18.06.2010
не знам защо реших, че може и да не продължава живота си на чернова
изповед по средата на нощта
(а всъщност написано между 16:15-16:40 и по-късно..)
Устните ти бавно пълзят по гърба ми,
както сутрин зората пълзи по небето.
Мачкам чаршафите, превивам тялото си
в малка конвулсия, болезнен копнеж;
разцепвам устните си и пия кръвта си,
трескаво пускам ноктите по плътта си,
за да утоля жаждата -
жаждата за чужда пот, полепнала по тялото ми.
Само изповед в звездна лятна нощ може да бъде спасение.
Само когато времето спре
и съм достатъчно силна, за да хвана ръката ти първа.
Само когато небето,
надвиснало над нас, е така безкрайно, че да поискам
да не се прибирам никога.
Нуждая се от катарзис, от искреност до режеща болка,
до оголване на всеки нерв, до създаване на истинско напрежение,
до опъване границите на възможното,
до утопия на няколко мига със теб.
Затварям очите си и си представям, че припадам върху гърдите ти -
това е мъничка глътка въздух, бягство в страната на тихата страст,
капка утеха,
стръкче надежда.
И не искам да се събуждам,
защото пак нищо няма да е толкова, колкото трябва.
Издухай прахта от миглите ми
и не ме пускай.
Позволи ми да те владея,
разтвори раните си за мен -
ще ги целувам със солен език,
а после със сладък сок ще отмия
всеки демон, който танцува в душата ти.
Пусни котвата на ръцете си
някъде на дъното на моята кожа
и остави мирисът ми
да се вреже в обонянието и в спомените ти.
Нека гласът ми е
ехото
на твоите неизречени желания -
в пулса ми вилнее
някаква женска магия.
Не искам ключ,
за да си отворя,
и не искам да заключваш след мен,
след като вляза -
само остави вратата притворена.
Предусещам го, без дори да съм сигурна
защо в точно такъв момент
мога да бъда такава.
Дай ми право на крачка назад,
дай ми право на крачка напред,
аз вече те пуснах,
за да не се обвинявам, че сама се хвърлих в пропастта
- все някъде ще се срещнем.
Остави ме да бъда слаба в ръцете ти
поне понякога,
поне замалко.
Остави ме да бъда невинна,
когато съм малка и свита като пашкул.
Остави ме да бъда искаща,
когато лежа беззащитна и те очаквам.
Остави ме да бъда порочна,
когато сама водя ръцете ти
по пътя към тайните си.
Остави ме да си тръгвам,
а после съжалявай,
докато слушам как шевовете на сърцето ми се късат рязко
един по един.
Не ми трябват думи, не искам да знам,
стига ми само едно по-дълго мълчание,
за да се влея в кръвта там, където боли,
и да разбера.
Ще спусна нежно докосване по дланта ти и ще се свия в нея,
за да не треперя от студ.
Ще те потърся с навлажнени устни,
за да разруша бариерата,
просмукала се в атмосферата между нас.
Тогава, моля те, остави погледите ни да се давят един в друг,
болезнени и опиянени,
а аз ти обещавам,
че ще си струва.
Само ме обичай,
бъди до болка влюбен в мен,
за да се оставя
както искам,
както мога
да се предам
и
да те обичам
и аз.
11/21/2010
11/19/2010
If I am the storm, if I am the wonder
Преди се късах, късах се парче по парче, парче кърваво месо по парче кърваво месо, истински, дълбоко и брутално. Така правех при вида на някои гледки, така правех в някои моменти, така ме изтезаваха някои мисли, така ме мъчеше въображението ми, така ме убиваше способността ми да не спирам.
Животът е толкова случаен. Пълен с толкова проклети случайности. Много съм щастлива, защото има неща, за които да бъда щастлива. Но освен всички тях в този период от живота ми има и едно ужасно драпане и дращене по вертикална плоскост. Знам, че всички тези периоди са някакви преходи. Знам, че е така. Усещам го като миналата година - толкова сладко-мъчителна есен. Сега точно не знам как продължавам да правя всичко, което правя - да карам, да говоря, да забравям, да си спомням, да се усмихвам дори.
Но когато разстоянията се скъсят и представата за нещо се превърне в реален образ, светът започва да боли и тупти ведно с теб.
It was me on that road
but you couldn't see me.
http://youtu.be/KLpkXtM-VI8?hd=1
Удивителна.
Не искам да съм демонстративно лаконична. Просто това е моята случайност.
невинно и горчиво. се късам отново.
Животът е толкова случаен. Пълен с толкова проклети случайности. Много съм щастлива, защото има неща, за които да бъда щастлива. Но освен всички тях в този период от живота ми има и едно ужасно драпане и дращене по вертикална плоскост. Знам, че всички тези периоди са някакви преходи. Знам, че е така. Усещам го като миналата година - толкова сладко-мъчителна есен. Сега точно не знам как продължавам да правя всичко, което правя - да карам, да говоря, да забравям, да си спомням, да се усмихвам дори.
Но когато разстоянията се скъсят и представата за нещо се превърне в реален образ, светът започва да боли и тупти ведно с теб.
It was me on that road
but you couldn't see me.
http://youtu.be/KLpkXtM-VI8?hd=1
Удивителна.
Не искам да съм демонстративно лаконична. Просто това е моята случайност.
невинно и горчиво. се късам отново.
11/12/2010
very clear
http://youtu.be/GE8ubn4cDx8
много неща не съм направила. не искам да се отказвам от тях, но и знам, че ако продължавам да мисля така, винаги ще се чувствам виновна.
тази песен е хубава
много неща не съм направила. не искам да се отказвам от тях, но и знам, че ако продължавам да мисля така, винаги ще се чувствам виновна.
тази песен е хубава
11/09/2010
и вятъра питам
http://youtu.be/fXrVWREIDUA
Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?
Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.
Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.
Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.
Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.
За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"
Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.
Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?
Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.
Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.
Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.
Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.
За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"
Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.
11/04/2010
нека ме опива
от старите винари още знам,
че когато спра да съзерцавам, ще умра.
Красива беше сградата тази вечер, една от малкото на които толкова им отива синьо-бяла светлина. Превърна се в нощна приказка. Хладна и отворена.
Пия малка чаша червено вино и започвам да свиквам да не се мръщя на алкохол. Пиша отново като малко момиченце, като малка висока скала, като не целувам момчешки лица, като разкъсвам се отвътре, защото нещо непознато е може би нужно, защото нещо познато липсва. Защото хладната и отворена нощ ме очаква.
Днес на лекция четох Керуак, защото ако не сега, кога?, защото достатъчно хора, пряко и косвено, ми повлияха, защото не чувам професора, както трябва, а отвън, през огромните прозорци, слънцето ми сочи нагло среден пръст от името на ноември, а аз му се усмихвам, защото показването на среден пръст е любим жест.
Някаква циганка настоява да ми предсказва бъдещето, аз се мъча да й откажа с ужасно много усилия, мразя да съм гадна с хората, чувствам се ужасно.
Накрая успявам, прекосявам градинката, стигам до входа и се започва цикълът на новото ми любимо място, където се чувствам добре. С една-единствена уговорка - имам съмнения относно нещо адски важно.
подчинявам се на някаква странна смес между ред и произвол, завършвам с малки букви, отпивам нова глътка, не ме опива, трябва ми нова доза. казах ли, че искам да съм дилър на красота?
Че искам да съм хероин.
че когато спра да съзерцавам, ще умра.
Красива беше сградата тази вечер, една от малкото на които толкова им отива синьо-бяла светлина. Превърна се в нощна приказка. Хладна и отворена.
Пия малка чаша червено вино и започвам да свиквам да не се мръщя на алкохол. Пиша отново като малко момиченце, като малка висока скала, като не целувам момчешки лица, като разкъсвам се отвътре, защото нещо непознато е може би нужно, защото нещо познато липсва. Защото хладната и отворена нощ ме очаква.
Днес на лекция четох Керуак, защото ако не сега, кога?, защото достатъчно хора, пряко и косвено, ми повлияха, защото не чувам професора, както трябва, а отвън, през огромните прозорци, слънцето ми сочи нагло среден пръст от името на ноември, а аз му се усмихвам, защото показването на среден пръст е любим жест.
Някаква циганка настоява да ми предсказва бъдещето, аз се мъча да й откажа с ужасно много усилия, мразя да съм гадна с хората, чувствам се ужасно.
Накрая успявам, прекосявам градинката, стигам до входа и се започва цикълът на новото ми любимо място, където се чувствам добре. С една-единствена уговорка - имам съмнения относно нещо адски важно.
подчинявам се на някаква странна смес между ред и произвол, завършвам с малки букви, отпивам нова глътка, не ме опива, трябва ми нова доза. казах ли, че искам да съм дилър на красота?
Че искам да съм хероин.
11/03/2010
истинска като море
Днес на масата на третия етаж в Северното крило видях две неотваряни късметчета от кафе. Взех едното, за да не бъда алчна, а на него пишеше: "Някои търсят цял живот и пак не намират". Стана ми криво.
Минаха много хора и никой от тях не забелязваше второто, затова реших, че мога да го взема, защото само аз го виждам и ми изглежда важно. Отворих го. "ПАРИ!" Явно бях алчна. Не се радвам, когато ми се паднат пари. И го изхвърлих.
А напоследък пиша така отсечено и телеграфично. Искам дълъг текст, искам да се спусна по водните капки, стичащи се по плочките в банята, отклонявайки се към фугите, искам да обера важното от несъщественото и да го намажа като конфитюр на палачинка. Не знам кога това ще се случи и някак ми се струва незаслужено да пиша дълго, преди да е минало още поне малко време.
И ми е малко гузно, задето пиша без нужното чувство и отдаване под заглавието "истинска като море", но това е единствената жива и подсказваща част за случващото се в мен, която мога да дам.
толкова съм далече, почти доловимо ме боли
искам да остана сама за малко
Минаха много хора и никой от тях не забелязваше второто, затова реших, че мога да го взема, защото само аз го виждам и ми изглежда важно. Отворих го. "ПАРИ!" Явно бях алчна. Не се радвам, когато ми се паднат пари. И го изхвърлих.
А напоследък пиша така отсечено и телеграфично. Искам дълъг текст, искам да се спусна по водните капки, стичащи се по плочките в банята, отклонявайки се към фугите, искам да обера важното от несъщественото и да го намажа като конфитюр на палачинка. Не знам кога това ще се случи и някак ми се струва незаслужено да пиша дълго, преди да е минало още поне малко време.
И ми е малко гузно, задето пиша без нужното чувство и отдаване под заглавието "истинска като море", но това е единствената жива и подсказваща част за случващото се в мен, която мога да дам.
толкова съм далече, почти доловимо ме боли
искам да остана сама за малко
11/01/2010
Every time
http://youtu.be/jZD2rFLbX2c :)
Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.
Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.
Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.
Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.
Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.
Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.
Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.
Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.
10/29/2010
be strong
Днес на един от светофарите се загледах в ръката си, държаща кормилото, и видях как трепери заедно с колата.
Днес прочетох "Старецът и морето" по време на една лекция.
Днес чух една забравена мелодия, с която телефонът ми понякога звъни, и сега, като се сещам за нея и я слушам, без нещо да звъни, разбирам, че някои неща нямат заместител.
Днес си казвах наум "Дръж ума си бистър".
Днес плаках за стареца.
Много съм уморена, може би дори повече от много, пие ми се чаша вино в тъмна стая и в тишина, в почти пълна самота, включваща още един. Пуши ми се цигара от нечия ръка. Искам да пушат от моята ръка.
много съм уморена
Днес прочетох "Старецът и морето" по време на една лекция.
Днес чух една забравена мелодия, с която телефонът ми понякога звъни, и сега, като се сещам за нея и я слушам, без нещо да звъни, разбирам, че някои неща нямат заместител.
Днес си казвах наум "Дръж ума си бистър".
Днес плаках за стареца.
Много съм уморена, може би дори повече от много, пие ми се чаша вино в тъмна стая и в тишина, в почти пълна самота, включваща още един. Пуши ми се цигара от нечия ръка. Искам да пушат от моята ръка.
много съм уморена
10/21/2010
When you аre ready I will surrender
..пее тя, Ройшин Мърфи, с разперени ръце, и ми вдъхва усещането, че предстои нещо размазващо.
Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.
And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.
Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.
Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.
А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.
Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.
And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.
Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.
Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.
А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.
10/19/2010
Tell me I'm an angel
Как да пишеш, когато някой се намира на по-малко от метър от теб? Как да пишеш, когато не можеш да пуснеш райбера и да останеш буден до 2-3 през нощта без никакви угризения освен тези, свързани със зрението? Как да пишеш, когато все още всичко е толкова несигурно и тънко, олюляващо се наляво и надясно, напред, назад, навсякъде? Как да пишеш, когато крехките устои на новото начало са тъй крехки, че се рушат дори единствено да говориш за тях?
Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.
Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.
Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.
Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.
Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.
Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.
Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.
Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.
Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.
А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.
Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.
Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.
Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.
Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.
Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.
Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.
Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.
Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.
Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.
А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.
10/09/2010
научи ме да слушам джаз
Нарисувай я гола, чисто гола. София, душата си, тъгата си, самотата си, любовта си, празнотата си.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.
Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.
Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.
Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.
Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.
10/01/2010
това, което не правя,
е да копирам вече написани текстове, освен ако не реша да споделям чернови. Но днес е различно.
Незнайно защо това е едно от местата, на които желанието ми за писане се отключва така неистово, че нито стерилният бял фон, нито фактът, че не съм навън, не пуша и не чувам омекотено "щрак" от потупването на пръстите ми върху почти плоските клавиши на лаптопа, могат да ме спрат.
Това е нормално, това е съвсем нормално. Защото. Защото червената улична светлина откри своя сезон и всички меланхолици вече могат да й се наслаждават в пълния й мрачен магнетизъм. Защото с горчивата сладост на черен шоколад октомври прониква в мен, а аз обожавам да го храносмилам, защото е октомври, а не ноември. Защото днес се загледах в асфалта, погледнах някаква кал, след това небето, всмуках жадно от цялата атмосфера и ме осени прозрението, че преди една година (без пет дена) видях най-красивото и умопомрачително небе в живота си. Онова, което никога, никога няма да забравя и което ми напомня за всички болки и всички въпроси без отговори. Октомври - умопомрачителен.
Нещата стоят така - винаги съм мразила ноември, но миналата година реших да му дам шанс. Той не го изпусна и успя да изплува на повърхността, но въпреки това неговата тъга ми се струва някак не очарователно болна, а бездънна и бездушна, глухо сива, мокра и ветровита. Докато "златистият орел на листопадната есен" (или нещо такова), смесен със студа и окончателната крачка към ядрото на сладката меланхолия, са тези, които ме упояват, които ме убиват, които ме довършват. Затова обичам октомври.
Обичам октомври, обичам го особено сега, защото ми напомня за едни преходни моменти, монотонни вечери, преливащи от хиляди мисли. Монотонни вечери, частично направили ме такава, каквато съм сега. Монотонни вечери, в които съм търсила силуети в сенките, в които съм се мъчила да забравя научените наизуст улици и да ги запомня такива, каквито някога ще ги обичам - без да се страхувам от безкрайната им пустота. Монотонни вечери, заради които обичам всички конкретни музикални лирики, Том Уейтс и моя град, "with a little drop of poison".
Обичам октомври, защото въздухът му не е замръзнал, защото по залез, когато минавам покрай старата гимназия, ми иде да изгоря и пепелта ми да се полепи по оградата й, да се стопли на меките и последни истински слънчеви лъчи, да се нашмърка с небивало красив залез, всепоглъщаща история и легенди за наркомани, а накрая да вятърът да я отвее в земята. Изцедена докрай.
Обичам октомври, защото му отиват очна линия и червено червило, черно, винено, кралско сиво, тъмносиньо, токове, trip-hop и усещане за Прага. Защото е отличителна и несъвършена красота, защото е тъмен чар, защото е плътни вежди и дръзки реплики, защото е полъх на женски и тежък мъжки парфюм, защото е самота, търсеща непозната ръка, защото е демонстративно издишане на цигарен дим, защото е тишина и обляно в студена пот събуждане по средата на нощта, защото е възможност да потушиш кошмарите си, защото е наркотик. Обичам октомври колкото обичам и нежната кожа, и силните погледи. Не знам дали сега го осъзнавам, или просто сега го решавам и сама се влияя от себе си - чрез този текст.
Затова обичам октомври, а сега той се оказва повратен. Още ден и край. Ще е дом на новите ми нощи, на новите ми дни, на новите лица, на новите навици, новите хора, ще е дом на новото начало, новите страхове, новата смелост, новото всичко. Ще треперя през октомври някъде далеч, ще спя, ще мия зъбите си, ще видя новото си отражение, ще се окъпя в нови светлини, ще си конструирам нов вид романтика, ще се влюбя в нови улици, ще си задавам нови въпроси, ще ме побиват нови тръпки, ще чувам по-силно най-любимото си сърцетуп-туп-туп, ще пиша по салфетки 'Sofia, je t'aime", ще ме гали нова зора, нови непознати ще се втренчват в мен, ще се втренчвам в нови непознати, ще тръгвам, за да стигна, ще бързам, за да не се оправдавам, ще закъснявам, за да се оправдавам, ще мразя, ще обичам, ще заспивам, за да забравя, ще заспивам, за да се събудя. Ще пиша и ще пуша. Едновременно. Мечтата ми. Мъничка егоцентрична идилия.
Ще оставям всичко това зад гърба си, за да имам нужда. Ще пия вино в някой апартамент и ще се усмихвам. Ще напия някого, ще напия и себе си, или по-скоро - ще опияня някого, ще опияня и себе си. Ще се страхувам и ще плача, ще се науча да съм друга и ще направя действията по-вълнуващи от идеята за тях. О, да.
Ще изнизвам себе си от кордата на миналото, за да се нанижа нова. Ще се изтрия от спомените си, за да се запомня нова. Ще се изстържа от предствата си за себе си, за да се изненадам. И понякога ще се връщам - не само физически. Ще се връщам, ще поглеждам назад, защото е хубаво, защото трябва, защото, ако не поглеждаш назад, се блъскаш отпред. Защото днес едва доловимо през мен премина призрака на ужасната самота, с която този град те запечатва в себе си. И дори когато си тръгнеш, част от теб е вклинена в него завинаги. Видях тази необяснима самота, каквато може би ще я видя, когато някой път се върна. Вкъщи?
А още не съм заминала и макар да съм сама на края на света, знам, че слънцето ще изгрее след километър, след километър ще се чувстваш добре, след километър ще излезеш от тъмното, въртят се колелата в главата ми, саундтракът на живота чудесно пасва на моя филм, маршируват буквите под садистичния ми натиск и летя с попътния вятър.
Все пак няма да остана спокойна, докато не напиша всичко, докато не напиша разказ, докато не излея всички онези диалози, родени в лунните, хладни и замаяни вечери, докато не прожектирам всички онези сцени, изплували в съзнанието ми - отново в лунните, хладни и замаяни вечери.
Но това няма да се случи днес - би било твърде неподходящо. Не мога, не трябва, не искам насила да правя най-любимото си нещо на света. Слаба съм, признах си.
Да пиша.
:)
п.с. толкова е интимно, колкото и мекото съприкосновение на графита с листа. не мога да ги сравнявам - едното е недостъпната любов към рисуването, която съм превърнала във фетиш, другото е продължението на дишането ми. но да, тези двете + още няколко = култ. разбирам хората, които ще ме мразят заради този текст.
п.с. 2 ще те обичам само ако слушаш музика. ако пееш, ще пея с теб. ако свириш, ще те накарам да ме научиш. а ако, освен всичко това, и рисуваш - ще се самоунищожим.
мисля в пукнатините. някой ден ще се събудя, обвита в дантела, отпаднала и защитена, и ще се усмихна, защото някои неща не дърпаш с въже, а просто привличаш като магнит. прости ми, весела, задето те обричам
да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно (моля за пореден път).
Незнайно защо това е едно от местата, на които желанието ми за писане се отключва така неистово, че нито стерилният бял фон, нито фактът, че не съм навън, не пуша и не чувам омекотено "щрак" от потупването на пръстите ми върху почти плоските клавиши на лаптопа, могат да ме спрат.
Това е нормално, това е съвсем нормално. Защото. Защото червената улична светлина откри своя сезон и всички меланхолици вече могат да й се наслаждават в пълния й мрачен магнетизъм. Защото с горчивата сладост на черен шоколад октомври прониква в мен, а аз обожавам да го храносмилам, защото е октомври, а не ноември. Защото днес се загледах в асфалта, погледнах някаква кал, след това небето, всмуках жадно от цялата атмосфера и ме осени прозрението, че преди една година (без пет дена) видях най-красивото и умопомрачително небе в живота си. Онова, което никога, никога няма да забравя и което ми напомня за всички болки и всички въпроси без отговори. Октомври - умопомрачителен.
Нещата стоят така - винаги съм мразила ноември, но миналата година реших да му дам шанс. Той не го изпусна и успя да изплува на повърхността, но въпреки това неговата тъга ми се струва някак не очарователно болна, а бездънна и бездушна, глухо сива, мокра и ветровита. Докато "златистият орел на листопадната есен" (или нещо такова), смесен със студа и окончателната крачка към ядрото на сладката меланхолия, са тези, които ме упояват, които ме убиват, които ме довършват. Затова обичам октомври.
Обичам октомври, обичам го особено сега, защото ми напомня за едни преходни моменти, монотонни вечери, преливащи от хиляди мисли. Монотонни вечери, частично направили ме такава, каквато съм сега. Монотонни вечери, в които съм търсила силуети в сенките, в които съм се мъчила да забравя научените наизуст улици и да ги запомня такива, каквито някога ще ги обичам - без да се страхувам от безкрайната им пустота. Монотонни вечери, заради които обичам всички конкретни музикални лирики, Том Уейтс и моя град, "with a little drop of poison".
Обичам октомври, защото въздухът му не е замръзнал, защото по залез, когато минавам покрай старата гимназия, ми иде да изгоря и пепелта ми да се полепи по оградата й, да се стопли на меките и последни истински слънчеви лъчи, да се нашмърка с небивало красив залез, всепоглъщаща история и легенди за наркомани, а накрая да вятърът да я отвее в земята. Изцедена докрай.
Обичам октомври, защото му отиват очна линия и червено червило, черно, винено, кралско сиво, тъмносиньо, токове, trip-hop и усещане за Прага. Защото е отличителна и несъвършена красота, защото е тъмен чар, защото е плътни вежди и дръзки реплики, защото е полъх на женски и тежък мъжки парфюм, защото е самота, търсеща непозната ръка, защото е демонстративно издишане на цигарен дим, защото е тишина и обляно в студена пот събуждане по средата на нощта, защото е възможност да потушиш кошмарите си, защото е наркотик. Обичам октомври колкото обичам и нежната кожа, и силните погледи. Не знам дали сега го осъзнавам, или просто сега го решавам и сама се влияя от себе си - чрез този текст.
Затова обичам октомври, а сега той се оказва повратен. Още ден и край. Ще е дом на новите ми нощи, на новите ми дни, на новите лица, на новите навици, новите хора, ще е дом на новото начало, новите страхове, новата смелост, новото всичко. Ще треперя през октомври някъде далеч, ще спя, ще мия зъбите си, ще видя новото си отражение, ще се окъпя в нови светлини, ще си конструирам нов вид романтика, ще се влюбя в нови улици, ще си задавам нови въпроси, ще ме побиват нови тръпки, ще чувам по-силно най-любимото си сърцетуп-туп-туп, ще пиша по салфетки 'Sofia, je t'aime", ще ме гали нова зора, нови непознати ще се втренчват в мен, ще се втренчвам в нови непознати, ще тръгвам, за да стигна, ще бързам, за да не се оправдавам, ще закъснявам, за да се оправдавам, ще мразя, ще обичам, ще заспивам, за да забравя, ще заспивам, за да се събудя. Ще пиша и ще пуша. Едновременно. Мечтата ми. Мъничка егоцентрична идилия.
Ще оставям всичко това зад гърба си, за да имам нужда. Ще пия вино в някой апартамент и ще се усмихвам. Ще напия някого, ще напия и себе си, или по-скоро - ще опияня някого, ще опияня и себе си. Ще се страхувам и ще плача, ще се науча да съм друга и ще направя действията по-вълнуващи от идеята за тях. О, да.
Ще изнизвам себе си от кордата на миналото, за да се нанижа нова. Ще се изтрия от спомените си, за да се запомня нова. Ще се изстържа от предствата си за себе си, за да се изненадам. И понякога ще се връщам - не само физически. Ще се връщам, ще поглеждам назад, защото е хубаво, защото трябва, защото, ако не поглеждаш назад, се блъскаш отпред. Защото днес едва доловимо през мен премина призрака на ужасната самота, с която този град те запечатва в себе си. И дори когато си тръгнеш, част от теб е вклинена в него завинаги. Видях тази необяснима самота, каквато може би ще я видя, когато някой път се върна. Вкъщи?
А още не съм заминала и макар да съм сама на края на света, знам, че слънцето ще изгрее след километър, след километър ще се чувстваш добре, след километър ще излезеш от тъмното, въртят се колелата в главата ми, саундтракът на живота чудесно пасва на моя филм, маршируват буквите под садистичния ми натиск и летя с попътния вятър.
Все пак няма да остана спокойна, докато не напиша всичко, докато не напиша разказ, докато не излея всички онези диалози, родени в лунните, хладни и замаяни вечери, докато не прожектирам всички онези сцени, изплували в съзнанието ми - отново в лунните, хладни и замаяни вечери.
Но това няма да се случи днес - би било твърде неподходящо. Не мога, не трябва, не искам насила да правя най-любимото си нещо на света. Слаба съм, признах си.
Да пиша.
:)
п.с. толкова е интимно, колкото и мекото съприкосновение на графита с листа. не мога да ги сравнявам - едното е недостъпната любов към рисуването, която съм превърнала във фетиш, другото е продължението на дишането ми. но да, тези двете + още няколко = култ. разбирам хората, които ще ме мразят заради този текст.
п.с. 2 ще те обичам само ако слушаш музика. ако пееш, ще пея с теб. ако свириш, ще те накарам да ме научиш. а ако, освен всичко това, и рисуваш - ще се самоунищожим.
мисля в пукнатините. някой ден ще се събудя, обвита в дантела, отпаднала и защитена, и ще се усмихна, защото някои неща не дърпаш с въже, а просто привличаш като магнит. прости ми, весела, задето те обричам
да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно (моля за пореден път).
9/29/2010
Ask me, ask me questions, hit me like you do
Със закъснение отговарям на Алекс, ах, винаги закъснявам :>
Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Ммм. Не ям, докато чета. Или ям, ако съм страшно гладна и съм си грабнала книгата в кухнята, но след някакви минути се отказвам от храната.
Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Вода :)
Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
А: Поправям пунктуационни и други грешки, ако книгата е моя, а ако нещо страшно ме заинтригува, може да си надраскам наистина бледа чертичка или голяма скоба с молив. Отпред се подписвам, пиша дата и място на купуване, а може и още нещо. Понякога обаче не драскам, а си записвам на друго място коя страница ме е впечатлила или направо копирам цитата.
Разделители? Правя си сама от едни шарени листчета и гледам да си отиват със страниците и корицата на книгата. Ако нямам, използвам друго - веднъж си отбелязвах с пет лева и дълго време не си ги взех.
Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: Well. И двете, но клоня към първия вид малко повече. Филмова съм си и това е.
Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: В някои случаи - да, друг път толкова ми се спи или бързам, че се мъча да спра и накрая се примирявам с края на пасажа или просто на някое изречение.
Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Винаги дочитам тези, които съм решила, че ще дочета. Не вярвам, че една книга е безнадеждно безинтересна, ако не съм я прочела докрай. Но имам 1-2 случая с чакащи книги (Такъри, Милан Кундера и не знам какво още). И знам, че някога ще ги довърша.
Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Ммммда. От малка съм си такава - чуя ли нещо непознато, отивам за тълковния речник. Така научих какво означава "фригидна" на 7-8 годинки.
Q: Какво четеш в момента?
А: "Записки на стария мръсник" на Буковски и съвсем задочно чета (и ще дочета!) "18% сиво" на Карабашлиев.
Q: Коя е последната книга, която си купи?
А: Трябва да са "Избрани творби. Никола Вапцаров". Много исках да имам лично мой Вапцаров.
Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Мога и съм чела повече от една, но накрая винаги от***вам другите и се хвърлям в една-едничка от тях. Или пък в някоя абсолютно друга.
Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
А: Време - не. Стига да започна да чета, мога да чета винаги - сутрин, следобед, вечер, без да ям, без да спя, когато съм излязла. А мястото трябва да е тихо. Така съм се вглъбявала, че съм чела, докато съм била с хора на шумно място, но е трудно и доста грубо.
Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
А: Предполагам, че самостоятелни издания. Все още нямам особено богат опит с поредиците.
Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
А: Булгаков, Маркес, Набоков, Джонатан Сафран Фоер, прозата и поезия на Дубарова. Но никога не мога да препоръчам всичко, което харесвам, на всички. Вкусът ми е и нормален, и претенциозен, и спрял, и динамичен, и извратен, и тъй нататък :>
Колко лаконична бях. Ако някой желае да отговори - нека.
Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Ммм. Не ям, докато чета. Или ям, ако съм страшно гладна и съм си грабнала книгата в кухнята, но след някакви минути се отказвам от храната.
Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Вода :)
Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
А: Поправям пунктуационни и други грешки, ако книгата е моя, а ако нещо страшно ме заинтригува, може да си надраскам наистина бледа чертичка или голяма скоба с молив. Отпред се подписвам, пиша дата и място на купуване, а може и още нещо. Понякога обаче не драскам, а си записвам на друго място коя страница ме е впечатлила или направо копирам цитата.
Разделители? Правя си сама от едни шарени листчета и гледам да си отиват със страниците и корицата на книгата. Ако нямам, използвам друго - веднъж си отбелязвах с пет лева и дълго време не си ги взех.
Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: Well. И двете, но клоня към първия вид малко повече. Филмова съм си и това е.
Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: В някои случаи - да, друг път толкова ми се спи или бързам, че се мъча да спра и накрая се примирявам с края на пасажа или просто на някое изречение.
Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Винаги дочитам тези, които съм решила, че ще дочета. Не вярвам, че една книга е безнадеждно безинтересна, ако не съм я прочела докрай. Но имам 1-2 случая с чакащи книги (Такъри, Милан Кундера и не знам какво още). И знам, че някога ще ги довърша.
Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Ммммда. От малка съм си такава - чуя ли нещо непознато, отивам за тълковния речник. Така научих какво означава "фригидна" на 7-8 годинки.
Q: Какво четеш в момента?
А: "Записки на стария мръсник" на Буковски и съвсем задочно чета (и ще дочета!) "18% сиво" на Карабашлиев.
Q: Коя е последната книга, която си купи?
А: Трябва да са "Избрани творби. Никола Вапцаров". Много исках да имам лично мой Вапцаров.
Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Мога и съм чела повече от една, но накрая винаги от***вам другите и се хвърлям в една-едничка от тях. Или пък в някоя абсолютно друга.
Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
А: Време - не. Стига да започна да чета, мога да чета винаги - сутрин, следобед, вечер, без да ям, без да спя, когато съм излязла. А мястото трябва да е тихо. Така съм се вглъбявала, че съм чела, докато съм била с хора на шумно място, но е трудно и доста грубо.
Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
А: Предполагам, че самостоятелни издания. Все още нямам особено богат опит с поредиците.
Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
А: Булгаков, Маркес, Набоков, Джонатан Сафран Фоер, прозата и поезия на Дубарова. Но никога не мога да препоръчам всичко, което харесвам, на всички. Вкусът ми е и нормален, и претенциозен, и спрял, и динамичен, и извратен, и тъй нататък :>
Колко лаконична бях. Ако някой желае да отговори - нека.
9/25/2010
silence tells me sectretly
everything
Докато ям бисквити на килима, си мисля за опита в живота и колко е хубаво да знаеш какво е усещането от ядене на бисквити на килима в полунощ. Редя наум разни преживявания и решавам, че трябва за няколко дена да преобърна навиците си и да започна да спя през деня, за да се събуждам свежа за вечерта. Трябва да знаеш какво е. Трябва да знаеш колко е сладко да се събудиш в три през нощта, като осъзнаеш, че ти остават още цели четири часа сън. Трябва да си усещал главозамайването от сутрешна цигара. Трябва да знаеш какво е да легнеш да спиш, без въобще да ти се спи, и какво е да легнеш, когато цял ден си вършил нещо тежко и пълноценно. Трябва да знаеш какво е да получиш смс в три през нощта и какво е да слушаш музика под звездите в три през нощта. Трябва някой да ти е липсвал до болка, трябва да си липсвал на някого до болка, трябва някога да си усещал обонянието си ненужно без нечий мирис и пръстите си излишни без нечия кожа. Трябва да си изпускал нервите си и да си крещял, когато най-малко си го очаквал от себе си. Трябва да си пял в колата като средностатистически американец, който отива за работа и се радва на живота заедно с радиото. Трябва да си давал пари назаем, трябва да си взелам пари назаем, трябва да си заговарял непознат, трябва имаш поне един белег. Трябва да си пускал нещо, без да си искал да го пуснеш, трябва да си се борил за нещо, въпреки че всичко и всички са били срещу теб. Трябва да си повръщал от алкохол, трябва да си плакал от радост, трябва да си чел книга, без да можеш да спреш, трябва да си въртял песен, без да можеш да спреш. Трябва да си свиквал някой да ти звъни толкова често, че да си припознавал тишината с мелодията, с която ти звъни. Трябва да си подарявал нещо свое на момента. Трябва да си бягал от вкъщи, трябва да си затръшвал вратата, трябва да си посадил дърво, трябва да си се возил на стоп (аз не съм). Трябва да си се изненадвал, трябва да си бил неочаквано дързък, трябва да си правил грешки, трябва да си правил прекрасни, сладко-горчиви грешки. Трябва да си бил развратен. Трябва да си бил уплашен и невинен. Трябва да ти е било толкова писнало, че да не ти се е искало да ядеш, трябва да си отслабвал, трябва да си напълнявал, трябва да си имал периоди на изолация, трябва да си имал периоди на разцъфтяване. Трябва да си имал някого, на когото знаеш, че можеш да разчиташ, и трябва да е имало в моменти, когато си се съмнявал има ли такъв човек, или не. Трябва да си мразил всички, трябва да си обичал всички. Трябва да си се разплаквал неудържимо, трябва да си утешавал някого, разплакал се неудържимо. Трябва да си казвал, че отиваш някъде, въпреки че си отивал на друго място. Трябва да си се молил с цялото си сърце. Трябва.
Трябва, трябва още хиляди неща. Трябва, за да се обогатяваме на усещания и гледни точки, за да доразвиваме мечтите си, за да изглеждат по-реални, за да ни е по-хубаво да живеем, за да ни се диша повече, отколкото ни се е дишало предния ден, за да се намираме в останалите, за да се свързваме. Трябва да знаеш какво е да гледаш есента през най-студения и нереален жълто-зелен филтър, да я гледаш отчаян с течащи сълзи по бузите, мислейки си за всичко и всички, но най-вече за упоени мъже и жени, които се целуват без задръжки на открито, за Уудсток и безкрайната болка по 60те с желанието да заспиш, за да решиш на следващия ден, че не познаваш нищо и никого и че нова лавина от усещания предстои. Но покрай интересния опит има и много bad experience, който понякога просто не можем да изключим в желанията си, защото те идват, придружени с хиляди причини, за които никога не сме си мислили в момента на представянето.
Аз знам какво е адски много да искаш да се измиеш, но в банята ти да има огромна хлебарка и огромна стоножка (не, все още не съм в Студентски град). Знам какво е да си обещаеш да не се пречупиш, а след това да нарушиш обещанието си. И знам какво е да не се пречупиш.
Играя на шах със завързани очи и ще рискувам с банята. Да ядеш бисквити на килима, не е интересно, но да си отвориш нов прозорец към света чрез пет бисквити, е безценно. Анкетата/щафетата - утре. New day, new experience.
Докато ям бисквити на килима, си мисля за опита в живота и колко е хубаво да знаеш какво е усещането от ядене на бисквити на килима в полунощ. Редя наум разни преживявания и решавам, че трябва за няколко дена да преобърна навиците си и да започна да спя през деня, за да се събуждам свежа за вечерта. Трябва да знаеш какво е. Трябва да знаеш колко е сладко да се събудиш в три през нощта, като осъзнаеш, че ти остават още цели четири часа сън. Трябва да си усещал главозамайването от сутрешна цигара. Трябва да знаеш какво е да легнеш да спиш, без въобще да ти се спи, и какво е да легнеш, когато цял ден си вършил нещо тежко и пълноценно. Трябва да знаеш какво е да получиш смс в три през нощта и какво е да слушаш музика под звездите в три през нощта. Трябва някой да ти е липсвал до болка, трябва да си липсвал на някого до болка, трябва някога да си усещал обонянието си ненужно без нечий мирис и пръстите си излишни без нечия кожа. Трябва да си изпускал нервите си и да си крещял, когато най-малко си го очаквал от себе си. Трябва да си пял в колата като средностатистически американец, който отива за работа и се радва на живота заедно с радиото. Трябва да си давал пари назаем, трябва да си взелам пари назаем, трябва да си заговарял непознат, трябва имаш поне един белег. Трябва да си пускал нещо, без да си искал да го пуснеш, трябва да си се борил за нещо, въпреки че всичко и всички са били срещу теб. Трябва да си повръщал от алкохол, трябва да си плакал от радост, трябва да си чел книга, без да можеш да спреш, трябва да си въртял песен, без да можеш да спреш. Трябва да си свиквал някой да ти звъни толкова често, че да си припознавал тишината с мелодията, с която ти звъни. Трябва да си подарявал нещо свое на момента. Трябва да си бягал от вкъщи, трябва да си затръшвал вратата, трябва да си посадил дърво, трябва да си се возил на стоп (аз не съм). Трябва да си се изненадвал, трябва да си бил неочаквано дързък, трябва да си правил грешки, трябва да си правил прекрасни, сладко-горчиви грешки. Трябва да си бил развратен. Трябва да си бил уплашен и невинен. Трябва да ти е било толкова писнало, че да не ти се е искало да ядеш, трябва да си отслабвал, трябва да си напълнявал, трябва да си имал периоди на изолация, трябва да си имал периоди на разцъфтяване. Трябва да си имал някого, на когото знаеш, че можеш да разчиташ, и трябва да е имало в моменти, когато си се съмнявал има ли такъв човек, или не. Трябва да си мразил всички, трябва да си обичал всички. Трябва да си се разплаквал неудържимо, трябва да си утешавал някого, разплакал се неудържимо. Трябва да си казвал, че отиваш някъде, въпреки че си отивал на друго място. Трябва да си се молил с цялото си сърце. Трябва.
Трябва, трябва още хиляди неща. Трябва, за да се обогатяваме на усещания и гледни точки, за да доразвиваме мечтите си, за да изглеждат по-реални, за да ни е по-хубаво да живеем, за да ни се диша повече, отколкото ни се е дишало предния ден, за да се намираме в останалите, за да се свързваме. Трябва да знаеш какво е да гледаш есента през най-студения и нереален жълто-зелен филтър, да я гледаш отчаян с течащи сълзи по бузите, мислейки си за всичко и всички, но най-вече за упоени мъже и жени, които се целуват без задръжки на открито, за Уудсток и безкрайната болка по 60те с желанието да заспиш, за да решиш на следващия ден, че не познаваш нищо и никого и че нова лавина от усещания предстои. Но покрай интересния опит има и много bad experience, който понякога просто не можем да изключим в желанията си, защото те идват, придружени с хиляди причини, за които никога не сме си мислили в момента на представянето.
Аз знам какво е адски много да искаш да се измиеш, но в банята ти да има огромна хлебарка и огромна стоножка (не, все още не съм в Студентски град). Знам какво е да си обещаеш да не се пречупиш, а след това да нарушиш обещанието си. И знам какво е да не се пречупиш.
Играя на шах със завързани очи и ще рискувам с банята. Да ядеш бисквити на килима, не е интересно, но да си отвориш нов прозорец към света чрез пет бисквити, е безценно. Анкетата/щафетата - утре. New day, new experience.
9/21/2010
And if you read me, read me, read me, then read me so good
Между нежността, неопетнената невинност, неразбирането и цинизма, между решението да замълча и избора да изръмжа. Някъде там, когато настройката ми към събитията и към живота въобще е откъсната от самите тях, се питам имат ли значение тези моменти и къде точно да търся проекциите им.
Защото понякога ми се иска да отрежа почти всички хора на света, чувствайки се малко виновно, задето изглеждам толкова рязка, дръпната и самоизолираща се.
А в тази нощ ще обърна гръб на поезията и на безнадеждния си романтизъм, за да се събудя чиста утре, за да опитам да изстържа всичките подкожни косми, гной и смачкани възглавници на света. Не ме питайте, не знам. Не знам защо паля филтъра и се усмихвам на непознати, не знам защо се чувствам социално апатична точно сега. Не знам защо нещото, което най-много искам в този момент, ме изненадва.
а когато запаля колата,
ще летим със попътния вятър
без въпроси, без отговори, боже
знам, че може, усещам, че може
да летим със попътния вятър,
да мълчим силно като актьори в театър,
без посока, без цел, без желания
без грозни позиции, без мнения, без очертания
с характерно присъствие, с огън, с чувство,
без игри, без да е рано, без да е късно
едноклетъчни, слаби, първични
без да сме грешни или прилични
ще летим и от време на време
ще те поглеждам, ще поглеждаш ти мене
обещавам, няма да съм празна ваза
ще падне от мен мръсотията,
както разядена кожа се свлича от проказа
ще пътуваме в нощ и във тъмно синьо
в светлините ще виждаме себе си,
прожектирани на есенно кино
ще спрем, за да си разделим цигара
и в дима й ще се упоим с чара
на това неочакващо състояние,
в което всяка схема е изтезание
всяко число, всяко закръгление
всеки довод, всяко обобщение
ще опитаме от всичко ново
ще пръснем мозъците си с олово
ще рискуваме, ще се хвърляме, ще сме смели
не защото вече всичко е позволено,
а защото, когато гориш и копнееш,
всичко е забранено
само наклон и само инерция
ще ни движат към плахото утро
за да започнем да чувстваме смътно
и ще се върне товарът в телата
ще се натрупа пак утайка в сърцата
ще ни пристегнат проклети желания
ще заглушат чистите ни дихания
ще станем сложни, многоклетъчни, сериозни
вглъбени в празнотата си грандиозна
ще се открият знаци, табели и маркировка
и ще започнем с живота фехтовка
докато паднем кървящи и драматични
със скорост, която от вените ще се стича
ще се предадем, с позиция, с мнение, важни
на тежестта на клепачите, под които очите са влажни
за да забравим как се живее
за да се оставим на нещо да ни владее
за да начертаем скица на своя собствен затвор
без дори да попитаме може ли в него да вмъкнем и малко простор
за да стане варовик утайката във сърцата
за да посивее кожата на лицата
за да се съберат парченцата пръснат мозък в едно
и за да знаем "защо", "как", "къде" и "какво"
за да се мъчим на всяка цена да създадем от някой миг красота,
без да можем да си позволим сама да ни открие тя,
за да регулираме всяко свое движение
така, че да пасне с нейното, неговото, тяхното измерение
за да загубим попътния вятър
и да бъдем бездарни актьори в театър.
Защото понякога ми се иска да отрежа почти всички хора на света, чувствайки се малко виновно, задето изглеждам толкова рязка, дръпната и самоизолираща се.
А в тази нощ ще обърна гръб на поезията и на безнадеждния си романтизъм, за да се събудя чиста утре, за да опитам да изстържа всичките подкожни косми, гной и смачкани възглавници на света. Не ме питайте, не знам. Не знам защо паля филтъра и се усмихвам на непознати, не знам защо се чувствам социално апатична точно сега. Не знам защо нещото, което най-много искам в този момент, ме изненадва.
а когато запаля колата,
ще летим със попътния вятър
без въпроси, без отговори, боже
знам, че може, усещам, че може
да летим със попътния вятър,
да мълчим силно като актьори в театър,
без посока, без цел, без желания
без грозни позиции, без мнения, без очертания
с характерно присъствие, с огън, с чувство,
без игри, без да е рано, без да е късно
едноклетъчни, слаби, първични
без да сме грешни или прилични
ще летим и от време на време
ще те поглеждам, ще поглеждаш ти мене
обещавам, няма да съм празна ваза
ще падне от мен мръсотията,
както разядена кожа се свлича от проказа
ще пътуваме в нощ и във тъмно синьо
в светлините ще виждаме себе си,
прожектирани на есенно кино
ще спрем, за да си разделим цигара
и в дима й ще се упоим с чара
на това неочакващо състояние,
в което всяка схема е изтезание
всяко число, всяко закръгление
всеки довод, всяко обобщение
ще опитаме от всичко ново
ще пръснем мозъците си с олово
ще рискуваме, ще се хвърляме, ще сме смели
не защото вече всичко е позволено,
а защото, когато гориш и копнееш,
всичко е забранено
само наклон и само инерция
ще ни движат към плахото утро
за да започнем да чувстваме смътно
и ще се върне товарът в телата
ще се натрупа пак утайка в сърцата
ще ни пристегнат проклети желания
ще заглушат чистите ни дихания
ще станем сложни, многоклетъчни, сериозни
вглъбени в празнотата си грандиозна
ще се открият знаци, табели и маркировка
и ще започнем с живота фехтовка
докато паднем кървящи и драматични
със скорост, която от вените ще се стича
ще се предадем, с позиция, с мнение, важни
на тежестта на клепачите, под които очите са влажни
за да забравим как се живее
за да се оставим на нещо да ни владее
за да начертаем скица на своя собствен затвор
без дори да попитаме може ли в него да вмъкнем и малко простор
за да стане варовик утайката във сърцата
за да посивее кожата на лицата
за да се съберат парченцата пръснат мозък в едно
и за да знаем "защо", "как", "къде" и "какво"
за да се мъчим на всяка цена да създадем от някой миг красота,
без да можем да си позволим сама да ни открие тя,
за да регулираме всяко свое движение
така, че да пасне с нейното, неговото, тяхното измерение
за да загубим попътния вятър
и да бъдем бездарни актьори в театър.
9/20/2010
she's my heroin(e)
Аз мога да я видя. Дръзка, на високи токове, мрачна и порочна, красива и смела. Тъмна и властна, своенравна.
Аз мога да видя как опира токчето на дясната си обувка в неговия гръден кош, без въобще да си помисля, че е прекрачила някаква граница. Аз мога да видя очите му и изпитателния му поглед. Мога да видя как поглежда нагоре с желание и с малко разбиране. Ще иска да й каже, че знае какво прави. Но ще предпочете да замълчи. За част от момента. За да го запази. Ще гледа с въпросителен поглед, който ще започне да се рони като пясък, докато не остане и прашинка от мъжкото му надмощие. Поглед, който ще жадува да превърне в подчинен, подчинен на нейната порочна мрачност, на очите й, на токовете й. Защото той ще иска да се подчини. Но ще знае, че не може.
Аз мога да си представя как тя го смазва със силата си. Без да го унижава. Как се прибира почти празна, по почти празните улици, осветени от дълбоко бездушните улични лампи. Но тя ще знае, че докато го прави, някой върви замаян, за да се прибере и да заспи объркан и безсилен.
Аз знам, че тя ще го направи както трябва. Аз знам, че тя ще усети малко от това, което ще усети и той. Аз знам, че тя ще е добра в действията си. Защото някога и тя е била там, на неговото място. Изкуството да дишаш.
(а днес бившата класна стая миришеше на първия учебен ден в живота ми. и това не трябва да остане пренебрегнато)
Аз мога да видя как опира токчето на дясната си обувка в неговия гръден кош, без въобще да си помисля, че е прекрачила някаква граница. Аз мога да видя очите му и изпитателния му поглед. Мога да видя как поглежда нагоре с желание и с малко разбиране. Ще иска да й каже, че знае какво прави. Но ще предпочете да замълчи. За част от момента. За да го запази. Ще гледа с въпросителен поглед, който ще започне да се рони като пясък, докато не остане и прашинка от мъжкото му надмощие. Поглед, който ще жадува да превърне в подчинен, подчинен на нейната порочна мрачност, на очите й, на токовете й. Защото той ще иска да се подчини. Но ще знае, че не може.
Аз мога да си представя как тя го смазва със силата си. Без да го унижава. Как се прибира почти празна, по почти празните улици, осветени от дълбоко бездушните улични лампи. Но тя ще знае, че докато го прави, някой върви замаян, за да се прибере и да заспи объркан и безсилен.
Аз знам, че тя ще го направи както трябва. Аз знам, че тя ще усети малко от това, което ще усети и той. Аз знам, че тя ще е добра в действията си. Защото някога и тя е била там, на неговото място. Изкуството да дишаш.
(а днес бившата класна стая миришеше на първия учебен ден в живота ми. и това не трябва да остане пренебрегнато)
9/16/2010
There's no one in town I know
Заради Селион Дион, заради "I'll be missing you", заради навика ми да си представям какво ще кажа на гроба на някого, ако умре, заради нуждата от статистика ще отбележа, че тази вечер няма да заспя с надежда. Ще заспя капнала от необяснима умора, ще заляза без текила, вместо да изгрея с нея, ще сънувам до изнемога, ще си тананикам някаква музика, ще се обвинявам в тотална забрава на всичко ценно за мен, ще се моля скоро да се махна от тази стая, защото, колкото и да я обичам, искам ново начало и е време да си имам друга стая. Макар и мизерна. Ще се моля.
Наум прехвърлям всичките си болки и скоро ще пиша за тях. Кейт Уинслет има синьо-зелени очи и червена коса в "Титаник".
Всичките ми първи братовчеди започнаха училище. Единият е в четвърти клас, другият в осми - ах, колко основополагащо. А момичето - в седми. За мен седми беше повратен.
Аз ще бъда в първи курс, повечето от приятелите ми също. А ако утре някой умре, последното нещо, което ще му бъда казала, е "Майната ти". Нека това си остане между мен и света. Майната му.
Само не умирай на 27, а аз няма да умра на 25.
so lucky, so strong, so proud
Наум прехвърлям всичките си болки и скоро ще пиша за тях. Кейт Уинслет има синьо-зелени очи и червена коса в "Титаник".
Всичките ми първи братовчеди започнаха училище. Единият е в четвърти клас, другият в осми - ах, колко основополагащо. А момичето - в седми. За мен седми беше повратен.
Аз ще бъда в първи курс, повечето от приятелите ми също. А ако утре някой умре, последното нещо, което ще му бъда казала, е "Майната ти". Нека това си остане между мен и света. Майната му.
Само не умирай на 27, а аз няма да умра на 25.
so lucky, so strong, so proud
9/14/2010
but everyone gets weak
България е много тъжна, много тъжна и неуредена, както му е редът. Гледката в девет без нещо към сградата на общината също е много тъжна - сякаш всичко е потънало в сив пушек. Улиците са тъжни, след като съм карала по тях по тъмно, а после се движа по тях без кола.
Доста неща са тъжни - и моите очи, и танцът на паяците, и всички онези мисли, които обхождат тишината, докато другите се пръскат от смях. И безтегловоността, която ме обзема и в която не мога да бъда тази, която искам да бъда, а тази, в която ме превръщат чувствата.
Забравила съм какво е да четеш и да се посвещаваш на киното. Понякога рисувам, рисуването ме успокоява и го обичам. Забравила съм какво е да мислиш. Оставила съм се на едно съществуване, в което живеят мисли, но някак твърде свободни и неповлияни от милионите фактори, които би трябвало да ги направят трезви и практични. Оставила съм се на емоции, чувства и достатъчно желание, за да ми е хубаво и за да усещам колкото мога.
Не знам дали водя изгубена битка и дали вървя срещу себе си. Знам, че е важно да държиш на това, на което държиш, и знам, че някога някъде важността му ще избие.
Не знам какви са мотивите ми и дали трябва да се откривам в разказите за изгубени каузи. Знам, че трябва да разбера. Чух, че "надеждата е добра закуска, но лоша вечеря", и въпреки това, не напук, а някак естествено след банята и умората си лягам с надежда. Да. Не от инат.
Доста неща са тъжни - и моите очи, и танцът на паяците, и всички онези мисли, които обхождат тишината, докато другите се пръскат от смях. И безтегловоността, която ме обзема и в която не мога да бъда тази, която искам да бъда, а тази, в която ме превръщат чувствата.
Забравила съм какво е да четеш и да се посвещаваш на киното. Понякога рисувам, рисуването ме успокоява и го обичам. Забравила съм какво е да мислиш. Оставила съм се на едно съществуване, в което живеят мисли, но някак твърде свободни и неповлияни от милионите фактори, които би трябвало да ги направят трезви и практични. Оставила съм се на емоции, чувства и достатъчно желание, за да ми е хубаво и за да усещам колкото мога.
Не знам дали водя изгубена битка и дали вървя срещу себе си. Знам, че е важно да държиш на това, на което държиш, и знам, че някога някъде важността му ще избие.
Не знам какви са мотивите ми и дали трябва да се откривам в разказите за изгубени каузи. Знам, че трябва да разбера. Чух, че "надеждата е добра закуска, но лоша вечеря", и въпреки това, не напук, а някак естествено след банята и умората си лягам с надежда. Да. Не от инат.
9/12/2010
disease
аз ще напиша нещо - просто ей така. защото ме е страх и защото няма нужда да е дълго. просто ей така. се хвърлям на леглото. за да заспя дълбоко. за да ме събудят.
кой ме научи да съм такава? трябва ли да не съм?
кой ме научи да съм такава? трябва ли да не съм?
9/06/2010
When I asked your name you asked the time
В очите ми изгрява слънцето, някъде към два през нощта.
Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.
Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.
Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."
Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.
Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.
Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.
Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.
Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.
Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.
Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.
Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.
Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.
Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.
Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.
Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.
Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.
Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.
Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.
Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.
Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.
Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.
Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.
Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.
Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.
Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.
Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..
Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.
Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.
Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.
Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.
Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.
Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.
Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.
Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.
Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.
Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.
Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.
Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.
Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.
Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.
Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.
Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.
Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.
Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.
Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.
Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.
Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.
Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.
Някъде към два през нощта, което е достатъчно.
Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.
Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.
Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.
Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.
Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.
Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.
Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.
Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.
Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.
Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.
Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.
Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.
Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.
Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.
Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.
Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.
Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.
Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.
Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.
Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.
Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.
Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.
Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.
Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."
Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.
Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.
Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.
Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.
Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.
Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.
Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.
Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.
Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.
Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.
Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.
Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.
Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.
Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.
Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.
Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.
Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.
Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.
Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.
Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.
Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.
Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.
Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..
Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.
Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.
Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.
Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.
Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.
Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.
Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.
Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.
Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.
Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.
Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.
Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.
Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.
Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.
Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.
Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.
Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.
Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.
Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.
Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.
Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.
Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.
Някъде към два през нощта, което е достатъчно.
Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.
Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.
Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.
Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.
Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.
Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.
Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.
Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.
Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.
Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.
Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.
Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.
Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.
Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.
Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.
Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.
Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.
Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.
Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.
Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.
Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.
Subscribe to:
Posts (Atom)