I have wasted my time

Тук съм от трети октомври. Вече свикнах почти достатъчно.

Не помня кое беше нещото, което първо ме грабна, но снощи разбрах колко обичам пътя си до СУ. Колко обичам да седя на първия ред в голямата аудитория, скрила книга в тетрадката си. Или просто да седя на първия ред, пишейки и слушайки.

Не знам какво ще ми вземе Софийски, не знам какво ще му дам аз, но въпреки всичко, въпреки всичко за пореден път казвам, че нещата май са добре. Което е парадоксално.

На новото си легло съм захвърлила новите си ботуши. Нивата на вещоманията ми доста спаднаха, но не мога да спра да харесвам хубавите обувки.

Снощи, някъде към пет сутринта, малко след Бийтълс и Джон Ленън, исках да грабна един чужд лаптоп, да се изправя пред него или да го сложа върху коленете си и да изпиля душата си до такава степен, че да остане гола и разкървавена. Не го направих.

Останах, лежейки в тъмнината, на черния диван, до някакви хора, между някакви думи, тихи шумове, откъси от споделяния, меки гласове и спонтанни ежедневни признания.
Разказах колко голяма е разликата в това да те возят и в това ти да возиш някого. Как, когато си просто пасажер, наблюдаваш всички тези светещи фарове, спускайки се като триумфална светлинна вълна по Цариградско, и се впечатляваш. И потъваш в града. Как, когато возиш, триумфалната светлинна вълна е признак за километрични задръствания и дълго чакане на светофарите. Как, когато возиш другите или дори само себе си, градът е нещо, което не просто наблюдаваш, а в което си хвърлил цялата си концентрация и не можеш да видиш така, както могат пасажерите.

На дивана беше удобно, а часове по-рано исках просто да гледам улиците от задната седалка на такси, да усещам сърцебиенето на вечерта, да му дам да се слее с моето и чудесно да си паснат. Това не се случи.

Счупих ключалката и милиони нерви ме омотаха като пипала на морско чудовище от някоя легенда.

После помня вино, смях, обикаляне и много опити. Благославям тоалетните, задето в тях можеш да се скриеш от всичко и всички за няколко минути и да вдишаш въздух. Тоалетните и терасите. Най-любимите ми места.


След това помня още малко вино и още малко обикаляне. Накрая си намерих стая, намерих си място, намерих си Бийтълс, намерих си хора, намерих си диван. Не ми се спеше, но успях да го направя някак.

Събудиха ме хиляди пъти и на хиляда и първия аз реших да стана.
Пих вода и оставих сутрешния свеж въздух да ме върне към любовта ми към всичко. От таксито разглеждах улиците и мислех за катаджиите (еднакви до един), накрая стигнахме до пътя за вкъщи и мъничко се стоплих.

Вкъщи беше мрачно, филтърът на мрака напомняше на загорял крем карамел. Мрачно и разхвърляно. Но беше вкъщи. Така и не успях да се наспя, не успях и да остана още малко.

Не събирам спомените си, които са повече от пресни и все пак мътни. Не извличам нищо от тях. Оставям ги да ферментират. Когато дойде време, ще ги свържа някак. Аз съм момиче без спомени, но не и момиче без очаквания. Не мога да изхвърля всичките. Оставям си няколко, за да ме бутат напред, а следващия път, когато усетя непреодолимата нужда да пиша от някой чужд диван на някой чужд лаптоп в пет сутринта, няма да се колебая.