Температурите продължават да растат по модул, но това не подобрява времето. Изобщо. Никога не съм страдала толкова от студа и то не защото ми е студено, когато съм навън, а защото усещам как проклетият януарски мраз ме разрушава неусетно и много сериозно. По-трудно е да се преодолее психическата бариера, но тъй като моята е твърде нестабилна поради доброволното ми предаване на безплодното отчаяние в последните дни, единственият ми останал защитен механизъм е изпадането в летаргия. Или някаква мисловна и духовна смърт. Този път желанията и вярването, особено опитите и измъчените прояви на упорство ми се струват безполезни.
Различното в случая е, че физически се чувствам дори двойно по-срината. Не мога да се докосна от болка, шумът предизвиква мигрена, пръстите си не усещам, както и крайниците въобще. Кичурите ми изсъхнаха, кожата се възпалява само косъм да падне върху нея, разни незнайно как белязали ме рани зеят, едва рукналата кръв от тях тече по напуканите, обезличени устни. А прехапя ли ги, сякаш търкам гума. Трагедия. Очите смъдят, сълзят, болят. Разстоянието от точка А до точка Б е безкрайно, коленете също страдат от какво ли не, коридорите са обгърнати от леда на въздуха навън, цялата атмосфера е замръзнала, не знам, не виждам, сили нямам, не мога да спя, дните са се слели, като единствената малка пауза е 4-5 часа притворени клепачи. Но изглеждат като пет минути. Никога, никога не е било така. Аз ли избрах движението или то избра мен, или пък наистина е дошла люта зима. Но, помня много добре, и миналата, и по-миналата, та дори и годината преди нея - всички те бяха студени колкото тази.
И все пак януари ме изненада както никога. Неприятно. Ненавиждам месеца. И го ненавиждам така силно. Навън земята е скована, а вътре - всичко оставено на произвола на студа. Който е невменяем.
Винаги усещам дните, в които няма да ходя на училище. Когато се събудя, ще ме боли глава. И това е абсолютно реално и възможно. Всичко се повтаря. Този път няма "Полет над кукувиче гнездо" и чакане за телефонно обаждане, няма маратон сериали, нито пък "Бейк Ролс".
Няма го "Истински романс", който да ми отвори очите за симулацията.
Но е нечовешки в началото на годината, началото на месеца да стоиш и да решаваш безсмислени тригонометрични уравнения.
Мисля да спя до 10!
Колкото повече се спасявам, толкова повече мечтая за пролет, ранна есен, отворени врати, тънки блузи..
Нямам търпение да се родя отново.
No comments:
Post a Comment