Едно, две, три. Едно, две, три. Виктория бързаш!
-Опитвам се..
-Не, не се опитваш. И се отказвам да ти обяснявам отново. Явно не ти пука.
- Казах,ч е се опитвам. Толкова ли е трудно за вярване ?
- Всичко, казано от теб е такова. Не разбра ли, че вече ти нямам никакво доверие. Никога не си оправдавала очакванията ми..
-.... това иска да чуе човек, предполагам знаете..
-Знам,ч е не искаш да го чуваш, знам колко е ужасно да знаеш, че си разочаровала някого, но точно сега единственото, което трябва да направиш е да се фокусираш върху стъпките си.
- Да се фокусирам ? Знаеш ли, наистина, янма нужда. Фокусирах се твърде много време върху своите, чуждите, кои ли не стъпки. Вече не искам.
Затръшна вратата, Вдигна се прах от стария килим. Котката стана мързеливо, протегна се и легна пак.
- Понякога хората не знаят какво правят и какво търсят. Аз си говоря сама.

Виктория вървеше и чакаше да започне да вали. След половин час чакане на една самотна пейка започна да вали и тя се скри в едно прашно кафене, което някак напомняше на Франция. Не че познаваше френски кафенета, но имаше някаква представа от това, което беше гледала. Поръча си виенско кафе с много сметана и отиде в тоалетната. Извади някакво пликче с прах и.. всички знаем, че извали хероин. Раздели го с една пластинка на мивката и започна да смърка. Започна да се отпуска. Падна. ЧУваше гласове. "Може да летиш, може да бъдеш свободна, може да си винаги с мен, откъсната от грозния свят".
Събуди се в светла стая, която миришеше на лекрства. Май беше болница. Все още ожеше да мисли.
-Госпожице, от колко време употребявате наркотици ?
Не си анправи труда да отговори и заспа. Сънуваше бял прах във въздуха, бавна потискаща музика и много хора, свити по изоставени ъгълчета. това беше нейния свят. И остана там завинаги.