Ask me, ask me questions, hit me like you do

Със закъснение отговарям на Алекс, ах, винаги закъснявам :>


Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Ммм. Не ям, докато чета. Или ям, ако съм страшно гладна и съм си грабнала книгата в кухнята, но след някакви минути се отказвам от храната.

Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Вода :)

Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
А: Поправям пунктуационни и други грешки, ако книгата е моя, а ако нещо страшно ме заинтригува, може да си надраскам наистина бледа чертичка или голяма скоба с молив. Отпред се подписвам, пиша дата и място на купуване, а може и още нещо. Понякога обаче не драскам, а си записвам на друго място коя страница ме е впечатлила или направо копирам цитата.
Разделители? Правя си сама от едни шарени листчета и гледам да си отиват със страниците и корицата на книгата. Ако нямам, използвам друго - веднъж си отбелязвах с пет лева и дълго време не си ги взех.

Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: Well. И двете, но клоня към първия вид малко повече. Филмова съм си и това е.

Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: В някои случаи - да, друг път толкова ми се спи или бързам, че се мъча да спра и накрая се примирявам с края на пасажа или просто на някое изречение.

Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Винаги дочитам тези, които съм решила, че ще дочета. Не вярвам, че една книга е безнадеждно безинтересна, ако не съм я прочела докрай. Но имам 1-2 случая с чакащи книги (Такъри, Милан Кундера и не знам какво още). И знам, че някога ще ги довърша.

Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Ммммда. От малка съм си такава - чуя ли нещо непознато, отивам за тълковния речник. Така научих какво означава "фригидна" на 7-8 годинки.

Q: Какво четеш в момента?
А: "Записки на стария мръсник" на Буковски и съвсем задочно чета (и ще дочета!) "18% сиво" на Карабашлиев.

Q: Коя е последната книга, която си купи?
А: Трябва да са "Избрани творби. Никола Вапцаров". Много исках да имам лично мой Вапцаров.

Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Мога и съм чела повече от една, но накрая винаги от***вам другите и се хвърлям в една-едничка от тях. Или пък в някоя абсолютно друга.

Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
А: Време - не. Стига да започна да чета, мога да чета винаги - сутрин, следобед, вечер, без да ям, без да спя, когато съм излязла. А мястото трябва да е тихо. Така съм се вглъбявала, че съм чела, докато съм била с хора на шумно място, но е трудно и доста грубо.

Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
А: Предполагам, че самостоятелни издания. Все още нямам особено богат опит с поредиците.

Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
А: Булгаков, Маркес, Набоков, Джонатан Сафран Фоер, прозата и поезия на Дубарова. Но никога не мога да препоръчам всичко, което харесвам, на всички. Вкусът ми е и нормален, и претенциозен, и спрял, и динамичен, и извратен, и тъй нататък :>

Колко лаконична бях. Ако някой желае да отговори - нека.

silence tells me sectretly

everything

Докато ям бисквити на килима, си мисля за опита в живота и колко е хубаво да знаеш какво е усещането от ядене на бисквити на килима в полунощ. Редя наум разни преживявания и решавам, че трябва за няколко дена да преобърна навиците си и да започна да спя през деня, за да се събуждам свежа за вечерта. Трябва да знаеш какво е. Трябва да знаеш колко е сладко да се събудиш в три през нощта, като осъзнаеш, че ти остават още цели четири часа сън. Трябва да си усещал главозамайването от сутрешна цигара. Трябва да знаеш какво е да легнеш да спиш, без въобще да ти се спи, и какво е да легнеш, когато цял ден си вършил нещо тежко и пълноценно. Трябва да знаеш какво е да получиш смс в три през нощта и какво е да слушаш музика под звездите в три през нощта. Трябва някой да ти е липсвал до болка, трябва да си липсвал на някого до болка, трябва някога да си усещал обонянието си ненужно без нечий мирис и пръстите си излишни без нечия кожа. Трябва да си изпускал нервите си и да си крещял, когато най-малко си го очаквал от себе си. Трябва да си пял в колата като средностатистически американец, който отива за работа и се радва на живота заедно с радиото. Трябва да си давал пари назаем, трябва да си взелам пари назаем, трябва да си заговарял непознат, трябва имаш поне един белег. Трябва да си пускал нещо, без да си искал да го пуснеш, трябва да си се борил за нещо, въпреки че всичко и всички са били срещу теб. Трябва да си повръщал от алкохол, трябва да си плакал от радост, трябва да си чел книга, без да можеш да спреш, трябва да си въртял песен, без да можеш да спреш. Трябва да си свиквал някой да ти звъни толкова често, че да си припознавал тишината с мелодията, с която ти звъни. Трябва да си подарявал нещо свое на момента. Трябва да си бягал от вкъщи, трябва да си затръшвал вратата, трябва да си посадил дърво, трябва да си се возил на стоп (аз не съм). Трябва да си се изненадвал, трябва да си бил неочаквано дързък, трябва да си правил грешки, трябва да си правил прекрасни, сладко-горчиви грешки. Трябва да си бил развратен. Трябва да си бил уплашен и невинен. Трябва да ти е било толкова писнало, че да не ти се е искало да ядеш, трябва да си отслабвал, трябва да си напълнявал, трябва да си имал периоди на изолация, трябва да си имал периоди на разцъфтяване. Трябва да си имал някого, на когото знаеш, че можеш да разчиташ, и трябва да е имало в моменти, когато си се съмнявал има ли такъв човек, или не. Трябва да си мразил всички, трябва да си обичал всички. Трябва да си се разплаквал неудържимо, трябва да си утешавал някого, разплакал се неудържимо. Трябва да си казвал, че отиваш някъде, въпреки че си отивал на друго място. Трябва да си се молил с цялото си сърце. Трябва.
Трябва, трябва още хиляди неща. Трябва, за да се обогатяваме на усещания и гледни точки, за да доразвиваме мечтите си, за да изглеждат по-реални, за да ни е по-хубаво да живеем, за да ни се диша повече, отколкото ни се е дишало предния ден, за да се намираме в останалите, за да се свързваме. Трябва да знаеш какво е да гледаш есента през най-студения и нереален жълто-зелен филтър, да я гледаш отчаян с течащи сълзи по бузите, мислейки си за всичко и всички, но най-вече за упоени мъже и жени, които се целуват без задръжки на открито, за Уудсток и безкрайната болка по 60те с желанието да заспиш, за да решиш на следващия ден, че не познаваш нищо и никого и че нова лавина от усещания предстои. Но покрай интересния опит има и много bad experience, който понякога просто не можем да изключим в желанията си, защото те идват, придружени с хиляди причини, за които никога не сме си мислили в момента на представянето.

Аз знам какво е адски много да искаш да се измиеш, но в банята ти да има огромна хлебарка и огромна стоножка (не, все още не съм в Студентски град). Знам какво е да си обещаеш да не се пречупиш, а след това да нарушиш обещанието си. И знам какво е да не се пречупиш.
Играя на шах със завързани очи и ще рискувам с банята. Да ядеш бисквити на килима, не е интересно, но да си отвориш нов прозорец към света чрез пет бисквити, е безценно. Анкетата/щафетата - утре. New day, new experience.

And if you read me, read me, read me, then read me so good

Между нежността, неопетнената невинност, неразбирането и цинизма, между решението да замълча и избора да изръмжа. Някъде там, когато настройката ми към събитията и към живота въобще е откъсната от самите тях, се питам имат ли значение тези моменти и къде точно да търся проекциите им.

Защото понякога ми се иска да отрежа почти всички хора на света, чувствайки се малко виновно, задето изглеждам толкова рязка, дръпната и самоизолираща се.

А в тази нощ ще обърна гръб на поезията и на безнадеждния си романтизъм, за да се събудя чиста утре, за да опитам да изстържа всичките подкожни косми, гной и смачкани възглавници на света. Не ме питайте, не знам. Не знам защо паля филтъра и се усмихвам на непознати, не знам защо се чувствам социално апатична точно сега. Не знам защо нещото, което най-много искам в този момент, ме изненадва.

а когато запаля колата,
ще летим със попътния вятър
без въпроси, без отговори, боже
знам, че може, усещам, че може
да летим със попътния вятър,
да мълчим силно като актьори в театър,
без посока, без цел, без желания
без грозни позиции, без мнения, без очертания
с характерно присъствие, с огън, с чувство,
без игри, без да е рано, без да е късно
едноклетъчни, слаби, първични
без да сме грешни или прилични
ще летим и от време на време
ще те поглеждам, ще поглеждаш ти мене
обещавам, няма да съм празна ваза
ще падне от мен мръсотията,
както разядена кожа се свлича от проказа
ще пътуваме в нощ и във тъмно синьо
в светлините ще виждаме себе си,
прожектирани на есенно кино
ще спрем, за да си разделим цигара
и в дима й ще се упоим с чара
на това неочакващо състояние,
в което всяка схема е изтезание
всяко число, всяко закръгление
всеки довод, всяко обобщение
ще опитаме от всичко ново
ще пръснем мозъците си с олово
ще рискуваме, ще се хвърляме, ще сме смели
не защото вече всичко е позволено,
а защото, когато гориш и копнееш,
всичко е забранено
само наклон и само инерция
ще ни движат към плахото утро
за да започнем да чувстваме смътно
и ще се върне товарът в телата
ще се натрупа пак утайка в сърцата
ще ни пристегнат проклети желания
ще заглушат чистите ни дихания
ще станем сложни, многоклетъчни, сериозни
вглъбени в празнотата си грандиозна
ще се открият знаци, табели и маркировка
и ще започнем с живота фехтовка
докато паднем кървящи и драматични
със скорост, която от вените ще се стича
ще се предадем, с позиция, с мнение, важни
на тежестта на клепачите, под които очите са влажни
за да забравим как се живее
за да се оставим на нещо да ни владее
за да начертаем скица на своя собствен затвор
без дори да попитаме може ли в него да вмъкнем и малко простор
за да стане варовик утайката във сърцата
за да посивее кожата на лицата
за да се съберат парченцата пръснат мозък в едно
и за да знаем "защо", "как", "къде" и "какво"
за да се мъчим на всяка цена да създадем от някой миг красота,
без да можем да си позволим сама да ни открие тя,
за да регулираме всяко свое движение
така, че да пасне с нейното, неговото, тяхното измерение
за да загубим попътния вятър
и да бъдем бездарни актьори в театър.

she's my heroin(e)

Аз мога да я видя. Дръзка, на високи токове, мрачна и порочна, красива и смела. Тъмна и властна, своенравна.

Аз мога да видя как опира токчето на дясната си обувка в неговия гръден кош, без въобще да си помисля, че е прекрачила някаква граница. Аз мога да видя очите му и изпитателния му поглед. Мога да видя как поглежда нагоре с желание и с малко разбиране. Ще иска да й каже, че знае какво прави. Но ще предпочете да замълчи. За част от момента. За да го запази. Ще гледа с въпросителен поглед, който ще започне да се рони като пясък, докато не остане и прашинка от мъжкото му надмощие. Поглед, който ще жадува да превърне в подчинен, подчинен на нейната порочна мрачност, на очите й, на токовете й. Защото той ще иска да се подчини. Но ще знае, че не може.

Аз мога да си представя как тя го смазва със силата си. Без да го унижава. Как се прибира почти празна, по почти празните улици, осветени от дълбоко бездушните улични лампи. Но тя ще знае, че докато го прави, някой върви замаян, за да се прибере и да заспи объркан и безсилен.
Аз знам, че тя ще го направи както трябва. Аз знам, че тя ще усети малко от това, което ще усети и той. Аз знам, че тя ще е добра в действията си. Защото някога и тя е била там, на неговото място. Изкуството да дишаш.


(а днес бившата класна стая миришеше на първия учебен ден в живота ми. и това не трябва да остане пренебрегнато)

There's no one in town I know

Заради Селион Дион, заради "I'll be missing you", заради навика ми да си представям какво ще кажа на гроба на някого, ако умре, заради нуждата от статистика ще отбележа, че тази вечер няма да заспя с надежда. Ще заспя капнала от необяснима умора, ще заляза без текила, вместо да изгрея с нея, ще сънувам до изнемога, ще си тананикам някаква музика, ще се обвинявам в тотална забрава на всичко ценно за мен, ще се моля скоро да се махна от тази стая, защото, колкото и да я обичам, искам ново начало и е време да си имам друга стая. Макар и мизерна. Ще се моля.

Наум прехвърлям всичките си болки и скоро ще пиша за тях. Кейт Уинслет има синьо-зелени очи и червена коса в "Титаник".

Всичките ми първи братовчеди започнаха училище. Единият е в четвърти клас, другият в осми - ах, колко основополагащо. А момичето - в седми. За мен седми беше повратен.

Аз ще бъда в първи курс, повечето от приятелите ми също. А ако утре някой умре, последното нещо, което ще му бъда казала, е "Майната ти". Нека това си остане между мен и света. Майната му.

Само не умирай на 27, а аз няма да умра на 25.

so lucky, so strong, so proud

but everyone gets weak

България е много тъжна, много тъжна и неуредена, както му е редът. Гледката в девет без нещо към сградата на общината също е много тъжна - сякаш всичко е потънало в сив пушек. Улиците са тъжни, след като съм карала по тях по тъмно, а после се движа по тях без кола.

Доста неща са тъжни - и моите очи, и танцът на паяците, и всички онези мисли, които обхождат тишината, докато другите се пръскат от смях. И безтегловоността, която ме обзема и в която не мога да бъда тази, която искам да бъда, а тази, в която ме превръщат чувствата.

Забравила съм какво е да четеш и да се посвещаваш на киното. Понякога рисувам, рисуването ме успокоява и го обичам. Забравила съм какво е да мислиш. Оставила съм се на едно съществуване, в което живеят мисли, но някак твърде свободни и неповлияни от милионите фактори, които би трябвало да ги направят трезви и практични. Оставила съм се на емоции, чувства и достатъчно желание, за да ми е хубаво и за да усещам колкото мога.

Не знам дали водя изгубена битка и дали вървя срещу себе си. Знам, че е важно да държиш на това, на което държиш, и знам, че някога някъде важността му ще избие.

Не знам какви са мотивите ми и дали трябва да се откривам в разказите за изгубени каузи. Знам, че трябва да разбера. Чух, че "надеждата е добра закуска, но лоша вечеря", и въпреки това, не напук, а някак естествено след банята и умората си лягам с надежда. Да. Не от инат.

disease

аз ще напиша нещо - просто ей така. защото ме е страх и защото няма нужда да е дълго. просто ей така. се хвърлям на леглото. за да заспя дълбоко. за да ме събудят.

кой ме научи да съм такава? трябва ли да не съм?

When I asked your name you asked the time

В очите ми изгрява слънцето, някъде към два през нощта.

Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.

Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.

Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."

Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.

Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.

Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.

Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.

Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.

Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.

Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.

Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.

Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.

Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.

Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.

Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.

Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.

Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.

Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.

Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.

Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.

Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.

Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.

Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.

Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.

Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.

Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..

Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.

Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.

Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.

Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.

Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.

Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.

Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.

Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.

Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.

Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.

Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.

Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.

Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.

Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.

Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.

Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.

Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.

Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.

Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.

Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.

Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.

Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.

Някъде към два през нощта, което е достатъчно.

Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.

Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.

Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.

Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.

Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.

Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.

Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.

Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.

Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.

Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.

Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.

Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.

Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.

Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.

Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.

Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.

Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.

Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.

Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.

Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.

Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.