In a mile

you'll be feeling fine, обещава Citizen Cope. Ще се постарая да му повярвам.

Аз се раждам отново, а може би тепърва се развивам като зародиш - важното е, че е осезаемо, трудно и категорично. Не искам да провалям нищичко.
Възможностите са няколко. Мога или да започна да трупам чернови, или да дам някакъв израз на цялото това неосъществено писане, от което ме боли, което клокочи и не спира да ме терзае почти постоянно. Толкова неосъществено, несбъднато и неслучило се писане, толкова неизбрани думи, толкова недокоснати клавиши, толкова разрушено в името на различни от писане каузи зрение. Трудно ми е да го повярвам.

Сигурно ще се случва много бавно, защото сега ми е почти невъзможно да го направя. Не си представям как освобождам цялата какафония, отвоювала спокойствието в главата ми дори когато е тихо, и я оставям някъде, получила цветове, очертания и потенциал да създава асоциации в чуждите съзнания.

Най-точният начин, по който се чувствам: като възел.

Ще чакам. :>