не знам откъде да започна, непознато ми е това усещане.
не съм го правила от доста време и може би съвсем малко ме ужасява.

преминавам през скучна, тегава, досадна и уморителна сесия, много сняг, лед, киша, преспи, неправилно паркирани коли и студ, който сковава пръстите ми до такава степен, че се чудя как наистина, ама наистина не кървят от болка и не се чупят.

боли ме. физически. трябва ми голяма мъжка дреха, трябва ми много уют и топлина, нещо за пиене, в което има мляко и подсладител, гофрета/шоколад/бисквити/кроасан, моля.

правя по няколко неща наведнъж - всичките незначителни, и не знам кое да спра, за да започна същественото.

оглеждам стаята и регистрирам наум всички пропуски и всичко, което трябва да бъде свършено, но не знам откъде да започна.

обаче съм някак спокойна. гледам се в остатъка от любимото ми огледало, пия кола от време на време не защото обичам, а защото 2-3 глътки са способни да ме шокират и да ме спасят поне за малко от захарната абстиненция.

мечтая си за гофрета, разтопен и изтекъл сняг, болкоуспокоително, малко по-влажен въздух, малко усещане, че заслужавам да си купувам сапуни, въпреки че вече си имам.

сънувам черна фигура с качулка и коса. и не просто сънувам смъртта, а я сънувам в страшно метафорична ситуация, която вече забравих.

събуждам се сравнително рано, защото от три дена лягам сравнително рано. преди това изобщо не лягах и гледах как нощта отминава, как всичко отминава, как зимата отминава, само моята вина не.

страшно разкъсана съм, все по-разкъсана, толкова разкъсана.

изливам тук повечето, защото за другите хора трябва се опитвам да съм нормална и положителна.

но напоследък.. :)