Не знам какво ме спира. Може би съм празна. Но подозирам, че не съм, а просто от прекаленото препълване съм започнала да се чувствам няма.
Усещам устните си напукани. Усещам ги. Напукани. Гледам как облаците над блоковете се движат и разбирам, че небето се мести. От един прозорец на третия етаж на отсрещния блок някакъв младеж пуши. Малко по-надолу, срещу него, навън, накаква девойка пуши. Гледат се. Тя усеща устните си напукани. Усеща ги. Напукани. Тогава си мисля, че когато запаля сама и се оставя на малкото отнасяне, се сещам за някого. Тогава в главата ми изниква прекрасната уговорка: когато запалиш сам и се оставиш на малкото отнасяне, ще се сещаш ли за мен? Все едно пушим заедно.
No comments:
Post a Comment