надявам се, че ти си краят..

Така хубаво е да четеш. Да четеш и да си мислиш, че хванеш ли клавиатура, седемте чудеса на света ще са нищо и никакви във величието си в сравнение с това, което ще изтръгнеш от художествената, друга част на мозъка си. Е, това няма да се случи, аз го предвещавам, а вече и ясно разбирам. Защото животът все още не е разградил детските наивности, все още не ме е пребивал до болка и синини, все още не ме е оставял достатъчно пъти с намръщена физиономия - такава като след глътка уиски. Ако си готова за нещо ново и различно, ще го понесеш. Но да се намръщиш винаги е първо. Животът някак ме подминава през последните хиляди дни, но аз си играя на "Направи си сам" и си правя някакъв живот, от сгъната хартийка - както децата си правят лодки и солнички. И както хората си правят илюзии.
Но аз съм малка. Тръпна в някакъв смешен и достоен за съжаление ужас, че след няколко вледеняващи януарски часа, ще дойде и моят час. Стоя си, спокойна, несигурна, след няколко часа ровене из блогове, из стилове, из мисли, из съдби..
Аз все още не съм достатъчно уверена в себе си, за да се оставя да напиша всичко, знаейки, че каквото е трябвало да се каже, вече е казано, а каквото е трябвало да се разбере - отдавна заровено при останалия опит. Аз опит нямам и тук ще скъсам връзката, веригата на онова вдъхновение, което те обхваща тогава и само тогава, когато си гледал изгрева на много чужди вдъхновения, влюбени, след това разлюбени, после отново влюбени и слети в някаква творба, която да удря с камшика си крехките тела на крехки, безформени душици. Като мен. Празнувам последните си ваканционни часове, стоейки взираща се в лъчистото самоубийство на всичко, което още не е заспало у мен. Мисля си за утре, за други ден, за денят след други ден плюс всички останали, които, въпреки всичко изписано и неизписано, аз искам да посрещна. Искам ги и ги искам достойна. Искам ги за мен и само за мен. Искам дните да не отлитат, а просто да се прибират в кутията със златни моменти от тези мои златни 16. Обичам ли ги? Обичам ги. Не се питам защо, защото знам, че съм царица в страната "Защо си има отговор и Весела ще ви го каже.". Знам, че там живея само аз и управлявам собствените си неволи. Защо ли? Защото се научих да задавам въпроси и сама да си отговарям - искрено. После се мръщя, като след уиски, което сама съм решила да пия.