гледам lost in translation и си мисля как понякога не ти трябва нещо кой знае колко изразително, не ти трябва дълбоко черно или тъмносиньо, трябва ти сиво, равен глас, тълпа, в която си никой.
днес се почувствах незабележима. беше странно. свикнала съм хората да ме гледат, но днес се почувствах незабележима.

понякога ти се иска равен глас, спокоен поглед, празна стая, ноемврийски следобед, понякога искаш да шофираш бавно по някой тъмен булевард.

колко отдадена можеш да бъдеш, когато високо и тежко момче се е качило върху теб, усещаш всеки негов тласък, по-лек и по-силен, по-плитко и по-дълбоко. можеш да бъдеш тиха, тежко преглъщаща, от време на време да изпускаш по някоя сластна въздишка, по-тиха и еротична от самата тишина.
колко много ти трябват понякога сиво, ежедневен трафик, равен глас, празен поглед, прозявка в асансьора, докосване на химикал и лист. пукот на микрофон от интервю по новините, есенен пейзаж, от най-празните, спрял инструментал, потракване на токчета по разбит тротоар, сиво, празен поглед, равен глас, нокти без лак, широк пуловер, бяло бельо, без дантели, без боклуци, без нищо.
смачкана носна кърпичка, вяло движение, мъжка ръка, невидимо присъствие.

колко тиха и смъртоносна красота има.

искам да карам към университета в ноемврийска сутрин, да стигна навреме за скучна лекция, докато обменям празни думи с юридически трупове. след няколко искрени усмивки и много искрени умора и отегчение искам да карам до вас. искам в ноемврийския следобед да седя на прозореца, на който седях, когато се напих и плаках за кнежа и ретранслатора, сива и равна, докато ти правиш нещо пред огромния си монитор.
искам след това да дойдеш при мен, да се облегнеш на рамото ми и да хванеш ръката ми. студена.

да ме пренесеш на дивана, в тишината на самотната ти квартира. и да правим любов, ноемврийски и влюбени, тихи, сиви, невидими.


устните ми имат вкус на спирт. някой ден ще пиша евтини порно романи