от шума на много хора

Миналата година, когато се учех да карам из София с тати, всяка сутрин слушахме БГ радио. Беше пълен ужас. Октомври, ситен дъждец, нон-стоп чистачки, задръствания в осем сутринта, викове, мигачи, парно, изпотени стъкла, студ. И радио. Това ме успокояваше. Още в началото, когато шофирах с него в родния ми град, бях благодарна, че има радиа, които да ме разсейват от виковете му. Тогава разбрах, че музиката страшно ме отклонява от пътя и не трябва да си пускам нищо, докато все още съм начинаеща.
Сега шофирам и паркирам със страшно удоволствие и понякога свалени стъкла, а хората покрай мен гледат ококорено и слушат музиката от колата ми. Колата ми е малка и може би смешна, но аз толкова я обикнах, че няма накъде.
Всеки ден по пътя към СУ или някъде другаде си пускам БГ радио по навик, слушам много готини и напълно жалки нови песни, слушам "Никой" на Графа, която ми се струва като всички останали негови парчета, слушам я особено, когато слизам по Яворов и чакам на левия светофар на Семинарията, за да тръгна по Симеоновско. Тогава си пея "Ааааз без теб не мога, аз без теб съм никой"! Поради всичко това напоследък слушам повече българска музика. Сигурно затова не се възпротивих и отидох с тати на концерта на Михаил Белчев и вместо да умра от скука, заобиколена от хора 40-и набор, аз останах с по-скоро добро впечатление и спомени. И сериозно - Веселин Маринов беше първият, който разцепи публиката.
Но не искам да говоря специално за българската музика, а за миналото. Гледам стари клипове, мисля си за България и ми става мъчно, тананикам си "Любовта, без която не можем" на Тангра, давам линк към нея на една приятелка. Разхождаме се из Гео Милев (между другото много харесвам Гео Милев и някога, ако замина, а след това се върна в България, с удоволствие бих живяла в Гео Милев), аз виждам сива сграда с графити и аптека до нея. Като снимка от 80-те, само че без да е черно-бяла. Но достатъчно сива и тъжна. 80-те.
Винаги съм искала да се върна назад във времето, затова толкова исках да познавам съвременници на Воев, исках да ми разказват за Дружба някога, за София някога, за Графа, Попа, Орлов мост някога, за гарите някога, за поетите и поетесите някога, за Бургас, морето, Дубарова и Фотев някога.
Онази сутрин чух по БГ радио "Река си ти" на Клас и ме обля същата вълна необяснима тъга.
В такива моменти се сещам за миналия октомври, в който с тати се прибирахме към Кнежа, той ми обясняваше тънкостите на магистралата, аз не го слушах, защото ми беше писнало да карам и исках да се отдам на удоволствието да бъдеш возен. Той говореше, аз слушах същото радио, а в песента се пееше "да, така е в малкия град, този град, старомоден и скучен, в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи. в който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи". На мен сигурно ми се е искало да заплача или се е случило, но съм погледнала настрани, за да се скрия - не помня. Но помня, че бях напълно съгласна с лириките.

И покрай цялата тази българска музика и копнеж за болното и мрачно черно-бяло българско минало, което ми се струва като първа дръпка от хашиш, първи път за 16-17-годишни в стара стая с тапети, касетофон и прясно поникнали Бийтълс в крехките възприятия - покрай всичко това се замислих за мъжете над трийсет.

Мъжете над трийсет, които не слушат инди, които не са арт, които не са мутри, които са ужасно жалки, но не те наричат "мила", които пият вино самотни пред лаптопите си и пишат на кирилица, но откриват само тъпи путки, които те поглеждат продължително, докато чакате да стане зелено. Мъжете, които преживяват някаква криза или отчаяно търсят, но все още не са апатични, особено към жените. И разбрах, че освен опита им, освен внимателния им подход към нежността и невинността има още нещо, което ми харесва у тях. И това е цялата им тежест, целият им багаж от миналото. У тях го има това черно-бяло минало, което аз съм усетила за секунда като светкавица на фотоапарат. Те имат 80-те и началото на 90-те във вените си, някои може би излъчват зловещите щастие и болка на това, което ми се струва странно и недостижимо, гротескно и красиво като дагеротип.
Хубавото е, че все пак те не са отломки, не са си отишли, не са спрели в някое "някога". Не те искат, за да те държат нескопосано и да те счупят. Искат те за малко - красива, интелигентна, провокативна, смееща се, плаха, нежна и играеща си с душите им. Искат те като глътка чист въздух в задимена стая. Малко от тях се осмеляват да те искат, камо ли да те имат за повече. Искат да изпиеш отровата на отчаянието от раните им, поне за малко, искат да им дадеш от смеха и желанието си, от ентусиазма си, от цвета на младостта си. Искат да ти дадат мъничко от себе си, дори да е по най-първичния начин.
И после да се сбогувате.


Мъжете над трийсет.

Now fuck off and die

1.



2.



!

3.





това е. гняв. страст?

все едно.

Ще те обичам само ако

си войник

ако имаш войнишки дух

ако си мъж със стиснати юмруци и белези

ако не говориш много

ако дърпаш силно

ако пронизваш с поглед

ако не си правиш кола маска

ако знаеш, че няма да ме изпуснеш

ако не се страхувам дори когато караш като луд

ако няма нужда да се лепиш на жените и да им правиш тъпи намеци, за да ги имаш

ако имаш силни ръце

и белези

ще те обичам само ако си момче и мъж едновременно

ще те обичам само ако ме караш да потръпвам, когато ме докосваш

ще те обичам само когато гласът ти е снишен

само ако идваш винаги, без значение кога ми трябваш

само ако си труден

с изпити черти

и момчешки скули

рядка и крива усмивка

ако не си лигав и претенциозен

без значение дали си чел стотици книги, или не

привидно непоклатим, но достатъчно бушуващ и неспокоен

със стиснати юмруци, белези, рядка усмивка и препускащо сърце,

понякога лекомислен и безстрашен, силен и ненатрапчиво, но наистина мъжествен

непредпазлив и влюбен,

със специално отношение към момичетата и жените, с най-специално отношение към мен

ще те обичам само ако си войник

и ако си, може би и аз ще бъда полуголата снимка, която си носиш в казармата

и която те спасява от мисълта за самоубийство

само ако си войник



а тази песен я слушам толкова нощи през какви ли не замайвания и през какви ли не хора. чак сега се сетих да я чуя във вечерната неделна тишина, която ме побърква. два дни бягах от хората и вече ми иде да се гръмна. я солдат.

Мама, папа, прости

Червено и черно. Много късно. Много тъмно. Много силно.

весели момичета, момчета на двайсет години

Ами, гледайте "Кецове", пийте текили и други шотове, усмихвайте се на непознати, запознавайте се с тях, гмурнете се в нощта, танцувайте, танцувайте, танцувайте, смейте се, палете си цигари с кибрит и пушете само когато наистина ви се пуши, дърпайте силно, четете внимателно, викайте, сънувайте, понякога не мислете изобщо, пазете се чисти отвътре и отвън, гледайте в очите, бъдете спонтанни, слушайте музика в колата, не забивайте рязко спирачки, давайте газ, давайте и мигачи, за да ви пускат, благодарете, когато ви пускат, минавайте на жълто, радвайте се на уличните кучета, не се плашете от просяците и пияниците, излизайте в малките часове на денонощието, бъдете дръзки, не заспивайте с кокошките, докосвайте се, поглъщайте, изпивайте някого, когото много искате, целувайте се, целувайте се много и страстно, чукайте се и ако имате възможност, правете любов.

Наистина не знам какво ще се случи.

:)