Искам да карам на полигон, както правех с тати, когато ме учеше как да шофирам.

Баща ми е суров. Баща ми крещи и чупи. Баща ми е ироничен и може да събуди у теб желание да се заровиш сам под земята само с един коментар. Баща ми може да е мек. Почти всеки път, когато говорим, се обръща към мен с "мила". Баща ми страшно много ме обича, сигурна съм.
Карал ме е да го ненавиждам, да го ненавиждам в червата си, във всичките си вътрешности, да не искам да го чувам и виждам с месеци.
Всъщност за мен винаги ще си остане "тати".

Дори не знам защо пиша за него.
Станах сравнително рано (защото легнах сравнително рано - към 2:30 АМ, а това е необичайно, много необичайно за мен, попитайте някого), измих се и отидох за нещо сладко.
Прибрах се и докато преглеждах някакви сайтове, усетих как отново всичко започва да ме дразни. Пуснах си Нова Генерация, за да се отделя съвсем съзнателно от по-голямата част от хората и света.
Мисля, че трябва да избягам за малко и надалеч, че трябва да карам дълго, дълго и да се смея много, и то през сълзи, както снощи, за да спре да ме дразни всичко.

В такива моменти се пречупвам и звъня на мама, за да говорим дълго и да излея всичките катрани, змии и гущери от кухините си.

Давам стотинки на просяк и на циганка, която иска да измие предното ми стъкло на светофар на канала. Не ми тежат тези неща. Раздавам стотинки на безделници, защото не мога да откажа. Защото понякога се сещам за всички тези, които казват "За какво да им давам, като ще идат да си купят цигари и алкохол?". Все едно ми е. Да си купуват ракия и хероин, да правят каквото искат.

Снощи разказвах за един колега, не мога да опиша колко ми е неприятен - погледът му, лъскавият му костюм, гласът му, ръкостискането му с други такива преди изпит и "успех, колега", начинът, по който оставя обелките си от банан под банките, начинът, по който се движи, раменете напред, всичко..
И разбрах, че може някак, някога, случайно да ми направи хубаво впечатление и антипатията ми да отмине. Но не искам. Искам да ми е противен.

Не знам дали минавам през някакъв преход, дали ми идва в повече, дали събирам раздразнение от нагли шофьори и пешеходни пътеки, които не се виждат вечер и ме карат да треперя.
Чувството за вина не те прави по-добър и по-смирен. Точно обратното.
Да караш някого да се чувства виновен, и то с тънки намеци и уж приятно поведение - ето това е отвратително.
Омръзна ми да се разминавам с трупове, бездушни и несъобразителни.
Но все се намира някой, който да ми върне вярата в хората.
Онзи ден едно момче ми викна, докато се прибирах капнала от умора и определен изпит, познах физиономията му, но не успях да се сетя откъде, затова попитах дали се познаваме. Оказа се, че сме се виждали много пъти. И докато ме гледаше някак уплашено и мило, от мен се изпари натрапчивата напоследък мисъл "не харесвам хората, не ви харесвам".
Сигурно 15-20 човека не ме дразнят, като от тях 6-7 са ми наистина скъпи, други пък някога не съм харесвала въобще. Но всичко се обръща. Станах блакосклонна към тези, които съм презирала. И спрях да харесвам тези, които се очаква да харесвам.

И някак тати изплува насред всичко това.
Най-противоречият човек в живота ми. Страшно много го обичам.