Моето високо момче скоро си отива. Отива си, за да пусне брада и чертите му отново да се изпият. За да сече дърва, да се смее високо, да пие ракия и да изглежда като най-обикновения мъж. Непретенциозен, силен, тих.
Аз оставам сама, макар и с него. Оставам с мисълта, че когато не мога и не искам да спя сама, няма да има къде да се скрия. Оставам за малко сама със себе си. От страшно много време не ми се е случвало. Забравих каква бях. Забравих как се пише. Забравих какво обичах да правя. Забравих, съвсем честно, да вярвам в себе си. Спрях да лющя кожата си и да сменям козината си. Така ме боли от това.
Запълвам паузите, пукнатините, празните пространства с големи количества безсмислен и безполезен шум. Слушан стотици пъти и вече научен наизуст. Когато съм вкъщи, каквото и да правя, почти винаги слушам филми. Не ги гледам, а ги слушам. През повечето време вече дори не ги слушам. Ползвам ги за фон, за заглушител. Филми и сериали, които мога да рецитирам, мога да предположа какво се случва на седемнадесетата минута на осми епизод от шести сезон и в три от пет случая да съм много близо до истината или права. Този навик се превърна в тумор. Някакъв мой опит да не оставам с тишината. Тишината започна да ме плаши - парадоксалното е, че я обичам. Тишината кънти и гласът й извайва ярко и заслепяващо факта, че живея сама. Самотата ми не е досада, но започва да ме убива. Затова тишината има нужда от заглушител. Дори и привиден.
Спрях да използвам категорични фрази и като цяло да бъда категорична. Разкъсвам се в двойственост. Презирам космите, подкожните косми, мазните коси, мухъла и смачканите възглавници. Чистотата ме отвлича и чрез нея се заблуждавам, че вкарвам света в някакъв правилен коловоз, но трябва още много, много да се помъча, за да влея в битието си мъничко лекота.
Влюбена съм и искам да целувам, да целувам дълго. Тези дни искам само аз да го правя, без да ме докосват. Да целувам дълго, да галя, да се катеря гола върху широкия мъжки гръб, оставяйки влажни следи като път на охлюви, да говоря до болка нежно, почти като дете, но без да ми го връщат чрез докосвания. Еднопосочно.
Мечтая си за улегнал, скучен и уютен живот. След това полудявам, червата ми се обръщат, преплитат, знам ли и аз, и ми иде да се отдам на всичките си неуютни, грешни, мрачни, жестоки, интензивни и извратени фантазии. Тогава скачам на трамплин и слушам бясна музика, за да избия от себе си всичките тези демони на непостоянството и противоречивостта.
Имам трамплин, намиращ се горе-долу по средата на стаята, с около метър диаметър, черен и сравнително запазен, върху който изливам всякакви видове енергия, просто седя, лежа или вечерям.
Издържам, поривът утихва, а аз разказвам за девети, за шести, втори, пети и други произволни класове. Липсва ми, липсва ми да се чувствам поне малко умна и така ми липсва детското вълнение.
Отделям частички от себе си: една част при топлата и светла представа за малък апартамент, в който имаме пералня и сушилня, стени в меки, есенни багри, аз приготвям вечеря и гледаме филми на огромен монитор, а после спим скрити дълбоко и интимно един в друг; друга част се стресира и трепери (отново недостатъчно) заедно с бързо свършващите дни и все по-бързо идващите изпити и нощи; и третата част отлита при една стара фантазия, в която никога нищо не достига до кулминация, но с едно смугло момче вътрешно се тресем от непотушени гняв и страст, докато горим с цигари ръцете си, втренчени един в друг.
Радвам се, че моето високо момче си заминава. Иначе нямаше да понеса толкова монотонност. Радвам се, че ще се отдалечи от цялата тази гнус и когато го целувам, ще боде и ще мирише на гора.
Радвам се, че ще остана сама за малко.
Но колкото и да е хубаво да си влюбен и да започваш отначало, без шума на филми и сериали, без повтарящи се дни и безпочвено почистване на едни и същи отминали усещания, понякога толкова ми се иска да съм малка и оправданието ми за отдръпване от целувка да е "Напукани са ми устните", а не да отговарям на пияни обаждания, за да ме питат "Обичаш ли сперма?"
Всичко красиво трябва да умре навреме, някой да го среже, за да поникне отново, още по-красиво - иначе изгнива и повтаряш една и съща песен до откат - сериали и пиянски обаждания относно сперма.
Вълнувам се и съм щастлива, че си тръгваш.
1/20/2013
12/30/2012
''izprazvam se v dushata ti i te celuvam''
01.02.2011
Аз сигурно ще умра млада, защото прекалено много обичам живота, а хората, които обичат живота или пък тези, които наистина го живеят, умират млади.
Аз сигурно ще умра млада, защото толкова нощи се страхувам да не загубя някой близък и обикалям стаята, за да го предпазя по някакъв начин. Когато ме е страх, че може нещо лошо да се случи, се опитвам да се лиша от нещо, за да предпазя някого.
Не съм добра, не съм милосърдна, не съм никаква. Егоистично е, че ти пиша сега, но понякога просто трябва да говоря на хората, когато ги няма - толкова по-лесно е.
Може би бъркам правилните реакции, може би сега трябва да изпитвам нещо съвсем различно, но аз просто имам нужда да кажа всичко, което не мога да кажа по друг начин.
Наистина не помня кога си ми казал, че касетката ми на ЛП вече не става, но помня тоооолкова други неща, че паметта ми някой ден ще натежи и просто ще се срине.
Помня, когато започвах да слушам Доорс. Тогава разбрах, че Джим е умрял на 27, тогава, без да те познавам добре и да имаме нещо, осъзнах, че го свързвам с теб и че може би и ти ще умреш на 27. Тогава написах ''Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25'' и ми се стори най-хубавото нещо, което можеш да кажеш на човек. А ако аз не умра на 27, нали и ти няма да умреш на 28?
Ужасно тъжно е, Морисън. Аз не нося супи на хората, за да се чувстват длъжни да направят нещо за мен, нито пък за да ме помислят за добра. Аз не пиша писма на хората, за да ме харесват. Аз искам просто да ги прочетат и да запомнят нещо. Аз не искам да повръщат в тоалетната ми, за да ги виждам слаби. Искам просто.. не знам, искам да съм хероин :)
Обичам Доорс, защото са болни, защото са трудни, защото са отминали, защото идват от една свободна епоха, в която хората са се целували много, без да им пука. Обичам ги, защото са огромна метафора.
Пиша ти това и ме е страх, че ще ме помислиш за нещо, което не съм. Аз не съм богата, не съм превзета, не ме харесват всички, не ме обичат всички и така, така, така нататък.
Аз съм малко момиченце, което много обича Нова Генерация. Много, много. Защото има нещо толкова необяснимо в тях. Помня, когато ми разказваше за съня си, в който не си бил човек и си бил тромав. Нямам идея какво е, никой не разбира никого, ми каза един човек, аз му повярвах. И все пак го усещам, усещам го и е толкова страшно и тъжно.
Преди, когато пушехме трева, си мислех ужасни неща и се страхувах, и исках да не ги мисля. Сега мисля красиво, макар че не мога да кажа две думи :)
Не знам дали е важно и дали трябва да знаеш дори едно от всички тези неща. Но има моменти, в които наистина искаш да говориш - просто ей така. На мен ми се случва малко след като съм била ядосана или безчувствена. Всичко се стапя и спирам да съм ядосана. Ставам много тъжна и много чуплива, не мисля и се самоубивам с изкуство.
Затова сигурно ще умра млада - защото, ако отворя сърцето си, в него няма да остане място за въздух. Защото ме е страх за другите, защото ставам през нощта, защото ме боли ужасно много заради тати, защото изпитвам нужда да давам на хората хубавите неща, които съм открила.
Затова обичам да чистя - защото, когато изхвърлям боклука си, ставам по-чиста и аз. Започвам отначало, изтривам се като мазните петна по чиниите.
Живея много нездравословно не само защото пуша, но и защото се отварям за света.
Изненадвам себе си и ми се иска да го правя по хубав начин.
Ако някой разбере какво е в мен, може би няма да повярва. Аз съм много щастливо момиче и едновременно съм толкова тъжна. Това ме убива :)
Няма да умра сега, защото трябва да направя още много неща. Трябва да се случи всичко, което съм искала и в което съм вярвала.
Не ме питай за лесни начини за самоубийство - знам само трудни :)
Моля ти се, моля ти се, когато четеш това, не ме мрази. И ако започна да спя с 35-годишни мъже, знай, че все още съм чиста.
Една позната беше написала, че най-страшното обяснение в любов е "имам нужда от теб". Нямам идея дали е така.
За мен най-хубавото нещо, което мога да кажа на някого, е "Моля те, не умирай на 27 и аз няма да умра на 25''.
А най-хубавото, което могат да кажат на мен, сигурно е "Ако умреш на 27, ще дойда с теб".
не искам никой да ме разбира
обичам живота, обичам да дишам, обичам много неща, нова генерация и твоите студени очи
Аз сигурно ще умра млада, защото прекалено много обичам живота, а хората, които обичат живота или пък тези, които наистина го живеят, умират млади.
Аз сигурно ще умра млада, защото толкова нощи се страхувам да не загубя някой близък и обикалям стаята, за да го предпазя по някакъв начин. Когато ме е страх, че може нещо лошо да се случи, се опитвам да се лиша от нещо, за да предпазя някого.
Не съм добра, не съм милосърдна, не съм никаква. Егоистично е, че ти пиша сега, но понякога просто трябва да говоря на хората, когато ги няма - толкова по-лесно е.
Може би бъркам правилните реакции, може би сега трябва да изпитвам нещо съвсем различно, но аз просто имам нужда да кажа всичко, което не мога да кажа по друг начин.
Наистина не помня кога си ми казал, че касетката ми на ЛП вече не става, но помня тоооолкова други неща, че паметта ми някой ден ще натежи и просто ще се срине.
Помня, когато започвах да слушам Доорс. Тогава разбрах, че Джим е умрял на 27, тогава, без да те познавам добре и да имаме нещо, осъзнах, че го свързвам с теб и че може би и ти ще умреш на 27. Тогава написах ''Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25'' и ми се стори най-хубавото нещо, което можеш да кажеш на човек. А ако аз не умра на 27, нали и ти няма да умреш на 28?
Ужасно тъжно е, Морисън. Аз не нося супи на хората, за да се чувстват длъжни да направят нещо за мен, нито пък за да ме помислят за добра. Аз не пиша писма на хората, за да ме харесват. Аз искам просто да ги прочетат и да запомнят нещо. Аз не искам да повръщат в тоалетната ми, за да ги виждам слаби. Искам просто.. не знам, искам да съм хероин :)
Обичам Доорс, защото са болни, защото са трудни, защото са отминали, защото идват от една свободна епоха, в която хората са се целували много, без да им пука. Обичам ги, защото са огромна метафора.
Пиша ти това и ме е страх, че ще ме помислиш за нещо, което не съм. Аз не съм богата, не съм превзета, не ме харесват всички, не ме обичат всички и така, така, така нататък.
Аз съм малко момиченце, което много обича Нова Генерация. Много, много. Защото има нещо толкова необяснимо в тях. Помня, когато ми разказваше за съня си, в който не си бил човек и си бил тромав. Нямам идея какво е, никой не разбира никого, ми каза един човек, аз му повярвах. И все пак го усещам, усещам го и е толкова страшно и тъжно.
Преди, когато пушехме трева, си мислех ужасни неща и се страхувах, и исках да не ги мисля. Сега мисля красиво, макар че не мога да кажа две думи :)
Не знам дали е важно и дали трябва да знаеш дори едно от всички тези неща. Но има моменти, в които наистина искаш да говориш - просто ей така. На мен ми се случва малко след като съм била ядосана или безчувствена. Всичко се стапя и спирам да съм ядосана. Ставам много тъжна и много чуплива, не мисля и се самоубивам с изкуство.
Затова сигурно ще умра млада - защото, ако отворя сърцето си, в него няма да остане място за въздух. Защото ме е страх за другите, защото ставам през нощта, защото ме боли ужасно много заради тати, защото изпитвам нужда да давам на хората хубавите неща, които съм открила.
Затова обичам да чистя - защото, когато изхвърлям боклука си, ставам по-чиста и аз. Започвам отначало, изтривам се като мазните петна по чиниите.
Живея много нездравословно не само защото пуша, но и защото се отварям за света.
Изненадвам себе си и ми се иска да го правя по хубав начин.
Ако някой разбере какво е в мен, може би няма да повярва. Аз съм много щастливо момиче и едновременно съм толкова тъжна. Това ме убива :)
Няма да умра сега, защото трябва да направя още много неща. Трябва да се случи всичко, което съм искала и в което съм вярвала.
Не ме питай за лесни начини за самоубийство - знам само трудни :)
Моля ти се, моля ти се, когато четеш това, не ме мрази. И ако започна да спя с 35-годишни мъже, знай, че все още съм чиста.
Една позната беше написала, че най-страшното обяснение в любов е "имам нужда от теб". Нямам идея дали е така.
За мен най-хубавото нещо, което мога да кажа на някого, е "Моля те, не умирай на 27 и аз няма да умра на 25''.
А най-хубавото, което могат да кажат на мен, сигурно е "Ако умреш на 27, ще дойда с теб".
не искам никой да ме разбира
обичам живота, обичам да дишам, обичам много неща, нова генерация и твоите студени очи
12/27/2012
12/23/2012
12/09/2012
когато не спя сама, всичко е добре.
когато съм сама, сънувам кошмари.
сънувам сови в мрачно време, които ме гледат втренчено, кацнали на стъкления капак на колата, докато карам.
сова, кацнала на кола в насрещното, се е обърнала към мен и гледа, гледа. аз карам и от време на време се обръщам, за да видя дали още е там. там е и ме гледа.
страх ме е от сови и сколопендри. другите животни не ме плашат особено, но тези снощи ме ужасяваха.
и ей така, понеже нямах причина да сънувам сова, реших да проверя в съновник.
Никога повече не искам да сънувам.
Трябва да отида на църква. Но и да се моля не искам.
когато съм сама, сънувам кошмари.
сънувам сови в мрачно време, които ме гледат втренчено, кацнали на стъкления капак на колата, докато карам.
сова, кацнала на кола в насрещното, се е обърнала към мен и гледа, гледа. аз карам и от време на време се обръщам, за да видя дали още е там. там е и ме гледа.
страх ме е от сови и сколопендри. другите животни не ме плашат особено, но тези снощи ме ужасяваха.
и ей така, понеже нямах причина да сънувам сова, реших да проверя в съновник.
Никога повече не искам да сънувам.
Трябва да отида на църква. Но и да се моля не искам.
12/05/2012
11/25/2012
"Градски устроени, празни съдби.."
За "Улица Нов живот - 20 години след Димитър Воев" и специално за вечерта на 27-ми октомври исках да съм бяла като пролет, чиста като първото поникнало кокиче, женствена и момичешка, светла и дантелена, но най-вече чиста. Затова исках да си купя светла дантелена рокля, върху която да се сипе красива и бушуваща коса, и да мога да пея до изнемогване. Другото нямаше голямо значение.
Не знам защо ми се стори толкова важно да си купя дрехи. Всичко в гардероба ми се струваше до болка носено и грозно. Запалих колата по никое време следобед и докато карах, си мислех колко скорпионски и отровен е този ден, колко мрачен е, колко криво-любовен е, колко свеж и белязан е въздухът, колко тъжно, сиво и разпиляно е небето. И се появи отново мастиленото ми, размазано, хаотично и болезнено светоусещане.
Не си купих нищо светло за жалост, преоблякох се в колата, паркирала на една малка улица, без да ме интересува дали някой ще ме види гола, или не, слушах силно Клас на отворени прозорци, гледах минаващите хора, без да ми е неудобно, и вдишвах октомври дълбоко, за да ме спаси от ежедневната гнус.
От самия концерт имам много произволни спомени, които мога да вкарам в ред, но не искам. През почти цялата вечер се бях вдигнала на облегалката, на която трябва да са ръцете ми, половината ми тяло болеше, а косата ми постоянно се разпиляваше и трябваше да я отмятам. Гледах лицата на хората, които всъщност виждат публиката, и осъзнавах нищожността си, осъзнавах колко глупаво е да мислиш, че любовта ти е нещо повече, с нещо по-специална и неразбрана от нечия друга. Гледах млади момичета с черни клепачи и ясни лица, всяка една потенциална Арлина, мислех си за всички статии, които се изписаха за Димитър Воев и Нова Генерация през октомври, и разбирах, че най-вероятно трябва да се скрия и да не казвам никога нищо повече за това.
Над леглото до прозореца на пирон виси една гипсова отливка на Дева Мария, която взех от дядо в Казанлък. Много по-красива, земна и топла от най-познатите образи на иконите. Понякога ми се струва кичозно до червените плътни завеси да виждам смирената и страдаща Дева Мария с притворени очи и нежно чело.
Лежала съм с момче на това легло след пиянска вечер, защото другото беше оповръщано, лежала съм и съм гледала в светлината обгърнатата в нюансите на червено отливка. Като в лошо режисиран драматичен момент от нискобюджетен филм, като в мизерия и духовна нищета, като моментен болнав кадър на Алмодовар, като в гротеска, граничеща с ретро порно с проблясъци на леопардови щампи и грозен маникюр - така се чувствах и ме беше срам, че насред полупразни чаши, пълни пепелници и висящ шал на лампата ме гледа Богородица.
Така понякога си мисля, че ако мъртвите гледат, ме съдят, че нямам право да слушам Нова Генерация. Не ме е срам, че закъснявам за лекции или че понякога почти псувам в колата, когато нещо ме дразни, не ме е срам от пиянските вечери, защото тогава съм чиста - все си мисля, че ако мъртвите виждат, Митко Воев ще ме разбере. Дори го знам.
Но понякога, в други ситуации се чувствам недостойна.
Моят миниатюрен tribute щяха да бъдат светлата дантела и нежната кожа, бяла и уханна, и косата, неподредена, без лак, без пяна, без балсами и боклуци.
Трябваше да се чувствам като девойка от 80-те, на каквато ми каза, че му напомням, един рокер на 40 и няколко - истинска.
Но бях по-скоро преливаща. Лилаво-зелено-сиво-розово-бежова, с буйна коса, качена на облегалката или както се казва това нещо на количката, отмятаща коса и пееща.
Пях Соня и Сала в унес, запленена и сляпа за почти всичко, сектантка, Ева, секунди преди да отхапе от ябълката.
Изпуснах последните няколко изпълнения и недовършена и кисела карах, без да съм била поне за малко Арлина, поне за малко нечия Безнадеждност.
Може би съм тъмна като в Тъмна земя - будна през нощта и обладана от кошмари.
Напоследък ги слушам само през нощта, само тогава имам време да се отдам на всичко, от което денят трябва разумно да ме пази.
един мъж, който силно ме притиска и с топли очи ме облива с любов, един мъж, който ме тормози като наркоман за доза заради нуждата си брутално да чука и един, с когото няма да се докоснем, но ще бъде във фантазиите ми за разрушени и забравени сгради, заводи, смляна и счупена сива индустриална тъга
нощта ме прави неудобна, неловка и неподходяща
А Арлина е била проститутка в Амстердам, през '99-та. Това е моята най-красива представа за нея.
Не знам защо ми се стори толкова важно да си купя дрехи. Всичко в гардероба ми се струваше до болка носено и грозно. Запалих колата по никое време следобед и докато карах, си мислех колко скорпионски и отровен е този ден, колко мрачен е, колко криво-любовен е, колко свеж и белязан е въздухът, колко тъжно, сиво и разпиляно е небето. И се появи отново мастиленото ми, размазано, хаотично и болезнено светоусещане.
Не си купих нищо светло за жалост, преоблякох се в колата, паркирала на една малка улица, без да ме интересува дали някой ще ме види гола, или не, слушах силно Клас на отворени прозорци, гледах минаващите хора, без да ми е неудобно, и вдишвах октомври дълбоко, за да ме спаси от ежедневната гнус.
От самия концерт имам много произволни спомени, които мога да вкарам в ред, но не искам. През почти цялата вечер се бях вдигнала на облегалката, на която трябва да са ръцете ми, половината ми тяло болеше, а косата ми постоянно се разпиляваше и трябваше да я отмятам. Гледах лицата на хората, които всъщност виждат публиката, и осъзнавах нищожността си, осъзнавах колко глупаво е да мислиш, че любовта ти е нещо повече, с нещо по-специална и неразбрана от нечия друга. Гледах млади момичета с черни клепачи и ясни лица, всяка една потенциална Арлина, мислех си за всички статии, които се изписаха за Димитър Воев и Нова Генерация през октомври, и разбирах, че най-вероятно трябва да се скрия и да не казвам никога нищо повече за това.
Над леглото до прозореца на пирон виси една гипсова отливка на Дева Мария, която взех от дядо в Казанлък. Много по-красива, земна и топла от най-познатите образи на иконите. Понякога ми се струва кичозно до червените плътни завеси да виждам смирената и страдаща Дева Мария с притворени очи и нежно чело.
Лежала съм с момче на това легло след пиянска вечер, защото другото беше оповръщано, лежала съм и съм гледала в светлината обгърнатата в нюансите на червено отливка. Като в лошо режисиран драматичен момент от нискобюджетен филм, като в мизерия и духовна нищета, като моментен болнав кадър на Алмодовар, като в гротеска, граничеща с ретро порно с проблясъци на леопардови щампи и грозен маникюр - така се чувствах и ме беше срам, че насред полупразни чаши, пълни пепелници и висящ шал на лампата ме гледа Богородица.
Така понякога си мисля, че ако мъртвите гледат, ме съдят, че нямам право да слушам Нова Генерация. Не ме е срам, че закъснявам за лекции или че понякога почти псувам в колата, когато нещо ме дразни, не ме е срам от пиянските вечери, защото тогава съм чиста - все си мисля, че ако мъртвите виждат, Митко Воев ще ме разбере. Дори го знам.
Но понякога, в други ситуации се чувствам недостойна.
Моят миниатюрен tribute щяха да бъдат светлата дантела и нежната кожа, бяла и уханна, и косата, неподредена, без лак, без пяна, без балсами и боклуци.
Трябваше да се чувствам като девойка от 80-те, на каквато ми каза, че му напомням, един рокер на 40 и няколко - истинска.
Но бях по-скоро преливаща. Лилаво-зелено-сиво-розово-бежова, с буйна коса, качена на облегалката или както се казва това нещо на количката, отмятаща коса и пееща.
Пях Соня и Сала в унес, запленена и сляпа за почти всичко, сектантка, Ева, секунди преди да отхапе от ябълката.
Изпуснах последните няколко изпълнения и недовършена и кисела карах, без да съм била поне за малко Арлина, поне за малко нечия Безнадеждност.
Може би съм тъмна като в Тъмна земя - будна през нощта и обладана от кошмари.
Напоследък ги слушам само през нощта, само тогава имам време да се отдам на всичко, от което денят трябва разумно да ме пази.
един мъж, който силно ме притиска и с топли очи ме облива с любов, един мъж, който ме тормози като наркоман за доза заради нуждата си брутално да чука и един, с когото няма да се докоснем, но ще бъде във фантазиите ми за разрушени и забравени сгради, заводи, смляна и счупена сива индустриална тъга
нощта ме прави неудобна, неловка и неподходяща
А Арлина е била проститутка в Амстердам, през '99-та. Това е моята най-красива представа за нея.
11/19/2012
Quietly polishing the routine of my life until it gleamed with perfection.
В тоалетната изхвърлям мухлясали праскови от отворен компот и изтръпвам от погнуса.
Сигурно са много малко нещата на този свят, които така дълбоко и режещо ме отвращават.
Малки бяло-зелени петънца, от които не мога да откъсна очи за няколко секунди, а след това извръщам глава и пускам водата.
Къпя се под една-единствена струя, като под чешма, защото маркучът, свързан с душ слушалката, се проби и водата избива навсякъде. Пера със сапун клинове и чорапогащници, голяма торба от Фантастико, в която носих кекс, а белите букви на Фантастико се ронят като стара мазилка. Къпя се, пера и гледам как по интимния ми гел лази кафява хлебарка. Застивам потресена и за момент си мисля, че това е животът. Да те търсят посред нощ като шофьор към Люлин или Надежда за леки наркотици, да отказваш виновно на същите хора, да пушиш цигара след цигара с надеждата цигарата да те накара да почувстваш нещо, което си чувствал преди, но да не става, да искаш бебе, а малко по-късно да не искаш, да переш парцали, торби и чорапогащници със стопяващ се сапун под една-единствена не много голяма струя вода, да гледаш как кафява хлебарка лази по интимния ти гел и да ти се повръща от мисълта, че дори такава скучна и битова картина не можеш да предадеш така, както искаш, заради глупавата дума гел.
Ядосвам се на думи като маркетинг, администрация, бизнес, релевантен, преференция, лантитюден и продължавам да пера, пера, пера.
После закачам дълго отлаганото пране, изцедено и ухаещо на чисто, по всички кукички, закачалки и тръби. Това към 2:30 през нощта. В такива моменти набирам скорост и желание да изчистя всичко, да блести и да не остане нито капчица мръсотия и топлина по него. Искам да изпразня себе си и всичко останало, да го изстудя и умъртвя за малко, за да си струва някога отново да го докосна и затопля с дъх.
Във вазата седи една унила роза. Преди седмица нашите дойдоха да ме видят, а тати ми беше донесъл три кървавочервени рози - последните от двора. Не го очаквах от него, но така свикнах, че вече няма да държа цветя само ако са подарени, а ще си купувам сама. Това може би е едно от най-момичешките неща в мен - искрената радост от подарени цветя, от присъствието на цветя там, където живея.
Все още не мога да изхвърля последната роза. Струва ми се грешно да я прибера в найлоново пликче с мазен картон от пица на парче и да я захвърля в контейнера, докато отивам да си купя шоколад, гадна китайска храна или тампони.
В моментите, в които гледам лазещи хлебарки, през ума ми минава, че може би трябва да стана чистачка и да не искам нищо повече от себе си. Да лъскам сребърни прибори, големи овални огледала с богати орнаменти по рамките, да карам подове да блестят и да си лягам химична, отровна и скапана.
В миналия си живот сигурно съм била проститутка. Червенокоса, с ветрило и стегната с корсет.
Понякога си мисля, че ако в този живот стана проститутка, няма да ме е срам толкова, защото ще влагам моята си глупава и романтична представа за истинските проститутки.
Сложих този чист темплейт, за да се отърва от излишното и за да се почувствам невидима. Винаги съм усещала думите си недостатъчно тънки, остри и грациозни, за да паснат на много светъл, почти бял фон, но изведнъж ми се прииска.
Сега ще се хвърля в дрехите на пода, за мъничко ще се скрия в тях. После ще заспя в изпраните чаршафи с горящи клепачи и счупена мокра коса. Друго няма.
Сигурно са много малко нещата на този свят, които така дълбоко и режещо ме отвращават.
Малки бяло-зелени петънца, от които не мога да откъсна очи за няколко секунди, а след това извръщам глава и пускам водата.
Къпя се под една-единствена струя, като под чешма, защото маркучът, свързан с душ слушалката, се проби и водата избива навсякъде. Пера със сапун клинове и чорапогащници, голяма торба от Фантастико, в която носих кекс, а белите букви на Фантастико се ронят като стара мазилка. Къпя се, пера и гледам как по интимния ми гел лази кафява хлебарка. Застивам потресена и за момент си мисля, че това е животът. Да те търсят посред нощ като шофьор към Люлин или Надежда за леки наркотици, да отказваш виновно на същите хора, да пушиш цигара след цигара с надеждата цигарата да те накара да почувстваш нещо, което си чувствал преди, но да не става, да искаш бебе, а малко по-късно да не искаш, да переш парцали, торби и чорапогащници със стопяващ се сапун под една-единствена не много голяма струя вода, да гледаш как кафява хлебарка лази по интимния ти гел и да ти се повръща от мисълта, че дори такава скучна и битова картина не можеш да предадеш така, както искаш, заради глупавата дума гел.
Ядосвам се на думи като маркетинг, администрация, бизнес, релевантен, преференция, лантитюден и продължавам да пера, пера, пера.
После закачам дълго отлаганото пране, изцедено и ухаещо на чисто, по всички кукички, закачалки и тръби. Това към 2:30 през нощта. В такива моменти набирам скорост и желание да изчистя всичко, да блести и да не остане нито капчица мръсотия и топлина по него. Искам да изпразня себе си и всичко останало, да го изстудя и умъртвя за малко, за да си струва някога отново да го докосна и затопля с дъх.
Във вазата седи една унила роза. Преди седмица нашите дойдоха да ме видят, а тати ми беше донесъл три кървавочервени рози - последните от двора. Не го очаквах от него, но така свикнах, че вече няма да държа цветя само ако са подарени, а ще си купувам сама. Това може би е едно от най-момичешките неща в мен - искрената радост от подарени цветя, от присъствието на цветя там, където живея.
Все още не мога да изхвърля последната роза. Струва ми се грешно да я прибера в найлоново пликче с мазен картон от пица на парче и да я захвърля в контейнера, докато отивам да си купя шоколад, гадна китайска храна или тампони.
В моментите, в които гледам лазещи хлебарки, през ума ми минава, че може би трябва да стана чистачка и да не искам нищо повече от себе си. Да лъскам сребърни прибори, големи овални огледала с богати орнаменти по рамките, да карам подове да блестят и да си лягам химична, отровна и скапана.
В миналия си живот сигурно съм била проститутка. Червенокоса, с ветрило и стегната с корсет.
Понякога си мисля, че ако в този живот стана проститутка, няма да ме е срам толкова, защото ще влагам моята си глупава и романтична представа за истинските проститутки.
Сложих този чист темплейт, за да се отърва от излишното и за да се почувствам невидима. Винаги съм усещала думите си недостатъчно тънки, остри и грациозни, за да паснат на много светъл, почти бял фон, но изведнъж ми се прииска.
Сега ще се хвърля в дрехите на пода, за мъничко ще се скрия в тях. После ще заспя в изпраните чаршафи с горящи клепачи и счупена мокра коса. Друго няма.
11/05/2012
Remember, remember
Денят е толкова хубав не само защото купих красив мъжки пуловер и търсих десет минути колата си на грешния паркинг, а когато я открих, извиках от радост насред мръсната необятност на същия паркинг;
не само защото подарих мъжки пуловер и когато получих одобрителна реакция, не й повярвах достатъчно и се разплаках неудържимо като дете и нелогично като жена;
не само защото ме утешаваха така, както утешават малко дете, и това не ме накара да се чувствам луда, а наистина специална, специална отново;
не само защото не успях да си поема дъх от смях, когато разигравахме бъдещи и малко вероятно ситуации;
не само защото видях поглед, който инжектира в мен желание да забравя всичко, да пусна страховете си и да оставя цялото си тяло да бъде обладано;
не само защото Someday he'll come along, the man I love, and he'll be big and strong, the man I love, и понякога си мисля, че не трябва да ме е страх да вярвам, че може би всичко ще бъде хубаво и че прекрасните неща могат да поникнат, докато си още само на двайсет;
...
денят е толкова хубав, защото открих поезията на Бояна Петкова.
http://liternet.bg/publish/bpetkova/index.html
не само защото подарих мъжки пуловер и когато получих одобрителна реакция, не й повярвах достатъчно и се разплаках неудържимо като дете и нелогично като жена;
не само защото ме утешаваха така, както утешават малко дете, и това не ме накара да се чувствам луда, а наистина специална, специална отново;
не само защото не успях да си поема дъх от смях, когато разигравахме бъдещи и малко вероятно ситуации;
не само защото видях поглед, който инжектира в мен желание да забравя всичко, да пусна страховете си и да оставя цялото си тяло да бъде обладано;
не само защото Someday he'll come along, the man I love, and he'll be big and strong, the man I love, и понякога си мисля, че не трябва да ме е страх да вярвам, че може би всичко ще бъде хубаво и че прекрасните неща могат да поникнат, докато си още само на двайсет;
...
денят е толкова хубав, защото открих поезията на Бояна Петкова.
http://liternet.bg/publish/bpetkova/index.html
11/04/2012
хлъзгави петна
искам да правя магии, да въртя мечтите, болките, сънищата и будната делнична реалност на всички страдащи на пръст. в окултна лятна нощ на морски бряг да тичам гола и да се оставя на всичките стихии да ме обладаят. да чувствам едновременно дивата и женствена магия на "no light, no light", бурния копнеж за мъж, обсебващ и обсебен от мен, и най-красивата, безкрайна, свободна и меланхолична моя любов, въплътена в "сто години" на нова генерация.
и да ме гледат.
докато някой някъде изгася фас, друг гледа празно в нощното море, а трети целува девственица по нежното чело, искам водата, земята, ветровете и огньовете да проникнат в мен, да проникнат и да ме измият от цялата тази гнус, цялата тази тежест.
да правя любов със създателя, с цялата хорска печал. да изпия болките ви, да промия раните ви, да издухам сивото от иначе чистите ви лица и да ви дам да ме докоснете. само за миг.
мисля си, че мога да спасявам, за малко да вдъхвам живот. истински живот.
трябват ми катарзис и прераждане, трябва да изгоря поне за малко, за да мога да продължа.
играе ми се с огъня, вървя по ръба, чувствам, че не трябва, че трябва тиха и смирена, с наведена глава да изтрия мръсните си мисли с чисти намерения.
някой ден ще бъда достатъчно силна, за да се предам в нечии ръце с ясното съзнание, че мога да избягам неомърсена от тях. без белези, без драскотина, без значителен спомен дори.
но направя ли го, вече няма да съм малко момиченце.
а знам, че това те влудява.
и да ме гледат.
докато някой някъде изгася фас, друг гледа празно в нощното море, а трети целува девственица по нежното чело, искам водата, земята, ветровете и огньовете да проникнат в мен, да проникнат и да ме измият от цялата тази гнус, цялата тази тежест.
да правя любов със създателя, с цялата хорска печал. да изпия болките ви, да промия раните ви, да издухам сивото от иначе чистите ви лица и да ви дам да ме докоснете. само за миг.
мисля си, че мога да спасявам, за малко да вдъхвам живот. истински живот.
трябват ми катарзис и прераждане, трябва да изгоря поне за малко, за да мога да продължа.
играе ми се с огъня, вървя по ръба, чувствам, че не трябва, че трябва тиха и смирена, с наведена глава да изтрия мръсните си мисли с чисти намерения.
някой ден ще бъда достатъчно силна, за да се предам в нечии ръце с ясното съзнание, че мога да избягам неомърсена от тях. без белези, без драскотина, без значителен спомен дори.
но направя ли го, вече няма да съм малко момиченце.
а знам, че това те влудява.
11/01/2012
01/11
Ако не пиша сега, сигурно няма да пиша през целия ноември, след това и през декември, след това само Бог знае кога ще се реша.
Засега денят е обикновен, ден, който не заслужава да бъде преразказван, ден, който не заслужава пространство, пикселна площ, нищо. Но на мен ми липсваше. Просто действам наивно и против себе си. Когато трябва да съм полезна за някого, за себе си дори, да съм правилна и прилежна, малко хитра и практична, пиша, а когато трябва да пиша, да напиша поне малко, дори да е нужно за един-единствен човек, аз бягам.
Карам по Ляпчев рано сутринта, несресана, неизмита, с привидно вчесана коса, червени устни и мъжки пуловер в неутрален цвят. Карам, чистачките убиват дребните капки дъжд, нови се раждат на мястото на мъртвите, карам и се чувствам женствена, защото съм се скрила в огромна мъжка блуза. После паркирам почти като мъж и оставам в колата двайсет минути, че и повече. Не знам какво правя в нея. Не слушам музика или пък радио, не пуша на отворен прозорец, взирайки се в ноемврийския пейзаж. Седя и гледам фаровете на една бляскава Тойота, мъж, жена и дете, вероятно медици, гледам как излизат, жената е с нещо като каскет, дълга дънкова пола и раирани чорапи. Аз съм невидима. Скрила съм се зад ситния дъжд по предното стъкло, скрила съм в мълчанието си.
След това си мисля за неродената си дъщеря. Лилия, Симона или Моника. Познавам една Лилия - много чаровна, с буйна къдрава коса, големи гърди и всичко останало - много слабо. Артистична, ядосана и псуваща. Познавам и Симона, и Моника, но те не ме грабват. Въпреки това хипотетично ползвам имената им.
Ако дъщеря ми се казва Симона, ще й казвам, че е сочна като лимонов сладкиш, че е сладко-горчива, а това някой ден ще обърква и побърква хората. Ще й пея песни, никога няма да използвам умалителни като "супичка", за да я накарам да се храни, и ще й говоря за хълм, обсипан с боровинки, мистичен, плашещ, но и страшно красив, а някой ден и за венериния хълм. Ще й казвам, че е най-прекрасното момиче на света, и ще влея в нея малко от отровата, която тече в мен, а дали ще се проклинам, но и гордея тайно заради това - сигурно.
За Моника мисля много по-кратко, защото ми се налага да вадя пропуски и ключове и се разсейвам. През ума ми минава отново сочност, но си представям как й казвам, че освен сочна и сладко-горчива, тя е и крехка, фина и хрупкава като "к"-то в името си.
После лежа по земята и се оставям на ноември да ме гали. Осъзнавам колко ми е любим и огладнявам. В магазина мъж с дълга коса, вързана на опашка, и много покупки ми отстъпва реда си. "Няма нужда, мога да изчакам", казвам аз. "И аз мога", усмихнато отвръща той. И започвам да мисля за него.
Мисля как пия червено вино или текила в мъжка компания, в кръчма на края на света и в сърцевината на студа. Един от тях ми показва фокус с карти, а минути след това аз го повтарям и той ме гледа изумен. С периферното си зрение забелязвам, че някой ме гледа. Мъжът от магазина. Започва руска песен, която обожавам (във фантазията си знам руски много по-добре и гласът ми се лее, когато говоря на него), вземам цигарите и запалката си и излизам да пуша в студа и да слушам отдалеч, за да се влее по-дълбоко музиката в раната. Мъжът не се бави и се появява. Паля си цигара, паля и неговата. Това ме възбужда. През прозорците другите могат да ни видят. Все ми е едно.
После не знам.
Това е денят ми засега. Безсмислици.
Засега денят е обикновен, ден, който не заслужава да бъде преразказван, ден, който не заслужава пространство, пикселна площ, нищо. Но на мен ми липсваше. Просто действам наивно и против себе си. Когато трябва да съм полезна за някого, за себе си дори, да съм правилна и прилежна, малко хитра и практична, пиша, а когато трябва да пиша, да напиша поне малко, дори да е нужно за един-единствен човек, аз бягам.
Карам по Ляпчев рано сутринта, несресана, неизмита, с привидно вчесана коса, червени устни и мъжки пуловер в неутрален цвят. Карам, чистачките убиват дребните капки дъжд, нови се раждат на мястото на мъртвите, карам и се чувствам женствена, защото съм се скрила в огромна мъжка блуза. После паркирам почти като мъж и оставам в колата двайсет минути, че и повече. Не знам какво правя в нея. Не слушам музика или пък радио, не пуша на отворен прозорец, взирайки се в ноемврийския пейзаж. Седя и гледам фаровете на една бляскава Тойота, мъж, жена и дете, вероятно медици, гледам как излизат, жената е с нещо като каскет, дълга дънкова пола и раирани чорапи. Аз съм невидима. Скрила съм се зад ситния дъжд по предното стъкло, скрила съм в мълчанието си.
След това си мисля за неродената си дъщеря. Лилия, Симона или Моника. Познавам една Лилия - много чаровна, с буйна къдрава коса, големи гърди и всичко останало - много слабо. Артистична, ядосана и псуваща. Познавам и Симона, и Моника, но те не ме грабват. Въпреки това хипотетично ползвам имената им.
Ако дъщеря ми се казва Симона, ще й казвам, че е сочна като лимонов сладкиш, че е сладко-горчива, а това някой ден ще обърква и побърква хората. Ще й пея песни, никога няма да използвам умалителни като "супичка", за да я накарам да се храни, и ще й говоря за хълм, обсипан с боровинки, мистичен, плашещ, но и страшно красив, а някой ден и за венериния хълм. Ще й казвам, че е най-прекрасното момиче на света, и ще влея в нея малко от отровата, която тече в мен, а дали ще се проклинам, но и гордея тайно заради това - сигурно.
За Моника мисля много по-кратко, защото ми се налага да вадя пропуски и ключове и се разсейвам. През ума ми минава отново сочност, но си представям как й казвам, че освен сочна и сладко-горчива, тя е и крехка, фина и хрупкава като "к"-то в името си.
После лежа по земята и се оставям на ноември да ме гали. Осъзнавам колко ми е любим и огладнявам. В магазина мъж с дълга коса, вързана на опашка, и много покупки ми отстъпва реда си. "Няма нужда, мога да изчакам", казвам аз. "И аз мога", усмихнато отвръща той. И започвам да мисля за него.
Мисля как пия червено вино или текила в мъжка компания, в кръчма на края на света и в сърцевината на студа. Един от тях ми показва фокус с карти, а минути след това аз го повтарям и той ме гледа изумен. С периферното си зрение забелязвам, че някой ме гледа. Мъжът от магазина. Започва руска песен, която обожавам (във фантазията си знам руски много по-добре и гласът ми се лее, когато говоря на него), вземам цигарите и запалката си и излизам да пуша в студа и да слушам отдалеч, за да се влее по-дълбоко музиката в раната. Мъжът не се бави и се появява. Паля си цигара, паля и неговата. Това ме възбужда. През прозорците другите могат да ни видят. Все ми е едно.
После не знам.
Това е денят ми засега. Безсмислици.
10/30/2012
10/18/2012
10/09/2012
10/04/2012
9/24/2012
О, Господи, колко дълъг ден.
Котаракът лежи на меко одеяло, аз постоянно заравям пръсти в косата си, ако някой ден пиша публично, родителите ми ще се отрекат от мен, а топлите вълни от продължителното безсъние ме заливат спонтанно, после притварям очи за половин секунда избавление и това е, което никой не може да ми отнеме.
Намекнаха ми, че нямам право да ми е весело, какво като се казвам Весела, аз приех равнодушно. Чудех се да обяснявам ли колко вина нося заради този и онзи, но едва ли е важно, тя премина през метаморфоза и сега е вяла тишина.
Копнея за упойка, днес дори си мислех, че искам да ме оперират от нещо леко (да се ударя през устата?) само и само да ме упоят, за да заспя дълго, непробудно, без никакви сънища, без никакви шумове. Да потъна.
След като ме оперираха от нещо дребно през ноември две и девета, някой от докторите обърка името ми. Мразя да бъркат името ми, затова дори упоена понечих да го поправя, но гласът ми пропадна, нямаше го, изостави ме, когато ми беше нужен най-много. И не защото съм весела, понеже съм Весела, а защото съм Весела и това винаги ми се е струвало нещо много по-различно от веселие.
После поисках да ми пуснат музика, трябваше ми музика, музика през този болничен ноемврийски ден. Отказаха на абсурдната ми молба, аз заплаках и заспах. Упоена.
Копнея за упойка, за сън без сънища, без знаци, без укор. Не мога вечно да съм най-лоша на света.
Чета за нея, котката се е разложила в краката ми, те са ледени, но не мърдам, за да не я разбутам и защото съм се зачела. Чета и се плаша, чета и спирам. Всичко това е толкова болно. Защо, Лора, защо?
Опитвам се да заспя, но не намирам покой, крепя се на котка в краката и на мисли като "всичко отминава", докога ще съм най-лоша, кога ще мога да заспя без угризения?
Ставам с тати и пия ужасно кафе. От него ставам енергична и трепереща. Отварям сив грапав шкаф със счупени панти и от там вадя много останки от гердани и обеци, шарени весели бижута, едри гривни на точки, които никога не съм носила, по една обеца от двойка, стотици капачки от Queen's, картички за разни празници и една донякъде специална кутия от бисквити.
В голям пощенски плик съм прибрала писма от първия ми приятел. Не ги чета дори, просто ми става мило за времето. Помня, че бяха пълни с хубави думи, с дребния му изправен почерк, на тъмен кариран лист. Прикачени бележки към тях, картичка от Ахтопол. Откривам принтиран откъс от разговор между моя приятелка и него в Скайп, където по нея ми предава любовни послания. Смешно ми е как важните места са подчертани с къдрави линийки, Веси това, Веси онова, а пък аз тогава спах по нощница на втория етаж и се давех в пот и сълзи, задето не посрещам Джулай морнинг :)
За него рязах кичур от косата си и го пъхнах в плик и понякога ми се иска да го питам дали я пази, но никога не го правя.
Откривам контролни по музика на листи от нотна тетрадка, класни по литература и английски, едно неизпратено писмо до стара позната, пълно с драсканици и рисунки, безумно тъпо и смешно.
Стихотворения на български и английски, изрезки от вестници, свързани с "Приятели", скрийншот с Джоуи и Чандлър на гланциран лист, подарък от Цеци.
Снимки на някакво момче, които бях открила под един чин или нещо такова?, малко листче с интервалите на зодиите, картинка с Бритни Спиърс, на гърба на която пише "От Бритни за Весела".
Смея се, потънала в ранните си ученически години, с все още необработения ми почерк и писане, рисуване и драскане по всички възможни повърхности.
Намирам абстрактна рисунка, подписана с инициали П.А. за "vesi".
Бележка с текст "Пешо: Ти гониш!"
Потъвам в купища хартия и за малко отлагам вината, за секунда, за спомен от осми клас, когато имах дълга буйна коса, която отрязах крайно и пазех в един плик.
После я изхвърлих, защото... всъщност за какво ми е коса?
Сигурно и той я е изхвърлил.
Гледам на снимка как духам три свещички със закачена на пуловера значка против пушенето. От вътрешната страна на бюрото ми е залепена подобна брошура, о, да.
Виждам се такава и ми става мило, но не познавам това момиченце.
Чудя се кога умира всичко, кога започваш да оглеждаш чуждите и своето тяло с такъв интерес, кога губиш тази усмивка и я заменяш с малко по-друга, която еволюира, еволюира, еволюира до жена.
Иска ми се да кажа ледено и равно
Не сънувам учителки празни,
не целувам момчешки лица,
не дарявам с погледи ласкави
и избягвам да бъда добра.
Тогава вече ще пропадна в нечии очи, бездушна и демонична.
А никой, никой не знае колко препълнено е в мен.
Карам по магистралата в девет сутринта, прибирам се, но ме придърпва със 130 не толкова домашно приготвената храна, не къщата, а онази октомврийска прашна и пуста любов, малките момче и момиче, невинни и неопитомени, по широката циганска улица, огромното небе над нещастните къщи с нещастния пушек, излизащ от нещастните комини, мирисът на цигари зад училище и първият път, в който се уплаших от момче и бледото усещане за страха, който ме накара да го желая.
Карам и си мисля дори за този блог, направен с цел да изливам нечистотията си тук, буквена и стихийна мастурбация, този блог и първите му коментари някога, някога, толкова някога.
Нямам път и посока с плебейските си коса и устни. Не мога да бъда господарка с тази искреност, мога да бъда само нечия робиня. В такива дни се чувствам робиня на свят, който ме затяга в смъртоносна примка.
И накрая, вместо дълбока глътка въздух и утеха, аз криволича, пресичам мигове, а в други се сливам с нея.
Защо, Лора, защо те открих?
Нужен ми е поне един лъч светлина.
9/23/2012
9/16/2012
моят ден е също топъл и студен
има ли време? много ми е чудно.
мисля, че дори да има, дори да има едри шепи, тонове, ниви време, за мен няма.
а толкова често спирам в него.
тази нощ гладих за първи път в живота си. две ризи - бяла и бледолилава. нямам идея как се глади риза. нямам идея трябва ли да е влажна. пиша в гугъл "как се глади". ще почна да чета в бг-мама. и не го казвам с ирония.
мирисът на ютия е уютен. напомня ми за витите стъпала в къщата (16 на брой?), студени, ледени направо, аз се качвам по тях и отивам да си говоря с мама в една полупразна стая. тя глади на дъска за гладене, мирише на ютия и на зима.
нямам време да си спомням такива неща, а постоянно го правя.
омекотителят с мирис на момина сълза ме зашлевя с март, shake it out на флорънс, отворени врати, прозорци, пролет и простор.
един малък и прекалено сладникав дезодорант на Nivea ме пренасяше на пети ноември, последният път, в който се оставих докрай на някого.
напоследък го използвам все по-често и изличавам спомена.
някой ден ще знам с какво се маха петно от вино, как да гладя риза, дори мъжка и огромна, как да предпазя дрехи от молци. ще ставам рано, за да правя кафе и палачинки в събота и неделя. домашно приготвени кроасани. някой ден ще се науча да търпя, докато лакът на ноктите ми не изсъхне. може би дори ще ходя с френски маникюр, подходящи обеци и направена коса.
щом има време за другите, дали ще има време и за мен?
червената ябълка на нина ричи ми напомня за 24-ти, 25-ти и 26-ти декември, '09. паметта ми е пълна с безполезни факти. напомня ми за слизането на центъра покрай едни адвокатски кантори, празните улици, червените лампи.
чета за избора на парфюм, как понякога прекрасни колекции започват от няколко несполучливи покупки. имам няколко парфюма, но нито един от тях не е мой. нямам парфюм, еквивалент на любима дреха, която да те спаси в момент на безизходица.
искам да имам наистина любим, който да протяга ръка към мен и без да се замислям, да я хващам. да знам как еволюира през сезоните, да познавам светлината му през деня и да се сливам с тъмнината му в нощта, да усещам как се намества по гънките на кожата ми, как преминава на пръсти по ключицата, скрива се в ямката на шията и зад ушите, а когато пусна косата си (колкото и рядко да я държа прибрана), да се разлее като тежък и прекрасен спомен.
напоследък обонянието ми ме изтезава. за каквото и да ходя до магазина, винаги разглеждам нещата за мазане/миене. лосионът за тяло с мирис на бамбуково мляко направо бърка в мозъка ми. тези зимни дълги душове, обличането в мъжка риза вместо халат след тях, ужасно дългото сресване и мазане с лосион за тяло.
спомням си, че ходех само по чорапогащник и нещо отгоре и преди да вечеряме, оправях гънките по леглата, светлината, разположението на предметите
тази вечер забелязах, че не съм писала от доста време и реших да опитам. не от графомания, а просто ей така - от есен.
иронично е, но нямам време да пиша. забранявам си, защото мисля в аромати и в красиви словосъчетания, в метене на коси от килима, в безсъние и сълзи понякога.
реших да напомня за себе си на тези, които четат.
да им кажа, че съм добре и както може би предполагат, че съм страшно щастлива, че най-накрая е есен.
че се мъчих да редактирам xml код, защото рядко харесвам готови темплейти и въобще не знам как да направя болднат шрифт нормален, а бях решила, че ако успея, отивам да работя в HP :)
знам, че те няма да ме осъдят, когато ми се прииска да си купя сапун, въпреки че не заслужавам. и може би ще ме успокоят, че има време. макар че и време не заслужавам.
но няма значение, важното е, че дойде най-любимото ми време - на червеното вино. сигурно ще оцелея
мисля, че дори да има, дори да има едри шепи, тонове, ниви време, за мен няма.
а толкова често спирам в него.
тази нощ гладих за първи път в живота си. две ризи - бяла и бледолилава. нямам идея как се глади риза. нямам идея трябва ли да е влажна. пиша в гугъл "как се глади". ще почна да чета в бг-мама. и не го казвам с ирония.
мирисът на ютия е уютен. напомня ми за витите стъпала в къщата (16 на брой?), студени, ледени направо, аз се качвам по тях и отивам да си говоря с мама в една полупразна стая. тя глади на дъска за гладене, мирише на ютия и на зима.
нямам време да си спомням такива неща, а постоянно го правя.
омекотителят с мирис на момина сълза ме зашлевя с март, shake it out на флорънс, отворени врати, прозорци, пролет и простор.
един малък и прекалено сладникав дезодорант на Nivea ме пренасяше на пети ноември, последният път, в който се оставих докрай на някого.
напоследък го използвам все по-често и изличавам спомена.
някой ден ще знам с какво се маха петно от вино, как да гладя риза, дори мъжка и огромна, как да предпазя дрехи от молци. ще ставам рано, за да правя кафе и палачинки в събота и неделя. домашно приготвени кроасани. някой ден ще се науча да търпя, докато лакът на ноктите ми не изсъхне. може би дори ще ходя с френски маникюр, подходящи обеци и направена коса.
щом има време за другите, дали ще има време и за мен?
червената ябълка на нина ричи ми напомня за 24-ти, 25-ти и 26-ти декември, '09. паметта ми е пълна с безполезни факти. напомня ми за слизането на центъра покрай едни адвокатски кантори, празните улици, червените лампи.
чета за избора на парфюм, как понякога прекрасни колекции започват от няколко несполучливи покупки. имам няколко парфюма, но нито един от тях не е мой. нямам парфюм, еквивалент на любима дреха, която да те спаси в момент на безизходица.
искам да имам наистина любим, който да протяга ръка към мен и без да се замислям, да я хващам. да знам как еволюира през сезоните, да познавам светлината му през деня и да се сливам с тъмнината му в нощта, да усещам как се намества по гънките на кожата ми, как преминава на пръсти по ключицата, скрива се в ямката на шията и зад ушите, а когато пусна косата си (колкото и рядко да я държа прибрана), да се разлее като тежък и прекрасен спомен.
напоследък обонянието ми ме изтезава. за каквото и да ходя до магазина, винаги разглеждам нещата за мазане/миене. лосионът за тяло с мирис на бамбуково мляко направо бърка в мозъка ми. тези зимни дълги душове, обличането в мъжка риза вместо халат след тях, ужасно дългото сресване и мазане с лосион за тяло.
спомням си, че ходех само по чорапогащник и нещо отгоре и преди да вечеряме, оправях гънките по леглата, светлината, разположението на предметите
тази вечер забелязах, че не съм писала от доста време и реших да опитам. не от графомания, а просто ей така - от есен.
иронично е, но нямам време да пиша. забранявам си, защото мисля в аромати и в красиви словосъчетания, в метене на коси от килима, в безсъние и сълзи понякога.
реших да напомня за себе си на тези, които четат.
да им кажа, че съм добре и както може би предполагат, че съм страшно щастлива, че най-накрая е есен.
че се мъчих да редактирам xml код, защото рядко харесвам готови темплейти и въобще не знам как да направя болднат шрифт нормален, а бях решила, че ако успея, отивам да работя в HP :)
знам, че те няма да ме осъдят, когато ми се прииска да си купя сапун, въпреки че не заслужавам. и може би ще ме успокоят, че има време. макар че и време не заслужавам.
но няма значение, важното е, че дойде най-любимото ми време - на червеното вино. сигурно ще оцелея
8/25/2012
А95
Карам към Дружба през Младост.
Карам и се нервирам, слушам музика и всички пред мен ми се струват бавни. Гледам как стоповете им светят в червено, спирам, чакам, не чувствам нищичко. Чудя се само аз ли трябва да карам към Дружба, или някой трябва да кара към мен.
Вече няма никакво значение.
Искам да се изчистя от цялата тази гнус, да върна една книга и една риза и повече никога да не ме занимават.
Не съм ядосана, не съм разочарована, не съм тъжна дори. Ако бях тъжна, емоцията щеше да има обаяние, щеше да има синьо-лилаво сияние, щеше да мирише на пролет, щеше да е октомврийска вечер, празна и широка главна улица, осветена от червени лампи, кестени, хлад, мълчание.
Но не е. Не е празно. За жалост е нещо между тъпо и отегчително. По друг начин не мога да го опиша.
Тъпо ми е, че трябва да карам към Дружба, но не искам да отлагам и решавам да свърша работата, за да не се занимавам някой друг ден.
Карам и си мисля, че страстта и яростта, незадоволени в някакъв срок на годност, отминават, изветряват, миришат на лошо и искаш просто да се отървеш от тях.
Затова карам, колата се раздрусва от неравности по пътя, в този момент малко се ядосвам, "нищо добро не ми носи която и да е среща с теб..", заставам зад някакво такси, това трябва да е пресечката, давам мигач и завивам, после се озовавам там, където трябва.
Гледам блока, висок, тъмножълт, препикан, като урина на болен човек, малко тъжен и мизерен по начин, който бих нарисувала. С цветята по кривите прозорци, ръждясал и цигански, претъпкан, кичозен. Само той ми харесва. Напомня ми за Воев, Дружба ми напомня за него. Но това е всичко.
Чакам отегчена, с леко мазна коса и голи рамене, чакам да ти върна всичко - ризата и книгата - да запаля и да тръгна, без да погледна назад в което и да е огледало. Дори цигара не искам да изпушим.
Връщам само книгата, гледам настрани, бързам да си сложа колана, но ти се качваш в колата с бутилката си мастика,гледаш ме от задната седалка, говориш ми, изричаш думи, които не чувам, пипаш ме, стискаш китката ми. Откъсвам се с отегчение, всичко е с отегчение, не тъжно, не болно, не грозно, а прекалено изтъркано. Оставям ти любимата си запалка за спомен, нали е последната ни среща, ти я чупиш, качваш крака си на колата, на мен ми е все едно. Искам само да си ходя.
Прибирам се, паркирам, след десет минути пак карам към Дружба. По задължение. Вече съм ядосана, но трае кратко. Връщам ти друга вещ, само вещи, празни, грозни. Криво ми е само за това, че ако това е последната ни среща, то тя ме натовари, обремени, но не и развълнува. Криво ми е, че ако трябва да те запомня така, няма да има и капка от онова, което някога съм сравнявала с любовта си към Нова Генерация. Няма да има кестени, няма да има октомври. Ще бъдеш джойнт, мастика, мръсни боксерки на земята, празното прибиране, докато слушам "Момчето, което говори с морето", още безброй празни моменти и една риза.
Останаха ми номера на коли и сънища със страшни мъже, които заравят лице в бельото ми. Сънувам летни следобеди в малки градчета, бараки, пълни със сено, през които преминавам безплътна. Сънувам, че летя и гледам селските къщи и вдишвам от аромата на някое отдавна отминало лято.
Сънувам, че страшни очи ме гледат, докато се къпя.
Останаха ми само номера на коли. Ламарини.
Не съм пушила от една седмица, не ми се пуши.
Ако бях запалила с теб, щях да ти оставя частица от себе си, но не можах.
Понякога, докато карам, мисля, че ако се засечем, или ще се гоним, или единият ще иска да избяга.
Напоследък, щом стане жълто, изхвърчам и бягам напред.
Ако се засечем, сигурно ще избягам.
Тази година е за даване и връщане на книги. Върнеш ли и последната книга, всичко свършва. И никоя риза не може да го промени.
Карам и се нервирам, слушам музика и всички пред мен ми се струват бавни. Гледам как стоповете им светят в червено, спирам, чакам, не чувствам нищичко. Чудя се само аз ли трябва да карам към Дружба, или някой трябва да кара към мен.
Вече няма никакво значение.
Искам да се изчистя от цялата тази гнус, да върна една книга и една риза и повече никога да не ме занимават.
Не съм ядосана, не съм разочарована, не съм тъжна дори. Ако бях тъжна, емоцията щеше да има обаяние, щеше да има синьо-лилаво сияние, щеше да мирише на пролет, щеше да е октомврийска вечер, празна и широка главна улица, осветена от червени лампи, кестени, хлад, мълчание.
Но не е. Не е празно. За жалост е нещо между тъпо и отегчително. По друг начин не мога да го опиша.
Тъпо ми е, че трябва да карам към Дружба, но не искам да отлагам и решавам да свърша работата, за да не се занимавам някой друг ден.
Карам и си мисля, че страстта и яростта, незадоволени в някакъв срок на годност, отминават, изветряват, миришат на лошо и искаш просто да се отървеш от тях.
Затова карам, колата се раздрусва от неравности по пътя, в този момент малко се ядосвам, "нищо добро не ми носи която и да е среща с теб..", заставам зад някакво такси, това трябва да е пресечката, давам мигач и завивам, после се озовавам там, където трябва.
Гледам блока, висок, тъмножълт, препикан, като урина на болен човек, малко тъжен и мизерен по начин, който бих нарисувала. С цветята по кривите прозорци, ръждясал и цигански, претъпкан, кичозен. Само той ми харесва. Напомня ми за Воев, Дружба ми напомня за него. Но това е всичко.
Чакам отегчена, с леко мазна коса и голи рамене, чакам да ти върна всичко - ризата и книгата - да запаля и да тръгна, без да погледна назад в което и да е огледало. Дори цигара не искам да изпушим.
Връщам само книгата, гледам настрани, бързам да си сложа колана, но ти се качваш в колата с бутилката си мастика,гледаш ме от задната седалка, говориш ми, изричаш думи, които не чувам, пипаш ме, стискаш китката ми. Откъсвам се с отегчение, всичко е с отегчение, не тъжно, не болно, не грозно, а прекалено изтъркано. Оставям ти любимата си запалка за спомен, нали е последната ни среща, ти я чупиш, качваш крака си на колата, на мен ми е все едно. Искам само да си ходя.
Прибирам се, паркирам, след десет минути пак карам към Дружба. По задължение. Вече съм ядосана, но трае кратко. Връщам ти друга вещ, само вещи, празни, грозни. Криво ми е само за това, че ако това е последната ни среща, то тя ме натовари, обремени, но не и развълнува. Криво ми е, че ако трябва да те запомня така, няма да има и капка от онова, което някога съм сравнявала с любовта си към Нова Генерация. Няма да има кестени, няма да има октомври. Ще бъдеш джойнт, мастика, мръсни боксерки на земята, празното прибиране, докато слушам "Момчето, което говори с морето", още безброй празни моменти и една риза.
Останаха ми номера на коли и сънища със страшни мъже, които заравят лице в бельото ми. Сънувам летни следобеди в малки градчета, бараки, пълни със сено, през които преминавам безплътна. Сънувам, че летя и гледам селските къщи и вдишвам от аромата на някое отдавна отминало лято.
Сънувам, че страшни очи ме гледат, докато се къпя.
Останаха ми само номера на коли. Ламарини.
Не съм пушила от една седмица, не ми се пуши.
Ако бях запалила с теб, щях да ти оставя частица от себе си, но не можах.
Понякога, докато карам, мисля, че ако се засечем, или ще се гоним, или единият ще иска да избяга.
Напоследък, щом стане жълто, изхвърчам и бягам напред.
Ако се засечем, сигурно ще избягам.
Тази година е за даване и връщане на книги. Върнеш ли и последната книга, всичко свършва. И никоя риза не може да го промени.
8/22/2012
гледам lost in translation и си мисля как понякога не ти трябва нещо кой знае колко изразително, не ти трябва дълбоко черно или тъмносиньо, трябва ти сиво, равен глас, тълпа, в която си никой.
днес се почувствах незабележима. беше странно. свикнала съм хората да ме гледат, но днес се почувствах незабележима.
понякога ти се иска равен глас, спокоен поглед, празна стая, ноемврийски следобед, понякога искаш да шофираш бавно по някой тъмен булевард.
колко отдадена можеш да бъдеш, когато високо и тежко момче се е качило върху теб, усещаш всеки негов тласък, по-лек и по-силен, по-плитко и по-дълбоко. можеш да бъдеш тиха, тежко преглъщаща, от време на време да изпускаш по някоя сластна въздишка, по-тиха и еротична от самата тишина.
колко много ти трябват понякога сиво, ежедневен трафик, равен глас, празен поглед, прозявка в асансьора, докосване на химикал и лист. пукот на микрофон от интервю по новините, есенен пейзаж, от най-празните, спрял инструментал, потракване на токчета по разбит тротоар, сиво, празен поглед, равен глас, нокти без лак, широк пуловер, бяло бельо, без дантели, без боклуци, без нищо.
смачкана носна кърпичка, вяло движение, мъжка ръка, невидимо присъствие.
колко тиха и смъртоносна красота има.
искам да карам към университета в ноемврийска сутрин, да стигна навреме за скучна лекция, докато обменям празни думи с юридически трупове. след няколко искрени усмивки и много искрени умора и отегчение искам да карам до вас. искам в ноемврийския следобед да седя на прозореца, на който седях, когато се напих и плаках за кнежа и ретранслатора, сива и равна, докато ти правиш нещо пред огромния си монитор.
искам след това да дойдеш при мен, да се облегнеш на рамото ми и да хванеш ръката ми. студена.
да ме пренесеш на дивана, в тишината на самотната ти квартира. и да правим любов, ноемврийски и влюбени, тихи, сиви, невидими.
устните ми имат вкус на спирт. някой ден ще пиша евтини порно романи
днес се почувствах незабележима. беше странно. свикнала съм хората да ме гледат, но днес се почувствах незабележима.
понякога ти се иска равен глас, спокоен поглед, празна стая, ноемврийски следобед, понякога искаш да шофираш бавно по някой тъмен булевард.
колко отдадена можеш да бъдеш, когато високо и тежко момче се е качило върху теб, усещаш всеки негов тласък, по-лек и по-силен, по-плитко и по-дълбоко. можеш да бъдеш тиха, тежко преглъщаща, от време на време да изпускаш по някоя сластна въздишка, по-тиха и еротична от самата тишина.
колко много ти трябват понякога сиво, ежедневен трафик, равен глас, празен поглед, прозявка в асансьора, докосване на химикал и лист. пукот на микрофон от интервю по новините, есенен пейзаж, от най-празните, спрял инструментал, потракване на токчета по разбит тротоар, сиво, празен поглед, равен глас, нокти без лак, широк пуловер, бяло бельо, без дантели, без боклуци, без нищо.
смачкана носна кърпичка, вяло движение, мъжка ръка, невидимо присъствие.
колко тиха и смъртоносна красота има.
искам да карам към университета в ноемврийска сутрин, да стигна навреме за скучна лекция, докато обменям празни думи с юридически трупове. след няколко искрени усмивки и много искрени умора и отегчение искам да карам до вас. искам в ноемврийския следобед да седя на прозореца, на който седях, когато се напих и плаках за кнежа и ретранслатора, сива и равна, докато ти правиш нещо пред огромния си монитор.
искам след това да дойдеш при мен, да се облегнеш на рамото ми и да хванеш ръката ми. студена.
да ме пренесеш на дивана, в тишината на самотната ти квартира. и да правим любов, ноемврийски и влюбени, тихи, сиви, невидими.
устните ми имат вкус на спирт. някой ден ще пиша евтини порно романи
Subscribe to:
Posts (Atom)