О, Господи, колко дълъг ден. Котаракът лежи на меко одеяло, аз постоянно заравям пръсти в косата си, ако някой ден пиша публично, родителите ми ще се отрекат от мен, а топлите вълни от продължителното безсъние ме заливат спонтанно, после притварям очи за половин секунда избавление и това е, което никой не може да ми отнеме. Намекнаха ми, че нямам право да ми е весело, какво като се казвам Весела, аз приех равнодушно. Чудех се да обяснявам ли колко вина нося заради този и онзи, но едва ли е важно, тя премина през метаморфоза и сега е вяла тишина. Копнея за упойка, днес дори си мислех, че искам да ме оперират от нещо леко (да се ударя през устата?) само и само да ме упоят, за да заспя дълго, непробудно, без никакви сънища, без никакви шумове. Да потъна. След като ме оперираха от нещо дребно през ноември две и девета, някой от докторите обърка името ми. Мразя да бъркат името ми, затова дори упоена понечих да го поправя, но гласът ми пропадна, нямаше го, изостави ме, когато ми беше нужен най-много. И не защото съм весела, понеже съм Весела, а защото съм Весела и това винаги ми се е струвало нещо много по-различно от веселие. После поисках да ми пуснат музика, трябваше ми музика, музика през този болничен ноемврийски ден. Отказаха на абсурдната ми молба, аз заплаках и заспах. Упоена. Копнея за упойка, за сън без сънища, без знаци, без укор. Не мога вечно да съм най-лоша на света. Чета за нея, котката се е разложила в краката ми, те са ледени, но не мърдам, за да не я разбутам и защото съм се зачела. Чета и се плаша, чета и спирам. Всичко това е толкова болно. Защо, Лора, защо? Опитвам се да заспя, но не намирам покой, крепя се на котка в краката и на мисли като "всичко отминава", докога ще съм най-лоша, кога ще мога да заспя без угризения? Ставам с тати и пия ужасно кафе. От него ставам енергична и трепереща. Отварям сив грапав шкаф със счупени панти и от там вадя много останки от гердани и обеци, шарени весели бижута, едри гривни на точки, които никога не съм носила, по една обеца от двойка, стотици капачки от Queen's, картички за разни празници и една донякъде специална кутия от бисквити. В голям пощенски плик съм прибрала писма от първия ми приятел. Не ги чета дори, просто ми става мило за времето. Помня, че бяха пълни с хубави думи, с дребния му изправен почерк, на тъмен кариран лист. Прикачени бележки към тях, картичка от Ахтопол. Откривам принтиран откъс от разговор между моя приятелка и него в Скайп, където по нея ми предава любовни послания. Смешно ми е как важните места са подчертани с къдрави линийки, Веси това, Веси онова, а пък аз тогава спах по нощница на втория етаж и се давех в пот и сълзи, задето не посрещам Джулай морнинг :) За него рязах кичур от косата си и го пъхнах в плик и понякога ми се иска да го питам дали я пази, но никога не го правя. Откривам контролни по музика на листи от нотна тетрадка, класни по литература и английски, едно неизпратено писмо до стара позната, пълно с драсканици и рисунки, безумно тъпо и смешно. Стихотворения на български и английски, изрезки от вестници, свързани с "Приятели", скрийншот с Джоуи и Чандлър на гланциран лист, подарък от Цеци. Снимки на някакво момче, които бях открила под един чин или нещо такова?, малко листче с интервалите на зодиите, картинка с Бритни Спиърс, на гърба на която пише "От Бритни за Весела". Смея се, потънала в ранните си ученически години, с все още необработения ми почерк и писане, рисуване и драскане по всички възможни повърхности. Намирам абстрактна рисунка, подписана с инициали П.А. за "vesi". Бележка с текст "Пешо: Ти гониш!" Потъвам в купища хартия и за малко отлагам вината, за секунда, за спомен от осми клас, когато имах дълга буйна коса, която отрязах крайно и пазех в един плик. После я изхвърлих, защото... всъщност за какво ми е коса? Сигурно и той я е изхвърлил. Гледам на снимка как духам три свещички със закачена на пуловера значка против пушенето. От вътрешната страна на бюрото ми е залепена подобна брошура, о, да. Виждам се такава и ми става мило, но не познавам това момиченце. Чудя се кога умира всичко, кога започваш да оглеждаш чуждите и своето тяло с такъв интерес, кога губиш тази усмивка и я заменяш с малко по-друга, която еволюира, еволюира, еволюира до жена. Иска ми се да кажа ледено и равно Не сънувам учителки празни, не целувам момчешки лица, не дарявам с погледи ласкави и избягвам да бъда добра. Тогава вече ще пропадна в нечии очи, бездушна и демонична. А никой, никой не знае колко препълнено е в мен. Карам по магистралата в девет сутринта, прибирам се, но ме придърпва със 130 не толкова домашно приготвената храна, не къщата, а онази октомврийска прашна и пуста любов, малките момче и момиче, невинни и неопитомени, по широката циганска улица, огромното небе над нещастните къщи с нещастния пушек, излизащ от нещастните комини, мирисът на цигари зад училище и първият път, в който се уплаших от момче и бледото усещане за страха, който ме накара да го желая. Карам и си мисля дори за този блог, направен с цел да изливам нечистотията си тук, буквена и стихийна мастурбация, този блог и първите му коментари някога, някога, толкова някога. Нямам път и посока с плебейските си коса и устни. Не мога да бъда господарка с тази искреност, мога да бъда само нечия робиня. В такива дни се чувствам робиня на свят, който ме затяга в смъртоносна примка. И накрая, вместо дълбока глътка въздух и утеха, аз криволича, пресичам мигове, а в други се сливам с нея. Защо, Лора, защо те открих? Нужен ми е поне един лъч светлина.