Научих се да не пиша, вместо да пиша. Да пия кола понякога. Да не си купувам списания в 2 през нощта. Това не ми харесва.
Колата е нещо мимолетно, почти сигурна съм. И това с излизането през нощта.
За писането не съм съвсем сигурна. Знам само, че когато цяла нощ сънувам сънища, в които съм зла към хората или се страхувам от тях, денят ми търси изкупление. В момента почти всичко земно ме дразни. Всяко оригиналничене, всеки ентусиазъм, всяка надежда, всичко.
В такива моменти си пускам онази сцена от "Closer" (качена малко по-надолу), в която Джулия Робъртс крещи на Клайв Оуен "It tastes like you but sweeter!"

Ето това е:
Anna: We do everything that people who have sex do!
Larry: Do you enjoy sucking him off?
Anna: Yes!
Larry: You like his cock?
Anna: I love it!
Larry: You like him coming in your face?
Anna: Yes!
Larry: What does it taste like?
Anna: It tastes like you but sweeter!
Larry: That's the spirit. Thank you. Thank you for your honesty. Now fuck off and die, you fucked up slag.

Наистина ме изпълва. После идват отегчителните телефонни разговори с хора, с които не ми се говори, после ми се мълчи, за да не кажа нещо лошо, после съм учтива, за да не кажа нещо лошо, после ми е забавно, за да не спадне нивото на общото настроение, после съм кълбовидна мълния в буркан.
Малко след като се изкъпя и малко преди да съм заспала очаквам всичко това да отмине и да съм се пречистила.

За голямата част от изброеното освен себе си обвинявам и сутрешните аларми.

Само мисълта за дантела ме спасява. I'm a cave-girl.