Smooth

Комарите вече ме налазиха - комарите и други насекоми вероятно. Тук това е обичайно. Обичайно е за мен. Не знам дали аз съм сладка (тъпият лаф), или пък кръвта ми е вкусна - все едно, вкъщи съм.

Гъмжа от тишина и писане наум - безполезно, полезно, стегнато и разточително. Сравнявам домовете си и ги поставям под общ знаменател. Опитвам се да уловя дребните прилики и разлики, онези тънки нишки, вплетени в пролуките на нещата, които някои успяват да открият и това ме изумява. Разкъсана съм на границата между почти конкретното изброяване и онази словоблудствена и сладка дисекция на всичко важно и не чак толкова важно.

Аз съм далеч.

От света, в който хората увяхват след четиридесет дни и се изпаряват, метафорично мъртви и забравени. Аз съм далеч от обичайния маршрут. Аз съм страшно объркана, но и събран а в кутия, залепена, подредена. Странно е.

Вървим, обикаляме, напред-назад, назад-напред, говоря глупости или пък не, но липсата на хора в буквалния смисъл е повече от забележима. Тук съм от страшно малко време, а вече няма почти никой, тук съм, а се чудя как ще премине това време. И спирам да се чудя. Не защото знам, а защото не знам. Спомням си лято '09, което започна с огромна дупка, мълчание и спотаени стонове, а след това продължи, продупчено от лъч. Животоспасяващ. Сега се чувствам съвсем бегло така. Тиха. Мълчи ми се на света, но не знам какво да очаквам. Оставям се, докато уж правя това, което трябва да правя. "Трябва". Пазя се здрава, искаща, егоистично и неегоистично съпричастна, жива и мърдаща.

Седя пред бившата сладкарница, а вятърът разхвърля остатъците от жега, пуша цигара, без особено да ми се пуши, чакам хора и гледам небето. В девети или в десети клас съм - все тая. Така се чувствам. Ужасно нова. Пияна или надрусана с фрапе - виждам се преди години, представям си какво щеше да стане. Как щях да легна на цимента и как щях да се предам с ясното съзнание, че всичко е трябвало да се случи. По дяволите, това е дрога и аз съм страшно зависима.

Часове по-рано просто влизам в банята щастлива. Аз съм вечно надрусана или наистина кофеинът ми влияе. Лежа на леглото и пак си вкарвам доза - мисълта за красота ме довършва. Всичко е зле, но е прекрасно.

Мълчи ми се вечно, поне сега.

Мълчи ми се и потръпвам.

Вдъхновявам се с Буковски и Дита Фон Тийз, увисвам на ръба на това да напиша нещо неприлично, искам да съм чиста.
Смесвам етилов спирт и кислородна вода, напоявам с тях памуче и се чистя. Искам да съм чиста. Животът ми е инфекция. И някак успява да ми се струва красив.

Прибрах се от София, а въобще не исках. Не чувствам принадлежност почни никъде освен в стаята си. Тази с лилавите стени, приказните пердета, ангелската светлина преди залез, влюбените завивки, кривото легло, книгите ми, стария гардероб и секция, по-отдалеченото огледало, двете нощни лапми, дългите взирания, шкафовете, пълни с тонове хартия.

Тук съм и съм спряла. Ще раздвижа целия този механизъм, къщата ме зарежда, кара ме да мисля и да не мисля. Опитвам се да припозная това нощно писане с някое друго, но сега го откривам и разбирам - не е същото.

Аз съм друга. Пръскам се по шевовете от преглътнати шепоти и завързани докосвания. Умирам. Давя се с нежност и се събуждам с махмурлук от нея, вместо да я повърна.
Искам да съм чиста и потръпвам. Искам да се движа. Искам цялата тази спряла атмосфера да бъде просто прекрасен фон.
Оставям думите да бъдат водени от естествения им импулс. Кой ни направи лаконични?

В общежитието оставих автопортрета си и една мъжка риза. За да си говорят.
Със себе си взех възможността желанието ми да регенерира. Мога да чуя как отварям устни и почти издавам звук, а после спирам, защото не знам какво и как да кажа. На тъмно, ужасно силно и адски близо.
Буковски е този, който приютява чуждо присъствие и който си представям срутен върху гърдите ми след нещо много дълбоко. Разбира се, ако времето можеще да ни срещне някак.
Спасявам се с него, черно, червено и бяло, почти прехапани устни и едно голо тъмносиньо отражение.
Късам се без пощада. А просто трябва да мълча.