Отново рисувам. Знам, че не мога, колкото и да искам да мога. Но не всичко е родено с теб и не всичко може да се придобие.
Еволюция.
Все пак рисуването ми има за цел да зарадва някого и аз му пожелавам да успее.
Преди се чувствах специална, защото бях различна, а сега се чувствам специална, защото съм нормална.
Намразвам блоговете - парадокс.
Просто хаос, подреден по някакъв мечтателско-изкуствен начин, а понякога и с голяма доза откровеност, но въпреки това.. аз май съм прекалено нормална.
Сигурно защото не мога да рисувам достатъчно добре. Преди години, когато бях малко по-малка, си харесвах навик и винаги много ми се искаше да го имам.
Като да си водя дневник или пък стаята ми да е облепена отгоре-додолу с глупави изрезки. Да правя или имам нещо, без значение дали ще ми е нужно и дали наистина ще го харесвам. И чак сега осъзнавам, че това може би не се е променило толкова драстично. Много искам да започна много неща, но за да стане това искам основа. Никой не ме пита и никой не ми казва високо, на глас, че няма такава подредба и дори да се чувстваш чист и изтрит от стари товари, просто внушението те е заблудило.
Но аз много държа да се излъжа и да започна всички тези/онези неща.
В моментите, когато саботирам плановете си спирам, за да се сетя, че има и нещо отвъд плановете и това, което може да бъде - това, което е. В същите тези моменти поглеждам навътре или пък встрани и записвам по някоя безполезна мисъл на някое празно място. Честно казано не искам да е така, но и не искам да е по друг начин.
*
Отново заспах накриво, отново с дрехите. Мислех си, че ще е добре поне веднъж да спра да се опитвам да променя нещата и да продължа да спя по най-неудобния начин.
Но всъщност просто не ми се ставаше.
Нито алармата, нито ужасната песен, която харесвах преди седмица, успяха да изкоренят желанието ми да не мръдна.
Първоначално се прибирах скапана в петък вечер, преобличах се, измивах се, преглеждах всичко и всички за някакво отрицателно време и лягах със слушалките. Добра идея. След като 3 песни и половина бяха успели да докоснат слуха ми, всички други се изнизваха на фона на моята превърнала се в сън умора. И така - в 2-3АМ се пренесях на леглото, до което няма слушалки, защото знаех колко гадно е да спиш с дрехите.
След това тази умора стана все по-уважавана и си правех плейлист според това дали искам да сънувам нещо мистично или пък забавно и живо.
Дойде лятото. И понеже не бях толкова уморена, в нощите, в които слушах музика, аз стоях с широко отворени очи. Вдигах едната щора, пусках другата. Оставях нощната, синя светлина да нахлува и къпе прохладните стени, а уличното осветление вдъхваше живот само на малките процепчета на щората, от които трудно откъсвах нощното си зрение.
И така, слушах, слушах, слушах. Попивах всяка нота и всяка дума. От песен получавах минимум 20 грама смисъл и 30 грама вдъхновение. Но стана твърде горещо и аз се пренесох навън. Пред лятното небе малко неща изглеждат по-големи и по-важни.
И изобщо пред небето. Там се посветих на много странни мелодии и не толкова слушах, колкото просто им позволявах да бъдат фон на моите начини да прочета съдбата си по несъществуващи съзвездия.
И донякъде може би се получи.
С есента аз се завърнах към слушането на закрито. Но този път без слушалки, а чиста, разсъблечена музика в сенките на запалената свещ, леко разкъсана от мириса на ароматни пръчици.
Всичко това беше прекрасно, докато не се събуждах с пукването на зората и уууужасната мисъл, че трябва да си оправям тепърва в леглото, за да придам ползотворен край на това криво спане.
Вече не ми се слуша музика, слуша ми се нещо тъпо по телевизията. Не бях гледала телевизия от толкова време и сега, като голяма част от средностатистическата маса, се радвам, че по цял ден се излъчват филми, а вечерта - пак филми.
Или пък нещо крайно приятно като "Полет над нощта", където за вече може би втори път ми показват, че трябва да се замисля за Oasis.
Заспивам наобратно, на истинското си легло. Под оскъдна светлина и никаква музика, на възглавница и половина, завита със сгънато, нетоплещо одеяло.
В дебрите на нощта се събуждам, разбирам как съм спала 2 часа накриво отново, решавам да спра телевизора, да изкореня светлината и да пусна нощнтата тъмнина да нахлуе. И пак заспивам. Пак с дрехите. Накриво!
Сънуждам се глааадна, ям кисело мляко, ябълки и портокали, започвам да се замислям, че денят е бил планирал, а аз отново съм загубила поне 2 часа в безсмислено зяпане на филм, който и без това съм гледала.
После виждам Уди Алън, който е напълно неустоим за моите вятърничави критерии, а и се вписва във всичките ми оправдания и причини да отложа същественото.
Докато се нижат манипулиращите реклами, аз умирам да гледам филм, който не фигурира в списъка с онези, които ТРЯБВА най-накрая да изгледам. Решавам, че няма как повече да се бавя, трябва да нарисувам последните две картички за тази година, да направя нещо полезно и да започна да чета, защото Искам.
Но не, явно Уди Алън ми е толкова интересен, че трябва да напиша няколко неверни неша за личността и стила му.
И знам, че няма да седна да чета, докато не се почувствам поне малко завършена в този домашен, само мой ден.
Как да е само мой, като загубих толкова време за нищо, поглеждам се отстрани, обяснявам си как е възмутимо, че не мога да се организирам, давам си най-точни наставления..
И накрая какво?
*
Нарисувах картичката си, проумях, че е много по-трудно, но и качествено да ти пука за един човек, отколкото за много. А и да се отдадеш на едно нещо е хубаво, хубаво, хубаво.
Мерил Стрийп го искаше, искаше да знае какво е "to care about something passionately?".
Зад кулисите на милион и едно коледни и новогодишни желания, зад изкривяванията и похарчените пари стоят още толкова много неща и се чудя кога ще се сетя адекватно за тях, кога ще успея да споделя за нещо стъпило здраво на някоя си земя, защото знам, че определени неща тайно те дълбаят и се сещаш за тях чак когато видиш руините.
*
Има хора, които правят научни открития, онамират разни кости от отдавна изчезнали същества, измислят теореми. Други пък водят битки, горят хора и Рим, подписват договри, управляват, дебели и с ужасни перуки, и всички ги познават. Трети са любими на прожекторите, гледаш и мечтаеш за живота на героите им, докато четвърти рекламират Пепси, а в действителност обожават Кола.
И така до края на света. Няма как да не пожелаеш и ти да бъдеш докоснат от бога индивид, който да засияе на голяма сцена, където са всички, които променят света.
Въпросът това ли е най-важното се появява неканен и внася суматоха в добре структурираните мечти за слава и величие.
Неусетно избираш да обичаш живота със секундите, а не годините, с всеки детайл, а не цялостния пейзаж, с всяка сричка, а не пасаж. Няма лошо.
Чувствам се като скала, обградена от малки камъчета, морски цветни стъкълца.
Чувствам се като айсберг.
Но все пак айсберг насочва "Титаник" към дъното. Заради айсберг умира Лео, а Кейт вероятно получава простуда.
Нещо някак не върви.
No comments:
Post a Comment