и когато не ни интересуваше как ще излеждаме като се обърнем някога назад. и сега стана така, че не си мечтая да подредя съзнанието си или да постигна толкова велики неща. не, лъжа, още си мечтая за всичко това, но ме е страх, че ако започна да пиша както искаш ще умра от срам след години, осъзнавайки, че не съм пораснала въобще. може би не е само до възраст, може би и възрастните са така, а може би и не съм далече от "голяма". но сега не е моментът за "може би", защото когато решиш да направиш нещо не може да разчиташ само на случайността и късмета си. да, не може и заради всички тези усилия, които уж полагам, за да се променя, започнах да усещам, че човек има и отговорности и не може да стои просто така. без значение дали трябва да работи, за да изкарва пари, да си скубе веждите, за да са хубави, да не яде кроасани, за да е слаб, да връща нещата, които взима навреме, да не говори глупости постоянно, да се стреми да изглежда добре в различни моменти, да се интересува толкова от другите.. и в такива моменти не знам кое е правилно и кое не. да продължиш по същия път и да се докажеш, да се промениш.. или да вярваш на себе си, без да мислиш, че щом за другите е по-добре, за теб е също. не си го мисля, но си мисля, че някои неща са определени и просто ни трябва време, за да достигнем мястото, откъдето ги виждаме както трябва. ами ако няма "както трябва" ? няма ли да е много по-лесно да всички. и сега както всеки друг път искам да не споделям прости разбъркани хаотични мисли, а нещо което, наистина е нещо и може да промени нещо.. но винаги така става или поне отскоро - не подреждам и посредствените мисли, които имам, появяват се нови и нови, а аз просто не знам какво да правя. да залагам на реалното, да търся идеи .. не знам наистина. мисля, че всичко, в което някога съм вярвала или повечето от него, е било пълна измислица и тинейджърка заблуда. дори детска. сега е тийнейджъ и трябва страшно много да се постарая. трябва да знам толкова много за нещата, толкова пропуски и имам да доказвам толкова в училище. трябва да постигна поне 1 нещо и да бъда сериозна. и да знам какво и как го искам. да знам по какъв начин да подходя. трябва да си подредя мислите и да си ги харесвам. трябва да разбера дали има начин, по който трябва или просто мой. и стана толкова сложно, наистина се объркам и не проумявам как продължавам да пиша без да се безпокоя, дори се обърквам. не мисля, че съм нормална, чувствам се като онези момичета от филмите, които пишат разни работи, а изглежда толкова интересно и се чува удрянето на бутоните на клавиатура или пишеща машина. ето така идва музата и ето така си отива. само, че смятам да я задържа още малко. понякога може би правилните отговори не идват след правилно анализиране, а просто след въпроси зададени на шега. а дали е така? хиляди пъти ми се е случвало да говоря с някого и да го питам нещо, за да продължи разговорът, а после се оказва, че отговорът му /и въпросът ми/ са ме накарали да направя "процеп в мисленето си". дали е случайност или си внушавам, дали винаги не съм права и пропускам нещо между сложните мисли ? а ако можех да мисля различно.. дали изглежда интересно, дали е добре ? не мога да кажа и не искам да не е, но искам самата да се почувствам наистина удовлетворена, но ако се заблуждавам ? и стигаме пак до "може би" и този път е : може би съм страшно тъпа или обратното, може би изпускам страшно много, но най-важни са обстоятелствата, те променят мислите, те манипулират хората.
и все пак трябва да се оправям някак с тях..
No comments:
Post a Comment