Ако в дни като този не пиех мултивитамини, сигурно щях да съм окончателно луда и заспала на плочките в банята. Иначе казано - какво, защо и как мисля тази вечер - не мога да дефинирам. Защо и какво точно правя също не знам. Но е на пълни обороти и е абсолютно изтощаващо. Влизам в стаята, готова да изхвърля пръстена си в кошчето за боклук, една тарамбука най-невъзмутимо стои по средата на килима, а плюшена катерица, изтръпнала като препарирана, лежи паднала на една страна на легло, осветено от напълно безполезна черна дървена лампа с резки и една настолна, изкривена до такава степен, че вече изглежда загледана към далечни галактики. И насред всички тези на пръв поглед нормални разположения треперя аз, бавно унищожаваща едно пакетче бонбони Уинтърфреш.
Това е защото времето днес беше сутрешно и аз не успях да се впиша в него както трябва. Нито пък огледах цялата гола, студена обстановка.
Как се свири на тарамбука? А на хармоника? Как се учи немски? Как се прави нещо, когато трепериш? Никак. Всъщност аз май не треперя. Треперя само отвътре и не знам защо.
Не трябва да страдаш, за да бъдеш поет. Юношеството е достатъчно страдание за всеки.
Някой го беше казал. Но не мисля, че е само това. Може би е от мен, не от възрастта. Ако изпия чаша кафе, направо трябва да умра.

щастлива съм