топло

Сладкарница "Младежка среща" рулз! И още как!
Поглеждам към старите й витрини и блока зад нея. Виждам през сивата прозрачност на града и се сещам за тези малки сладкарници, облепени с червени ленти "Coke". Прекрасни са. Вътре е студено, прашно и застояло. Има пасти, а може би и добуши. Меланхолично е, ако не си от хората на сладникавото щастие. Сещам се за една стара зима, в която бях малка, но винаги ще помня. Ще помня и сините очи на един пропаднал в моите сини очи младеж. Но сега знам, че не е бил. Винаги е бил мил. Мъчно ми е за него.
Оглеждам се и виждам всичко с рентгеновия си спасителен механизъм, запазен за късите дни и недостатъчни нощи. Калта по шосето прилича на крем от торта "Гараш". Остава само някой да се появи с огромен нож и да я изстърже. Мирише на прах за пране, улиците са празни и всичко е толкова, толкова типично за този град. Надписът "Социален магазин" и продължението му "За всеки по нещо" ме наблюдават, докато не се скрия, за да се наслаждавам на следващата гледка. Празно помещение, обляно в романтична, черввеникава светлина. Преди беше изпълнено с хубави дрехи, но сега му остана само светлината. Няколко метра по-нагоре зеи поредното празно пространство. За негова жалост витрините му са покрити с хартия и никаква светлина не напомня за това, което е било. Само един надпис "Мистрал". Явно мистралът на апатията и безпаричието го е отвял на неблагоприятно място. Вляво, пред свещения храм на чалгата и синдрома "Още нямам акне, но пуша по 8 кутии цигари на ден" някакъв 17-18-годишен говори по телефона, като всяка втора реплика е мега оригинално псуване. Разхожда се върху леда и аз спирам да му обръщам внимание. Стигаме до целта - една аптека, в която двама мъже на 65-70 години се топлят под жълто-бялата, силна светлина. Рафтовете са стари, стените са бели, няма кристално чисти огледала, няма ги най-новите шампоани и лосиони за тяло. Всичко е обикновено и мирише на живот. Аптекарят има фанатично старческо изражение, което се крие във всяка бръчица и сякаш казва "Този човек живее с идеята, че диктатурата ще го спаси". Малко по-нагоре, от "големия магазин" хора излизат с прозрачни найлонови пликчета, пълни с кисели млека и големи кутии обикновени вафли "Боровец". И у нас има такива. Мама ги купи. Супер.
Остатъците от лед са се превърнали в милиони малки огледалца, които отразяват светлината и трептят по хиляди красиви начини, както и да наклониш главата си.
Минаваме покрай бившия "Арт клуб", който постепенно започна да губи интереса на посетителите си. Малко преди да издъхне беше оставил същата следа като магазина за хубави дрехи - червената светлина. Сега вече не свети изобщо. Бялото знаме окончателно се развя пред мириса на прах за пране и социалните магазини, където има за всеки по нещо.
От Невърленд към голите реалности на средностатистическата зима на място като това. Една съученичка се прибира към блока си по анцуг, явно е ходила да си купува нещо. Става ми тъжно. Върви сама, наоколо е пусто.
Друг човек - отново сам - е решил да се разходи, само защото навън не е -22, а просто -2 градуса. Фаровете на колите светят в очите ми, но аз не мигам, а гледам как светлината се издига като ореол над къдриците на някакво друго момиче, тръгнало нанякъде.
Разбирам, че всичко това е нормално. Разбирам, че не бързането към вкъщи, където ще можеш спокойно да се завиеш с одеяло и да заспиш пред късната емисия новини, покрит с трохи от обикновена вафла, е проблемът не хората. После сънено ще се пренесеш на леглото, чакайки поредната сутрин да те завлече в мизерията си. Виждам го в очите на всички средностатистически индивиди на средна възраст. Виждам го в дрехите им, погледите им, подохките им, жестовете им. Носи се около тях като собствена атмосфера, съставена от грижи, отчаяние и примирение. В студените дни е най-забележима.
А може би това е проблемът на хората?
Продължавам и си мисля колко деформирано или лъжовно трябва да живееш, за да намираш нещо хубаво в простотията, буквалната пустота и калния сняг. И то в четвъртък вечер, и то тук. Няма никаква романтика в старите ботуши, в блузата, суетшърта, любимите ми черни кожени ръкавици с дупка на десния палец. Нама никаква романтика в безбройните слоеве дрехи, за които дори аз не подозирам, че ме топлят.
Няма нищо хубаво в това, че едва ли ще запомня тази вечер или пък някоя подобна. Едва ли ще се сещам как пиша тема по история, какво точно пиша и всъщност колко сериозно не ми се занимава.
Никога не ги помня тези първи два-три месеца. Имат си своите дати и събития, но просто ме отблъскват с нещо. И не, не отричам, че е имало и достатъчно топли моменти, към които някога да се завърна, но сега не ми вдъхват огромно доверие. Вдъхват ми киша, виждам само подвижните пясъци на ежедневието. А то се изчерпва прекалено лесно.
За кой ли път минавам покрай внушителната стара гимназия. Знам, че нищо повече от безперспективно мислене и социално-икономически проблеми са я погубили. Но мина ли покрай големите прозорци на подземния етаж, старите празни класни стаи, буйната растителност, скрила разрушения вход, започвам да се вглеждам в сенките, да се взирам в страшната й тъмнина. И си представям малки и големи ученици в строги черни униформи. И как настъпва момент, в който всички започват да умират.
Имам нужда да ме е страх от нещо, това е една от малкото тръпки, които могат да те полазят в това време. Бездомно куче се появява, уплашено и гладно се изнизва с бързи, ситни крачки. Накъде ли ще го отведат тънките му крака?
Преди няколко месеца на стария пън пред една къща с особено разхвърлян двор и още по-разхвърляни деца един мъж стоеше с тях всяка вечер. Пускаше им музика от телефона си, предаваше им знанията си. Никога не бих помислила, че е необикновен, умен или щастлив, вероятно нямаше да го забележа, но може би точно той променяше дните им, най-вече късноесенните.
Всяка вечер беше там и им говореше. Незнайно защо едното момиче винаги стоеше близо до него, а другото слушаше изправено, бръкнало в джобове, някъде в далечината. Отново надрасках възможни предпоставки и причини, но какво ли разбирам аз? Не познавам хората. Не знам толкова тъжни, колкото изглеждат ли са. Или просто така би се вписало по-добре в моята композиция.
Предпоследната улица е главна, но по нищо не личи. Оранжева светлина осветява моята замисленост, а аз мълча или казвам нещо от рода на "Мхм.", когато ми говорят. Студено ми е и вече искам да се прибирам, докато щрихите на тази сива, кална рутина още кръжат около уличната лампа на моя наблюдателен дух.
"Стани богат" свърши, аз все още не съм прочела урока по физика, не съм започнала с историята. Съвсем наясно съм какво е най-вероятно да се случи и колко тонове сенки под очите ще трупам, само защото обичам да отлагам.
Ако трябва да съм честна, отлагам, защото това ме прави по-щастлива.
Как да обичаш нещо, което не обичаш?
И как да правиш нещо, което не обичаш, когато е зима и ти трябва поне щипка хубави спомени от всички тези еднакви дни?
Преди не обичах зимата, защото нямах време да се интересувам от това какво ще се случи, когато може да ми е топло и толкова.
Сега не обичам зимата, защото мисля прекалено много - събрах отпечатъците на другите сезони. И само през зимата звездите са така безлични, неярки и угаснали.
Само сега.