Мило мое момче,

Прости ми, че съм ужасна така често и така изненадващо.
Фантазирам си за бури, пожари и земетресения. Искам да ме разтресат стихии. Не мога повече да плувам в спокойни води. Няма нищо спокойно в това мъртво ежедневие. Няма атмосфера. Нещата без атмосфера, дори съвършени във формите, цветовете и чертите си, не могат да бъдат красиви. Дори грозни не знам дали заслужават да бъдат наричани.

Мило мое момче, високо, с понякога суров поглед, иска ми се да ме усмиряваш, да падам в краката ти, покорна и леко уплашена, размекната и открехната.

Не искам да точа ноктите си в детинската ти привързаност, не искам да отмивам с отвращение потта ти, не искам да презирам кривите ти зъби, не искам да забравям колко топла е усмивката ти.
Не искам да хвърлям мълнии всеки път, когато нещо не е достатъчно.
Последната ми любов беше напразна надежда, безсмислена кауза, изгубена битка, тегава и изтъркана в края си. На инат седях в разпадаща се сграда, потъвах с нещо, което отдавна беше изгубило дивия си вкус.
В някои късни часове си мисля за първата ми среща, първото момче, което е обръщало червата ми, всички кървави гадости във вътрешността ми. В малко от тези моменти успявам да изоставя мислите си и да се върна. За миг съм там, на възвишението, с жълти гуменки, черни дънки и черна блуза с някакви цветя. Връщам се и виждам как се оставям, свалям гарда и неосъзнато се предавам и лягам в скута на най-странното момче на света.
Той ме изпрати до вкъщи, където мама и една приятелка ме чакаха на пейката. Държах бирата му и цялата бях разклатена и леко втрещена.
Прибрах се и с мъничко страх се погледнах в огледалото. Бях си сложила черен молив, който вече се беше размазал, но се харесах и ми стана много хубаво, че в тъмнината ме е виждал такава.
Спомням си тази предишна и мрачна моя любов, но тя отмина. Опитвам да приема, че нещата отминават. Не се хващам здраво за теб, но и не те пускам. Не мога да пусна нещо, в което вярвам.

Мило мое момче, днес ходихме на църква, а аз бях кисела и ядосана. Не можеш да палиш свещ в църковна тишина, ако си ядосан. Не се молиш и не искаш прошка насила. Не се предаваш насила. Не мога да се предам пред теб ей така, с едно трепване.
Имам нужда да ритам и да блъскам гърдите ти, да полудявам, да пищя и да плача, докато не припадна капнала някъде много близо до теб.

Имам нужда да те наранявам и да се сещам с болка за всяко малко нещо, което не си направил.

Не искам обаче да те отблъсквам и отблъсквам.
Искам да знаеш, че понякога съм ужасна и вероятно няма да намеря покой, докато не си крещим и не чупим.

Често си представям какво ще бъде, ако се разделим. Сигурно ще плача. Сигурно ще плача много. Чудя се дали ще запомниш нещо от мен. Толкова съм суетна. Ще помниш ли как се оглеждам в огледалото, преди да легна до теб, и как не ти давам да ме гледаш, докато се преобличам. Ще помниш ли цигарите, бялото вино, водката с мента и ментата, която изпих за нула време, а после повръщах на леглото ти.
Ще помниш ли музиката, жълтото, роклите, фибите, малкото огледало, ''пази ме''.
Ако се разделим, сигурно отново ще започна да се хвърлям на леглото в търсене на твоя мирис. Ще го вдишам жадно, докато не остане и една молекула от теб. Какво ще правя после, не знам.

Пиша това, за да изкупя жестокостта си към теб.
Пиша това, за да успокоя всичките си демони, за да излея мълчанието, което цял ден ме изкривява.

Чудя се дали съм такава, защото те усещам все по-близо, все по-важен, и дали няма да те намразя напук, от някаква неземна глупост и копнеж по буря, трудности и неяснота.
Знам как да руша, руша нощите си, понякога коленете и краката си, понякога кожата си, понякога ръцете си, късам живците си и още много. Знам как да руша. Опитвам се да градя, но не мога. Не мога дълго да действам както трябва. Не мога с лекота да подмина всички възможности за взрив. Убива ме.

Думите са ми противни. Страх ме е да не прекаля.
Знам само, че когато вярвам в нещо, не мога да го оставя просто ей така.
Мечтая да вляза в църква и да се почувствам на място. Когато това се случи, може би ще съм спокойна и за нас.