Чувствам се както се чувствах преди три месеца. Прочетох толкова лирика и изведнъж се озовах в септември. Септември, за който имах такива големи надежди, незнайно защо, а той беше просто нормален. Явно не е било така. И дори да се запитам, не бих могла да си отговоря какво толкова се е случило, но явно всичко, което стана, е ценно. Помня, че отново бях глупава. Помня, че бях много щастлива. След това пак бях глупава. А накрая отчайващо глупава и щастлива. Защо глупостта ми е така благодатна? А аз така упорито се мъча да я изкореня..
Но все пак не трябва да си отговарям. Иначе ще се пусна по течението ан нови грешки, а грешките, от които не се мъчим да избягаме, не са хубави. И аз се придържам към стария сладко-горчив лайфстайл. Поне през 1/18 от времето. Иначе започва да ми липсва.
Понякога "съжалявам" е всичко, което мога да кажа и всичко, което почти успява да обобщи реакциите в мен. Но всъщност означава "исках да кажа толкова много, а заговорих за толкова различни неща, по толкова непредвидим начин." Сега отново живея върху детската си, наивна глупост. И чакам да стане 12. Какво значение ще има, ако прочета нещо определено не сега, а след 57 минути? Каквото и да е, знам, че има такова. Жалка работа. Всичко, което си наумя и всичко, което забравя да видя. Всички редове, прочетени набързо. Всички песни, които съм слушала за седми път, а съм искала да чуя някоя друга. И може би всички сменящи се настроения в интервала 15 минути.
Как да вярвам в нещо като светът си има 30 различни тези и ти поднася всичките в един ден по най-прекрасния и убедителен начин? Как да избера кое да бъде изключение и кога да слушам "опитните"?
От много време искам да започна да пиша и да свърша. Да е поне малко ясно. Но не.
Хората са толкова малки. Боже, толкова малки. Разбирам го по себе си. Своите страхове, собствената ми гордо вдигната глава. И по сърцето, което чувам - биещо. Не знам каква да се избера и защо си струва. Не знам дори мога ли. Продължавам да се чудя. И се чудя. Разбрах,че е глупаво да вярваш на знаци, да ги търсиш, да ги откриваш, да им се усмихваш. Разбрах толкова и същевременно нищо. Винаги може повече. Но някои моменти са толкова достатъчни. Мога ли да предам цялата достатъчност по един поглед. А по съжалението по-късно?
Мога ли да се извиня в мислите си милиони пъти и да се моля, че човек би разбрал? А може ли да изтрия всичко и да излея кофа зелена боя върху листа?
Хаотични мисли плюс още хаотични мисли.
И след като от тях извадим усещането за реалност.
Какво се получава?
Пореден блог пост
Жалка, малка, глупава?
Лирично-лигава?
Нямам никаква идея.
Цялото кълбо от мисли се върти около една мъгла и как много исках да направя нещо. Сигурно и тогава съм знаела, че няма да успея.
Просто знам, че някои неща, като дежа ву, понякога просто изникват на повърхността. И знам, че преди това сме ги виждали ясно, просто сме забравяли да си го кажем на глас.
Ако пиша до 12 ще убия времето, ще поставя собствен блог рекорд, а ако имам късмет, може и да въведа някакъв ред, да споделя някаква притъпена, забравена болка, да е по-добре.
Но ми мирише на край, няма как да не спра, нали?
Просто редовете не си отиват, не мога да ги свържа. А и те няма да искат. Винаги мога да започна отначало, но напоследък изборът не е толкова голям. Боже, защо не мога просто да разбера?
Глупостта не е относителна.
За жалост.
No comments:
Post a Comment