23/2

Знаете ли, този младеж ми липсва. И усетих, че го оставих недовършен, а фактът, че все още е незабравен, може би значи нещо.

Бялата стая продължаваше да е студена и неприветлива. Не че някога е била топла и уютна, просто когато човек се бори и блъска в нея, търсейки изход, който не съществува, тя ставаше отчайващо зловеща. Но в нея имаше прозорец. Това е твърде странно, тъй като прозорецът пропуска светлината на външния свят, а това е едно огромно спасение от всяка истинска параноя. Но в този случай светлината, която преминаваше, беше загубила своята топла, галеща милувка. Сякаш всеки ден беше мрачен и унил. Всичко освен радост и идея за спасение можеше да проникне през стъклото. Всичко без тях. Така че бялата стая започна да губи сиянието си и да попива сивотата на външните дни. От една страна той се чувстваше добре, знаейки, че не изпуска тръпката от това да си свободен физически. Но замисляше ли се над това, решаваше, че е просто жалък нещастник, който се опитва да изкриви обстоятелствата на своя страна, което във всички случаи беше лъжа.
Дори сивотата на света му се струваше прекрасна пред тази стая, в която беше винаги - когато мислеше, когато не мислеше, когато чувстваше, когато не чувстваше, когато заспиваше, когато се събуждаше. Хранеше се веднъж дневно. Чудеше се колко ли е отслабнал, но след седмия или може би седемнадесетия ден, реши, че това не е никак важно.

В живота му имаше много неща, които се бяха случили. Но се страхуваше, че нещата, които щяха да се случат, бяха никакви. Решеше ли да приеме дори за секунда мисълта, че няма да се измъкне никога, той губеше цялото си желание не само за живот, а за понасяне на всички моменти, дори тези преди самоубийството.
След като почина дядо му, просто отговаряше, че е починал, когато го разпитваха за такива неща. Беше като много други деца и всичко това приемаше като нещо в миналото, нещо нормално. Следствията от тази смърт се появиха малко по-късно, когато си спомни за своята безчувственост и тя започна да го тресе и буди по средата на нощта. Но и от тази криза излезе полупострадал, като за свое оправдание прие това, че хората не трябва да се принуждават в чувствата си и това страдание е една долна манипулация, родена още по времето на Иисус.
Но се случи нещо друго, което отново трябваше да подложи оковите на вижданията на изпитание. Имаше добра компания. Момчета, типични момчета, които бяха заедно в много от приятните и неприятните си моменти. В много пиянски вечери и в много непиянски, в които решаваха да говорят. Беше добре да знае, че има хора, които ще му помогнат, ако се наложи, ще го изслушат, ако е разстроен, а след това ще се правят, че се е държал възможно най-мъжки. Това беше подкрепата, от която всеки има нужда, но дойде моментът, в който се оказа, че някъде в самото начало нещо е куцало. Един от най-близките му приятели, и изобщо, един от най-уважаваните сред другите, реши да им признае своята тайна, Своята тайна, скрита от две години, не само от тях, а от цялото общество. Призна им, че е гей. Шок. Това беше абсолютно невъзможно и неприемливо. Всичко, в което вярваше се обърна на много повече от 360 градуса. Всички го приеха. След това приятелят им си тръгна. И всички казаха, че не го приемат. Той се чудеше. Какво да направи или по-скоро какво да мисли ? Приятелството е над сексуалната ориентация и, общо взето, когато става въпрос за такива възвишени неща, всичко е над сексуалната ориентация. Това беше заблуда и го знаеше. Това, което го притесняваше повече беше не това, че всички започнаха да се изолират и да го отбягват, а това, че той, въпреки, че беше учуден и отвратен отново, не искаше да го оставя. И не само не искаше да го оставя и да върне стария си приятел - щеше да го приеме такъв, какъвто е.
Мислеше все по-често за него. И не, не мислете, че той също беше хомосексуалист, Просто разбра, че границите за него не са проблем. Проблем беше да си го признае.