Щом някой някак започне да ти липсва все по-малко и по-малко? Щом свикнем и охладнеем. Щом само разни спомени могат да те натъжат и то защото хиляди филми подтикват към драматизъм. Щом хората могат да живеят с какви ли не свои неодстатъци и качества, без да се движат напред..
Щом всичко това е възможно, какво правим?

Хората не са вечни -> човешките измерения и чувства не са вечни
Нещо нормално, нещо хубаво, нещо лошо ли е това?

Може да приемеш някаква истина, може да се надяваш тя да се промени, като се мъчиш да не я приемеш, може да си търсиш поводи да си различен и щастлив
Може да направиш толкова много неща, но не.

И как така?
Хората ли станаха по-добри или просто на мен ми се струва така в опитите си да съм по-добра?
Че откога има такова понятие, защо е толкова важно?
Зашото единственият барометър, който имаме, е сърцето ни.
Банално, а?
Но аз мога да знам без да разбирам
И да правя добри неща. Защото знам, че са добри. Зашото в моя свят те са. И аз вярвам, че са.
И все пак.. докога ще работи сладкото вдъхновение от идеята, че всичко има bright side?
Работи ли въобще или е илюзия?
Спи ми се, искам да пътувам с влак, искам разкази с неочакван край, старец край камината и куче. Искам друг ден, друга температура, друг въздух, друга светлина, друго усещане.
Ако си ги пожелая сега, какво?
Не, не си ги пожелавам сега.

искам въпроси и отговори, после тишина, и въпроси и отговори, и пак тишина
и така бавно заспивам