканция изгледах поне 3 филма, които и преди съм гледала, научих какви петна премахва всеки прах за пране. На сън да ме бутнеш, знам по коя програма има шанс да пуснат нещо интересно.
Ужас. Започнах да чета, но през цялото това време си повтарях някакви неща, които, странно, звучат адски добре, а когато реша да ги запиша - не, няма какво да записваш, всичко отлетя.
Противодействам с движение и железен инат. Къщата е на два етажа, ще си намеря начини да я обиколя минимум 300 пъти, няма да изпадна в летаргия. И не изпаднах. Килимите са загрубели от въздуха, в стаята ми някой отново е ял семки, шнурът на щорите е загънал пердето, а плотът за клавиатурата не е прибран. Чекмеджето е отворено, телбодът е на бюрото, една най-здрава торбичка, пълна с документи, стои при моите неща, а мястото й не е там. Пускам си VH1 и какво да чуя - Coldplay - Violet Hill. Ах, колко обичам Вайълет Хил.
-Еее, тази група е..
-Коя?
-Колдплей. Една от най-слушаните групи за 2008.
И тук следват 2 секунди мълчание, в което успявам да чуя точно 1 акорд. След това всички се връщат към разговора си, защото няма значение дали аз ще чуя песента. НЯМА.
Нашите не го проумяват, дрои не си правят труда да помислят затова, но всеки път, когато реша да кажа нещо, те ме прекъсват. Всеки път, когато започна да чета сериозно и се потопя в прекрасната, измислена реалност, някой започва случайно да си гризе ноктите, да въздиша, намеквайки ми "Ох, защо си ме загърбила и четеш..".
Аз стоя и стоически сдържам всичките си нерви. Опитвам се да съм добра, диктувам си наум, че и аз съм изнервяла хората, че всеки си има причина, че трябва да проявя мъъъничко емпатия. Стоя, трая, преглъщам.
Днес, след чаша и половина кафе, седя на дивана в кухнята.

-Имаш дупка на блузата, да я зашия ли?
-Не.

40 минути по-късно.
-Имаш дупка на блузата.

Мисля си, че ако изкрещя "Знам! ЗНАМ! ЗНАМ!", ще направя огромна грешка, затова спокойно се съгласявам отново, изпитвам тайния страх, че някой ден ще видя блузата си на някое съседче. Нямам нищо против благотворителността, но тази скъсана блуза ми харесва и ще я нося, дори да заприлича на каре за ваза.
Никой не разбира и това, мислят си, че ми помагат, като предлагат да покрият с нея нещо мръсно и старо, да я направят на парцал, да я дарят, подарят, изгорят..
Не, няма.
Стоя след чаша и половина кафе и усещам как не издържам. Ръцете ми треперят. Белих чушки - хубаво. Поне правих нещо. Белих чушки от ледниковия период и на всичкото отгоре имаше кой да бъде недоволен, че се мръщя. Толкова почернели и отвратителни чушки не бях виждала, нямаше къде да си потопя ръката, за да разкарам ужасните черни неща и да продължа да беля, без да облепя глупавата чушка отново.
Бърках яйца. "Знаеш ли, не ги бъркай така.." Време е за съвети от наръчника "Как да даваш безполезни съвети в пикови моменти". А, да! Отивам, устремена и готова да чета "Пътеводител на галактическия стопаджия" отново. Разбира се, тя лежи почти невидима, въпреки 756-те си страници, хоризонтално и достатъчно назад, за да може да се вижда "Настолник на счетоводителя" и подобна класическа литература, която всеки трябва да има.. Но не и моите книги. Разбирам.
Чуках чесън най-прилежно. "Мерси, но трябва по-бързо."
Естествено, ако не бъркам яйца, не беля чушки, не чукам чесън, ще се стигне до познатото "Не ми помагаш."
Не помагам, ами. Знам.
Слушам неща, които не искам да слушам, въпроси, които нямат никакво значение, но Трябва да бъдат зададени. "Какво правиш?" например заслужава приза за изкарване човек извън кожата му. Какво мога да правя? - Търпя.
А да прекъснеш вдъхновение обявявам за грях. Съвсем сериозно. Или момент на отпускане след осем хиляди часа стрес.
Треперя. Ръцете ми вече не искат да крият вътрешните трусове. Отвън треперя, отвътре се треса. Поне да можех да се разкарвам по къси гащи и тениска, да излезна на слънце, да пусна студената вода и да съм щастлива. Не. НЕ, НЕ, НЕ.
И към цялата атмосфера, която само януари може да донесе, прибавям и моята ненадмината глупост да вярвам в знаци. Навсякъде срещам песни, филми и фрази, които преди време съм чула или видяла, които са важни за мен. Или пък Колдплей, за които хич не ми се коментира, но - ГР!- как да не е знак.
В мечти и планове за бъдещето човек забравя колко щастие крие настоящето. О, гледайте си работата! С важните си цитати, със снобските си критерии, с положителната си нагласа. Понякога тя е най-грешната стратегия, която може да изберете, освен ако не желаете да се взривите и някой да ви събира в пликче за веществени доказателства. Излизаш и мислиш колко прекрасни са локвите, колко магически е студът, каква художественост те поглежда зад премръзналите клони. Дам, дам, дам.. Какво като в някое не чак толкова извисено действие всичко ще блести от грешки - локвите винаги ще ти напомнят колко хубав е животът. Пф, поетичност!

И този пост, който излях с цялата си настървеност, е пълен с липсата на хиляда запетаи и наличието на още толкова погрешно избрани в гнева думи. Естествено.

Побърквам се, наистина. Искам да съм на самотен остров, да няма кафе, да няма телевизор, да няма студ, да няма януари, да няма избор.
Искам да ми е топло, да не треперя, да крещя и да не ме интересува.

Искам, искам, искам!