2>1

След втория прочит всичко е различно. Всяка гънка се е скрила под различна сянка. Клепачите са с милиметър по-притворени, а ръцете вече са отръпнати една от друга.
И се чудиш защо си изпуснал всичко, защо не си видял очевидното още първия път?

Кое е най-тъжното? Да стоиш пред някого с цялата привързаност, която се е свила в топлата ти, състрадателна страна, а той да мисли, че чакаш шоуто. Шоуто на неговия провал.

Омир не изкупува грехове. Нито пък Чехов. Нито хубавият глас и интонация.
Пропуснати срещи, пропуснати шансове, скрита истина и натежала съвест.

Хората усещат.
А билетите свършиха.

I see through hats

Death is the road to awe - Clint Mansell

Възможно най-прекрасният саундтрак, който някога съм слушала. Мога да го въртя отново и отново, и после пак. Изобщо "The Fountain" е способен да те задави с красотата си - толкова много е. И дори да не разбереш нищичко от него, дори да не си сигурен в един елемент от него, режисурата, актьорите, ефектите, гримът и особено Музиката са невероятни.
Това ме навежда на мисълта колко лесно е да гледаш филми, а след тях още филми..
Осъзнах, че има една думичка, която е по-хубава от "Аз", и това е думата "изкуство".
Днес за пореден път получих отрицателен отговор на глупав свой въпрос и мисля скоро да започна да ги събирам.
Естествено, не мога да се скрия от себе си и да си изградя образ на онеправдана и неразбрана от големите мечтателка, защото съм съвсем наясно, че ако искам да чувам повече "Да"-та, може би не трябва само да гледам.
Както и да е, тракът отива към кулминацията си, а тогава просто ме боли.

Наистина, наистина невероятен.
Хю Джакман също беше адски очарователен, а откриването на Оскарите ме развълнува и, знам ли, някой ден...
Да :)

Сцената, декорите, оформлението, цялото шоу...
За първи път се смях на Стийв Мартин.

Научих се на доста неща и едно от тях е да мълча в определени ситуации или да пестя повечето от думите си. Защото или ще е грешка, ако ги изрека, или не заслужават да бъдат чути.
Обещах си да не мисля и да помня всички уроци, на които сама се уча, когато не ми трябват, а след това забравям всичко, за да ги повторя отново.
Знам, че е много по-лесно да рушиш съграденото. Правя го съзнателно и несъзнателно. Защо ли? Защото когато падаш и ставаш, живееш с илюзията, че не спираш. А не спираш ли, не се проваляш.
И провалите, и очакванията, и талалнтите, и гледните точки са относителни.
Докато не те е грижа за нещо, няма значение колко добър си в него.
Но е много тежко да гледаш как не се получава, след като си повярвал.
Обещах си да не мисля.
Дали ако спра, някой ден ще съм способна да излея всичко някъде?
Боя се, че ако мислиш, откриваш пукнатините в големите мечти.
Оказва се, че всички, които ни изглеждат, велики, щастливи или гении, са съвсем нормални, депресирани алкохолици, които стават големи, чак след като бъдат заровени. Щастие ли е това?
Бюрото ми олицетворява цялото ми объркване покрай себе си, изкуството, отрицателните и положителните отговори, колко яко е да знаеш немски и най-вече да нарисуваш портрет, ръка на стар човек и изтръгнато кървящо сърце..

Ще се опитам да изглеждам онеправдана и неразбрана от другите мечтателка и ще цитирам.

"Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник. Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2."


Мен съветват същото.
Не съм се отказала, Мерил Стрийп да се готви.
И ако в някой от идните дни изпиша хиляди текстове с милиони повторения, свързани с това колко обичам киното, колко развулнувана съм от Оскарите и така нататък, и така нататък..
Не съжалявам.




P.S. Tina Fey, Steve Martin
- It has been said that to write is to live forever.
- The man who wrote that is dead.

"The Reader" (2008)

Sing to me of the man, Muse
The man of twists and turns..


1958 - 1995 г. е периодът на тази история.
Кейт Уинслет, Ралф Файнс и младият Дейвид Крос.
"The Reader" не е чак толкова неразгадаем, колкото се опитват създателите му да изглежда, но пък за сметка на това е просто страхотен.
Това е филм за хора с предпочитания. С това си обяснявам и победата на "Slumdog Millionaire". Болшинството го харесва, защото създава суматоха, засяга болезнена теми, пълен е с кръв, реалност, бой, пари, мизерия, но и любов и постигане на невъзможното. Както и хепиенд, който ми се струва прекалено банален.
В "The Reader" ситуацията е различна. Тук няма от всичко по малко, но има от няколко неща по много - и то поднесени с такава отдаденост и майстворство.
15-годишен хлапак /Дейвид Крос/ се влюбва в своята спасителка - Хана Шмитц /Кейт Уинслет/. Тя е жената, която го мие, тя е жената, която се грижи за него. Тя е жената, която го обича и целува.. Тя го прави мъж.
Но тя е самотна, много самотна. Ограничена от себе си и от обстоятелствата жена. Връзката между тях е разбираема, но и красива - и не защото просто звучи добре. С времето любовта се засилва от едната страна, а от другата тепърва се ражда. Но Хана изчезва, младежът остава сам на пътя, докато..
Тук нахлуват законите и моралът, които ще ви обстрелят с много въпроси, повечето от които са до болка относителни.
Харесвам историята, макар да не заслепява с оригиналност. Важното е, че всеки един момент и вибрация са предадени по адски достоверен, тъжен и докосващ начин. Дъждовната атмосфера и многото прикрити чувства наплъстяват ефекта, а зрителят знае и се надява, усеща заедно с Файнс, Крос и Уинслет, понася напрежението и се лута между правилно и грешно. За капак на това музиката също е хубава.
Файнс, Крос, Уинслет - колко успешен екип.
За Кейт Уинслет съм толкова щастлива, защото олицетворява идеала ми за зряла женска роля откакто се помня като фенка на киното - една различна холивудска актриса. Силно се надявам да забрави усмивката на загубила и да привикне с тази на победителка, стига да не повтаря толкова речите си. Взаимодействието между нея и момчето беше повече от силно. Жена със задължения и малко време за губене - твърда и непреклонна, започва видимо да се пречупва под натиска на тийнейджърската любов. Преходът от възможност до нужда описва една огромна дъга през целия сюжет и държи сетивата наострени докрай.
Ралф Файнс сякаш е придобил тъжен, смирен и малко виновен поглед, с който не искам и феновете му да свикват. Както винаги с адекватно присъствие, но и за него тая надежди да разкрие мощта си, която помним от "Списъкът на Шиндлер", отново. Най-доброто от тази роля бе гласът му. Като кадифе - още го чувам..
Новопоявилият се Дейвид Крос, за моя голяма изненада, наистина има малка филмография, което вероятно ще се промени, защото пробивът му в "The Reader" бие на очи. А и още в първия си голям филм остава абсолютно гол с абсолютно голата Кейт - какво ли щастие е това за двамата? А и за зрителите.
Филмът не провокира чувството, че трябва да станете и да си вземете нещо за ядене, не отегчава, не ви кара да си кажете "Е, като на кино!" /Което между другото е непоносима реплика, която чувам постоянно/. Атмосферата е тягостна и спокойна, а Берлин и Германия не вдъхват повече топлина на продукцията.
Единственото, което не ме впечатли, беше краят, но поради силата на останата част това се пренебрегва.
Едва ли нещо толкова обширно води до един извод. Всеки има своите причини, срам и страхове. Обществото не се ръководи от морала, а от закона. Любовта минава по странни пътища, случва се в странни срещи, трае и не угасва при странни обстоятелства.
Човек отнема животи, но си дава втори шанс. Ръката на твоето кадифено спасение студено се отдръпва от твоята и вече висиш на въжето. Човешко.


..driven time and again off course, once he had plundered
the hallowed heights of Troy.

За пореден път слушам трейлъра на "The Reader" и се чудя колко разбрах, усетих и попих от него. Осъзнавайки, че може би има още много, много, ми се ще да го гледам поне 100 пъти. По принцип не правя така, защото винаги ме чакат останалите филми от should-see, must-see list-а, но знам, че да се интересуваш от едно нещо и да го обгърнеш с цялото си внимание, е по-пълноценно и развиващо, отколкото да разпръснеш топли чувства сред 1001 продукции. Планирала съм да се обстрелям като мишена с порции кино, тъй като навън снегът още има ръста на 1-годишно дете, а аз съм обречена и утре да гния вкъщи.
Иде ми да изхвърля цялата ненужна купчина от дрехи, предмети, листи, книги, прах, прах в думите, прах в главата, прах навсякъде. Не ми се иска да предричам/очаквам/твърдя каквото и да било. Не желая нито катарзис, нито наводнение, нито второ пришествие.
Просто една гигантска прахосмукачка да погълне излишните натрупвания от всички места. Искам да е чисто, чисто, чисто.

И после моята филмова епопея.
Крос и Уинслет - страст и чувства.
Файнс заема прилично място във филма, но определено не бих казала, че той го прави толкова стойностен и, хм, драматично-запомнящ се.
Може би е ясно - това беше моят фаворит.
И все пак ме чакат още много, надявам се, съвременни шедьоври.
Here I go - no wishes, no demands, nothing more, nothing much

Рано или късно?

Неделя. Все още е рано, а денят е пълен с дупки по отношение на заетост и свободно време. Как да не бъда доволна?
Има нещо, което ме натъжава, и това е отношението ми към киното. Отношението ми към филми, които съм обожавала, а вече смътно помня. Отношение към любими сцени и реплики, които съм иконизирала, а сега трябва да се мъча, докато се сетя за тях. Това отношение се пренася на доста места. Вече гледам, за да се изумя. Гледам не защото очаквам кой знае колко от режисьор, актьор, сценарист, а просто защото очаквам да се появи нещо зашеметяващо. Гледам, за да обикна някой филм. За да запомня репликите, да запечатам любимите си сцени завинаги в съзнанието си. За да чувам саундтракът, когато уча по география, за да мога да кажа: Филмът е прекрасен. Точка.
И това ме смущава. Всеки отговор на "Защо?" опровергава необяснимото, опровергава чувствата - вскеи отговор на "Защо?" свежда обстоятелствата до адаптиращата се човешка, егоистична природа.
Киното е вдъхновение, а на света малко, прекалено малко неща са по-хубави от вдъхновението. Вдъхновението е като олимпийския огън. Не трябва никога да угасва, не трябва да спре да се предава някога. Едва ли някой ще е способен да достигне най-високите си върхове без вдъхновение. Без вдъхновение хората са голи и сбръчкани. Самотни, голи и тъжни, стоят по средата на улицата, гърчат се и плачат като новородени, а вятърът ги развява насам-натам и, ако имат късмет, попадат на място, където има вдъхновение.
Ако не обща, то моя лична мисия е да се науча да го пазя за дълго, да се науча да го използвам, да се науча да живея с него.
Снощи бях смаяна от Бенджамин, снощи исках да кажа на целия свят, че няма нищо по-велико от изкуството, макар и такова, родило се в долината на парите и лъжите.
Снощи имах пълния набор от думи, с който да разкажа колко тъжно е кожата ти да става все по-нежна, гладка и чиста, паметта - все по-добра, спомените - все по-малко.
Щях да споделя за красотата в хаоса, за красотата, която всеки съзира според своя собствен хаос. Колко произволни сцени, думи и движения докосват най-много сетивата ни, защото някъде дълбко в тях виждаме отраженията на собствените си преживявания или сенките на малките ни скъпоценни желания.
Можех, можех да кажа как киното е моето измислено спасение, киното е моята присадена страст, киното е неунаследено, но аз съм го пришила към ДНК-то си, защото го обичам.
Имах толкова много думи под ръка, бягаха и се гонеха, а аз бях на върха на ентусиазма си, защото щях да хвана всички тях и да ги разпръсна някъде, върху лист или бяло поле, както четката жизнено се отърсва от малките цветни капчици вода. За да вдъхновят.
Моето кино се промени и всичко станало се промени.
Големи обещания се дават само ако можеш да изпълниш малките обещания, които даваш на себе си.
Да си нямаш доверие е една от най-опасните орисии и ви съветвам никога да не си го позволявате.
Аз няма да пиша думи, които придобиват форма, когато ги облечеш в подходяща интонация. Няма да пиша текстове, чийто характер да търся, защото не знам в каква вечер съм ги създала.
Няма да се тормозя по такъв начин, като е толкова по-лесно да знам, че не съм спирала, не съм въздишала, не съм търсила. Не съм.
Много разочарована от себе си съм, защото явно 5 часа са прекалено обширни за моя малък светоглед. Чертата на ограничението се смъква надолу, а над нея стои ясно очертаната черна сянка. Прилича на дифракционна картина, но тези сравнения няма да я заличат.
Някоя нощ ще сънувам всичко, което съм пропуснала по все още неразгадани причини.

Започвам да се опасявам, че хората създават шедьоври, вдъхновяващи другите, защото не са успели да ги използват както трябва в собствения си живот.
И ето нещо, което вдъхва безкрайност; думи, които всеки чака да му кажат, за да си отдъхне поне за малко.

Benjamin Button: [Voice over; letter to his daughter] For what it's worth: it's never too late or, in my case, too early to be whoever you want to be. There's no time limit, stop whenever you want. You can change or stay the same, there are no rules to this thing. We can make the best or the worst of it. I hope you make the best of it. And I hope you see things that startle you. I hope you feel things you never felt before. I hope you meet people with a different point of view. I hope you live a life you're proud of. If you find that you're not, I hope you have the strength to start all over again.

22.02.Blank

Чакам песен. Чакам да започне една песен, която много искам да чуя. Много искам да чуя, но не искам да губя времето си, прослушвайки началото на всички от 1 до 200. Чакам случайно да попадна на нея. Дотогава ще слушам музика, която не искам да слушам.
Парадокс.
19.
Сега вече може би трябва да започна.
Да започна да пиша.
Защо ли? Защо въобще се захващам?
Всеки втори път си мисля, че съм записала най-интересното от себе си, а дори не се намирам в полето. Всеки път, когато мисля, че нещата се подреждат, те просто се нагаждат според моето замъглено зрение. Трябва да си купя капки за очи. Трябва да не пиша. Да ми забранят. Със закон.
За жалост хора, които могат да свържат събития, характеристики и красотата на явленията, са много по-непредпочитани пред хора, които пишат за черва.
Парадокс.
Ако само ще ги играя с думите, опитвайки се да ги оцветя или извъртя така че да звучат смислено, то по-добре да си лягам. Не се захващам с това просто за да звучи добре. Песента свърши. Въобще не я слушах. Но тази, която започна след нея, е хубава.
Парадксално е и това, че хората винаги искат да са някакви. След като станат каквито искат да са мислят, че атмосферата на мечтите им ще ги задуши.
Аз също исках да бъда писателка. Като Ема Томпсън в "Stranger than fiction". Да се обличам с трийсет пъти по-големи от мен ризи. Да имам огромни тъмни кръгове под очите, а с треперещите си дълги пръсти да държа цигара. Цигара, която бавно ме довършва след голямата чаша горчиво кафе. Исках да разказвам истории на пишеща машина, която щрака обаятелно-красиво. Да творя в голяма бяла стая, стояща сред единствената маса, стол и прозорец. Може би някаква музика, молив и захвърлена книга за фон на хаоса в пространството. И толкова.
Имам един куп такива мечти - да бъда някаква.
Ако опиша сегашното статукво, със сигурност някой би решил, че е много забавно да е като мен.
Е, да ви разкрия ли тайната?
Не, няма.
Много исках да ми звънят в три през нощта без причина.
Е, да ви кажа ли зарадва ли ме?
Не обвинявам желанията си в нищо. Просто реалността ги изкриви. А аз никога, никога не оценявам обективно случките, когато не преминават по начертаната схема. Без значение по-добра ли е или не.
Аз съм малка карта на парадоксите в човешкото поведение и повторение на най-ненужните дребни и не чак толкова дребни действия, водещи до значими последствия.
Мисля да си избера някого, да открия човек, който да ме заинтригува страшно много, и да посветя щракането по клавишите в два без двайсет на него.
Трябва да е много тъжен, проблемен, дразнещ се от всичко. Трябва да бъде адски умен, да има отговор на почти всички въпроси, а тези, за които няма, да превръща в неразрешими загадки за другите. Трябва ми псевдосложна личност, която мегаломански дърпа хората и особено мечтателите като кукли на конци. Но все пак трябва да е тъжен.
И, ако се замислите, тези хора са смешни и жалки; тези хора не са нищо повече от "масата", от обикновения народ, с който се разминавате всеки ден.
Но всички вярват в тях. Толкова са различни. Толкова са важни.
По дяволите, сложност.
Сложността е суета.
Всички са еднакви.

The United States of Benjamin Button

Клавиши. Клавиши. Клавиши за натискане.
Филми, филми. Филми за гледане.
Ето тези двата.
Започвам от..
Някъде.

Снегът е топъл и контрастира на тъмносиньото небе.
А Брат Пит се ражда.
Филмът храни големите надежди на много хора и мисля, че има защо. Защото е хубав.
Обичам детайлни филми. Този е много такъв. Или аз бях доста концентрирана. За жалост човек губи нишката на идеите си, защото скролът продължава да се движи напред, а минутите минават. Часовникът тиктака в правилна посока и не ми харесва.
Но пък Брат Пит вече се роди, в "салона" е тъмно, аз се впечатлявам. Щях да кажа на мама "Филмът ще е хубав" след седмата минута, но реших да запазя точните си предвиждания, за да не прокълна твърдението си.
Разбира се, бях права.
Вече всички знаят кой е Бенджамин Бътън, знаят, че е роден при странни обстоятелства, и колко необикновен е случаят му.
Очаквам, ако не друго, да вземе Оскар за най-добър грим.
Но ще видим.
Силно се надявам за Дейвид Финчър. Все пак "Fight Club" е НЕЩО, а историята на живеещия наообратно също е нещо.

И след един голям интервал аз поемам въздух, пускам си музика наум, чакам мислите ми да се превърнат в една, която да зашие всички връзки между скъсаните изречения.

Очарована съм от иновативността във вече добре известните идеи на човечеството. Очарована съм от лекотата, с кяото всичко се случва, от ненатрапването на натрапчивите моменти. Очарована съм от очите на Брат Пит, които изразяват самочувствие и сексапил, но и толкова дълбочина и мъдрост. За пореден път се убеждавам, че той е нещо много повече от репутацията, с която е известен на широката публика.



<следва още>

Capture

О, днес е 19-ти.
Нямах никаква представа досега.
Бих си обяснила снега с датата, но не виждам никаква логика в това, затова няма да го правя.
Логиката води до отговори, а отговорите до промяна. Промяната подбужда раждането на нови въпроси. Малко случайност и очевидни последствия носят нови отговори.
Очаква се да научим нещо от всичко това, нали?
Очаква се.

Когато видя сняг върху крехките клони на дърветата и дръвчетата, си представям една ужасна коледна картичка, която все още пазя и въпреки солидната доза немайсторство в нея я обичам.
Чукчето в мен отсъжда, че колкото и да е хубаво навън, няма да трае дълго. Вече е 19-ти февруари и дори цяла лавина да се изсипе пред вратата ми - утре единствено вадички разтопен сняг ще ми напомнят за нея.
Чувството силно наподобява на онова, което те обзема докато водиш прекрасен разговор със специален човек. И все пак знаеш, че това са последните ви такива минути.
На сутринта има само следи от вадички.
Дълго време живях с убеждението, че "мога да направя нещо както трябва" = "мъча се".
Ще копирам 100-130 песни, които да гонят страха ми през нощите, сливайки се с заглушената светлина. Ще се опитам да върна онези препускащи описания, летящи с космическа скорост през измеренията на всичките ми настроения. Ще си върна любовта към студа, към топлината. Но нищо не искам да е както преди.
Неслучайно цяло лято сънувах гласове. Неслучайно сега се ръководя насън. Неслучайно изтръгват мозъка ми с паяк, докато земята се тресе.
Местата, на които се озоваваме, хората, на които попадаме са все елементи, които трябва да станат част от живота ни. Значи всичко е трябвало да се случи по точно този начин, така ли? Така.
Исках всеки път, когато пиша ченгелчетата криво, някой справедливо да къса листа, принуждавайки ме да започна отначало.
Мисля, че много пъти е трябвало да ми се случва. Може би в момента всичко е сверено с тази молба. Може би ще съм много благодарна. Когато нямаш време да спреш и да прецениш, пейзажите се сменят както гледката, когато стоиш на задната седалка.
Жалко за клавиатурата, така безполезно употребявана всеки път, когато невъзможността ме предизвиква. И все пак, все пак..
Утре няма да е бяло.

Търся..

Трудно е да започна по някакъв начин. Но нямам време да търся алтернативи сега.
Една от последните хвърчащи мисли, които се загнездиха в главата ми, беше тази:
Когато човек иска повече време, той иска да каже "Не".
Звучи.. правдоподобно.
Преди два дни помирисах един калъф. Миришеше точно както един много по-голям такъв, който ми подариха в първи клас. В него имаше четки и темперни боички. С такова удоволствие и глупост ги прахосвах.
Не помня дали са ми чели приказки, когато съм била малка, или пък сама съм чела, но помня как имах много тънки и дълги книжки на едно издателство. Всяка беше с различен цвят и на корицата й имаше главна приказка.
Червената беше "Снежанка и седемте джуджета".
Черната - "Трите прасенца".
Розовата - "Пепеляшка", а зелената "Синбад мореплавателя"
Мисля, че имах и "Червената шапчица" и може би тя беше червената..
Както и "Храбрият оловен войник", която ми се струваше най-специална.
Помня илюстрациите към "Грозното патенце" и лебеда, който започнах да рисувам. Помня и как Палечка спеше в орехова черупка. Изглеждаше като най-хубавото и уютно място, на което можеш да се намираш.
Най-добре обаче помня приказката за един ботуш. Нямам идея как се казва, нямам идея в зелената, червената, черната или която и да е книга беше.
Почти убедена съм, че всички тези приказки сега принадлежат на братовчедите ми, което не ми вдъхва надежда за откриването им.
Искам си приказката за ботуша.
Не защото е била интересна или пък защото помня нещо съществено от нея.
Помня само един огромен нарисуван ботуш, в който живеят какви ли не животинки, има си тераси, различни места, където готвят - цяла къща.
Малките деца много обичат играчки, които отразяват детайлно реалността. Обичат куклите им да си имат дрехи, легла, обувки. Да се къпят, да се завиват през нощта, да връзват косите си.
Гледала съм "Лешникотрошачката" толкова пъти. Един прекрасен изящен замък ме впечатли най-най-много. И как в толкова малко нещо се побира целият свят. А тя се влюби в момчето.
Искам да кажа "Не" и да се върна 13 години назад във времето. Може би бих поела риска.
Миналата година открих един том с приказките на Братя Грим и започнах да ги чета отново. Спрях прекалено бързо. Осъзнах колко кратки са, колко голям е шрифтът и видях всички запетаи, които липсват.
Вече не се радвам на приказки. И въпреки това искам да видя онзи ботуш - искам това в точно този момент.
Разбира се, съвсем други въпроси и желания също се разхождат изнервящо по паркетите на моята душа, но докато не заглъхнат при заровените загадки на мимолетното си битие, ще се правя на разсеяна.
Едгар Алън По, Едгар Алън По. Дори не съм започнала с него. Но ме топли идеята, че в някоя лятна нощ, когато навън се излива пороен дъжд, а гръмотевици разтърсват тишината, аз ще гледам осветения му от светкавици портрет.
Децата винаги мечтаят да бъдат някакви. Аз мечтая да бъда такава поне една нощ.
Но вече не вярвам в приказки.
Освен в "Малката кибритопродавачка".

От умопомрачителните спазми на тесногръдието човек винаги трябва да може блажено да се свлече и да потъне в тягостната свобода на непредубеността.

A storm in a teacup

Soon the rain will wash away the sun

Посвещение

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка –
на теб – непознатия – смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми – властната – жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!



4 януари 1979 г.
Петя Дубарова

.... :)

Днес, докато се къпех, изведнъж ми се прииска да счупя цялата баня.
За около миг и половина.
Сега, докато стоя, отвреме-навреме ми идва да прекърша нещо.
Да извикам.
Не ми се спи.
Не ми се неспи.
Преди малко бях тъжна.
Което е едно от любимите ми състояния, защото е различно от отчаянието.
Сега съм празна.
Слушам Слави Трифонов.
В момента нямам никакво отношение към каквото и да било.
Тишината няма вкус.

Кокичета и съботни аларми

Някой ден ще се самоцитирам :>
Някой ден ще започна поста така:
"И странно, но навсякъде е синьо."
Някой ден ще успея дори в последните двадесет минути да не пиша "плоски" вместо "плитки".
А какво най-много обичам сега?
Щрихи, щрихи и вълна от хаос..

"You are what you love, not what loves you. That's what I decided a long time ago."

Лещи

Не смея да посегна към листа. Гледам го, хващам молива, оглеждам се.
Не мога.

1/2

Купуваш си рокля за специален случай. Пазиш най-хубавите си обеци за някоя също толкова хубава вечер. Но и криеш таланти и възможности за деня, в който те сами ще те открият, ще те изведат навън и ще те научат как да ги използваш. Криеш идеите си за утре, а после вдругиден. Всичко се завърта, но все някога скоро очакваш летящите предмети да попаднат по местата си, притеглени от гравитацията на всички happy endings. Дотогава живееш с идеята, че ги има. Нали в това се криеше смисълът на живота? Надеждата, че утре винаги ще е по-добре. Няма смисъл да се хабиш за днес.

Well, you'll never find it if you're looking for it.
А ако не знаеш какво търсиш, как се очаква то да те намери?
Смелостта лесно се превръща в безсмислено съпротивление.
Може да си смел или да чакаш всичко да се нареди.
Чакането лесно може да се превърне в оправдание за "Не ми се занимава".
Кога едното, кога другото?

Link it to the world, link it to yourself
Stretch it like a birth squeeze
The love for what you hide
For bitterness inside
Is growing like the new born
When you've seen, seen too much
Too young, young
Soulless is everywhere

Hopeless time to roam
The distance to your home
Fades away to nowhere
How much are you worth?
You can't come down to Earth
You're swelling up
You're unstoppable
'Cause you've seen
Seen too much
And too young
Young

На това не може да се спи :>
И все пак днес избрах алтернативата.

...and yet I find...

Никога не съм търсила абсолютното спокойствие, когато се реша да пиша, но може би се нуждая от нещо друго, почти абсолютно, което да ме насочи към правилния подход. Не е лъжа, че напоследък се струпа какво ли не, от което аз мога да опиша една твърде недостатъчна част. Сега е осем и четиридесет и шест и мисля за понеделника, който идва, и всички онези мои страни, с които ще се сблъсквам през седмицата. Понякога се случвам, понякога умирам, понякога се забавлявам със себе си, понякога тайно се страхувам, понякога въобще не се изслушвам, защото знам какво бих могла да си кажа. Играя пиеса с дължината на "Война и мир", но мирът не съществува. Има само един вечен кръговрат, който е обхванал всичко, и аз му се подичнявам. Въпреки това няма да кажа, че се познавам, защото според Оскар Уайлд само "плитките" се познават наистина. Аз винаги съм готова да се изненадам и досега не разбрах на кое тайно място се скътавам, за да кроя странните си планове.
Студът беше едно прекрасно оправдание, в което да се скриеш, да се обгърнеш с него, да видиш отражението на настръхналата си кожа в назъбените, сухи ледове.
Студът си отиде. С него си отиде "Отнесени от вихъра", огромният куп празнични картички и няколко глупави идеи. В най-мразовитите вечери стоях с притворени надежди за пролет.
И ето, вече е топло.
От седмица ми мирише на спомени. Непознати или отдавна забравени спомени. Виждам ги на странни места, в странни усещания, непредвидена близост или допир. Толкова много и толкова недешифровани. По въздуха се носи заплашително голямо количество тъга по нещо, което няма форма, нито пък цвят. Плувайки между разни хора, разни идеали и много топлина над нулата, се давя в неспособността си да разкрия тайните на паметта. Не мога.
Не съм от онзи невинен, романтичен тип пораснали деца, които обичат зелените поляни повече от всичко и обикалят с чистотата на сърцата си, която може би притежават.
Аз съм от онзи тип хора, които са деца, когато не трябва да са, които са много любопитни, точно като децата, но задават въпроси, чиито отговори ги водят към много по-големи въпроси. В края винаги остават с малко отговори, повечето от които нараняват. Затова си измислят нови въпроси.
Обичам да питам повече от всичко не защото искам да задам точно определен въпрос, а защото те сами намират изхода, когато аз се мъча с нещо напълно странично. Толкова много искам да знам къде започва всичко и какъв е неразгадаемият му смисъл, че забравям дали накрая ще използвам информацията.
Аз съм от онзи тип хора, който не държи да е дете и да обича зелените поляни, но нещо в мен винаги, винаги се влюбва в най-неясните места и моменти.
С Alice in Chains, Pink Floyd, Portishead, Tricky, Lamb, Massive Attack и 65 сама се закопавам и наистина, наистина не знам накъде вървя.
Въздухът е загубил тежестта на скритите погледи, на забързаните самотни крачки, на умората и един тон палта, шалове и ръкавици. Сега е навсякъде и гали. Гали с мириса си на мокра земя, пролетен дъжд, дъждовни червеи и приветливи гръмотевици. Пръст, кал и трева. И е толкова хубаво. Светлата страна на есента, топлите ветрове и изграващите усмивки. Синкаво-розовият залез ме съкруши. Сякаш някой го беше снел върху мокрия асфалт - разлят върху влажната повърхност, блестеше и нямам речник, в който да открия думата за това отражение и неговата приказност. Не мислете, че излизам на лов за красота, скрита в дупките по улиците, разпадащите се огради и найлоновите пликчета, живеещи по дърветата. Аз просто минавам и ги виждам - всички малки, малки скъпоценни гледки. Знам, че са такива.
Меланхолията ме преследва с полъха на ветровете си. Станиоловите прозорци на сградата, в която ми остава още само година, са се превърнали в измачкани златни листи, изкъпани във февруарските лъчи на залеза. А небето се трансформира съвсем невороятно, простиращо яркостта си над мен. Луната е кръгла, бледа и безсилна пред светлината на здрача. Локвите-морета, неподвижни и спокойни, без нито една самотна вълна на повърхността си, отразяват по частичка безкрай върху водата, затворена между кривините им. Аз съм там и слушам. Сякаш съм чела твърде дълго и оставям думите да вървят пред мен, за да ми покажат какво съм разбрала от дългата история. Този път нямам никакво предположение чии думи ме водят и кога съм се запознала с тях. Вдишвам пролет, издишвам пролет. Отново меланхолия. Спомням си всичко, което някога е било за някаква част от секундите. Дежа ву на приливи и отливи пак и пак. Бих опитала да го задържа за миг и да видя посланието в цветовете му, но не мога. Наистина не мога. И не опитвам. Не е топло, но и не е студено. Толкова съвършено хладно е. Не мога да преценя и днес ли съм сложила очилата на субективността, не мога да си обясня защо всеки ден търся причини и следствия, а сега се оставям безпомощна на меланхолията. Чувствам се като точка и знам, че ми трябва само още една, за да стана безкрайна. Не протягам ръка - има време. Поглеждам към небето. Изведнъж се е разделило на ивици, едва ли не отсечени и боядисани. Тъмносинята вълна е обляла всичко над мен, но някъде в далечината, над къщите и улиците свършва. Под нея дебела, нереално жълта площ ме заслепява. След това отново става тъмносиньо. Оглеждам се наоколо, вече не е светло. А жълтото, втренчено и вледеняващо, огрява идващата нощ. Спомням си колко много обичах второто стъпало към терасата в къщата на баба ми. Тревата и боклуците под него, малкия бордюр. Вишната и първия път, когато влезнах в къщата. Миризмата на лак, която ме върна право там, години след това, още през 90те. Изненадващо е колко много сутрини, обеди, вечери, елементи, хора и думи пазя. Въобще не знам кога и откъде ще ме ударят. Нищо чудно някой ден да ме убият. Утре ще е много по-различно, вдругиден също, но днес цялата земя е една огромна капка меланхолия, в която се нося. По-страшна е от всички необитаеми къщи, от всички самотници на малко повече от средна възраст, от всички сиви офиси и средни разговори между средни хора със средни стандарти и средни мечти. По-страшна е от спъващи се в себе си същества, от прокажени, които внезапно те гледат от прозореца, от стъпки на динозаври, от шизофреници, проклинащи на немски. Не я разбирам, не мога да си я обясня, не мога да я контролирам. Не знам какъв въпрос да задам, не получавам нито един отговор. По-страшна е.
Чувствам се идеалистично-щастлива. Свиквам с ритъма, както когато броя стъпките на някого и се надявам винаги да прескача линиите между плочите. Както когато чуя мелодия, идваща отдалече, и я превърна в саундтрак. Но човекът стъпва върху линийката, някой спира музиката, светът щраква с пръсти и аз отварям очи.
Неделя е, трябва да се къпя, тази песен не ми вдъхва доверие, а равнините са ме заключили между себе си.
Има толкова малки дразнещи трески за дялкане от тук до плюс безкрайност, а аз съм решила да задавам въпроси. Този живот е прекалено необятен за моето непространствено виждане. Аз съм само точка.

I want more.

И ето. Ето, тук, сега, на черния кожен стол, по пижама, изморена, с новия си скучен план, стоя бясна. Слушам Sing for Absolution и се дера от страдание по това, че не мога да събера всичко, което искам да кажа в пет изречения, а след това да тръшна вратата и всички да тичат, за да ми се извиняват. Не спирам, не съм спирала от много време и съм твърде слаба, за да спра каквото и да е, колкото и коварно да ме разяжда. Лайтмотивът е много отегчителен, а най-големият проблем в историята е, че нямам никаква мъничка, бегла, смътна идея какво искам. От там се раждат всички останали - пуснали са корени, а аз се целя в тъмното, разкъсана на сто парчета. Предпочитам да ме изядат вълците, отколкото да блуждая и да хабя енергия за дейности, откровено безсмислени, на които се научих да слагам ореола на залъгването, за да не остана насаме с твърде много факти. Факти ли? Какви ти факти. От неделя не мога да си намеря място, въпреки привидното си спокойствие. Обичам да уча, обичам. И то не за двигатели с вътрешно горене /макар че и това обичам/ - обичам да уча от глупостите, от мимиките, от думите, от усмивките, от лъжите, от поведението на хората, от болните им постъпки. Обичам.
Явно съм от онези посредствени ученици, които дават доста от себе си, но все не им се получава. И винаги, ама винаги знаеш, че няма как да станат отличници. Отстрани е лесно да определиш какви са другите.
Сигурно съдбата ми е отдавна предначертана, сигурно други смели анализатори на заобикалящите ги индивиди са разбрали много преди мен какви са възможностите ми и докъде ще стигна. Сигурно личи прекалено ясно и от този пост - някои неща са лесни са предвиждане.
Много добре знам, че дълбоко в себе си всеки крие най-жалката последна форма на воля - надеждата. Надеждата да бъде изключение. Без значение, че всичко което прави, заминава някъде в празното пространство, че губи идеи и време, за да се мъчи да реализира невъзможности. Всеки стои и тайно, прекалено тайно се надява, че целият този сбор от безсмислено движение насатм-натам, нагоре-надолу, наляво-надясно ще го поведе по пътя на известността, гениалността.
Понеделник, вторник, сряда, четвъртък, петък, събота и неделя се нижат и изнизват, а след това започват отначало, докато не навършат 52 и не се събудим с една фиктивна ера повече и с много пропуснати възможности също в плюс. Минаха какви ли не събития, видях какви ли не лица, научих се да гледам право в очите и да не отмествам поглед. Въобще времето прелетя и нито веднъж не ме пожали, когато аз го умолявах да се забави поне за малко. Но въпреки този феноменално бърз ход, не успях да изкореня старите въпроси, а до тях хвърлих семената на нови. Сега там е пренаселено и нито един от тях не фотосинтезира. Всички едва кретат, поддържайки се от моментни проблясъци. Какво от това? Ами, реално погледнато - нищо. Това не ми помогна.
Искрено съжалявам, че нямам неограничени възможности, за да излея вътрешните си кръвоизливи някъде; че не мога да видя отвъд глупостите си и че не мога да осъзная защо и как.
Както се разкъсвам между въпроси, така се разкъсвам и между по-видимите алтернативи в живота.
Не се виждам по никакъв начин.
Не може етикет "Ще уча ТОВА" да ми е лепнат, а аз през цялото време да отбягвам точно Това, защото ме влече абсолютната му противоположност. Ако атомите наистина се движат хаотично, аз, като една съвкупност от такива, не мога да се противопоставя на физиката. Естествено, наред с тази сила на отблъскване добавям и еклектичните си страсти към всичко и всички, защото, нали знаете, няма невъзможни неща.
А примирение има ли?
Ясна съм си.

Реотан

2412 идеи за начало прекосиха опустялото ми въображение и се озовах сама без музата, единствено с Muse.
Практично, предвидимо и последователно. Февруари дойде, съблече си якето и най-невъзмутимо се настани на креслото, където трябваше АЗ да лежа, агонизирайки с "Анатомията на Грей" и "Властелинът на пръстените". Тъй като няма друго свободно място в тази тясна стаичка, а ми е неудобно райберът да е пуснат през цялото денонощие, аз станах, наплисках се с много студена вода и се понесох по течението, което изглежда толкова интересно, докато не те жигоса със сарказма си, яхнал твоите собствени думи. Ръката ми изтръпна и с цялата си сила и воля я изпънах, за да се разбягат малките иглички и да започна да я движа отново.
Побутвах се с една откършена пръчка. Кичур коса падна над очите ми, а безжизнената ръка, с едно обръщане, от гърдите се озова на земята. Целият въздух се беше просмукал в тази територия, защото нямаше кой да го диша. Май бях мъртва.
После си спомням червени джинси и неделя следобед, в който всичко е ясно като преждевременната пролет, но загадките са наша страст и само те ни пазят от това, за което се борим.
По ирония на съдбата вдъхновението намира пролуки, през които да се гмурне в мен, само когато се чувствам виновна. В другите, малко по-нормални дни, съм творчески настроена точно колкото една скумрия. Чувствам се свита в някаква правилна черупка, където, да, очаква се да е хубаво заради условията, но, хм.. Нека се огледам. Не е.
Написах си собствена конституция, одобрих я, а сега я прилагам.
Трябват й поправки, много поправки.
Мразя да пиша, когато не мога!
Мразя да не се преплитат милиони изречения, които да искам да напиша наведнъж, после да ги прочета най-малко тринадссет пъти и след последния да ми се сторят пълен боклук.
Но в началото винаги, винаги ги обичам.

Парадокси от тук до София, от София до Пловдив, от мен до вас, от вас до тях, от тях до него и най-вече от него до нея.
Взеха ми "Massive Attack",
"Гардън Стейт" и какво ли не.
И не че са мои - не са.
Tрябва ли да направя някоя глупост, за да надраскам смисъл върху празен лист?

Правим това, което можем, за да се почувстваме полезни. Къде откривате прогреса в тази стратегия?

Кръговрат.

"Nothing's clean, Howard. But we do our best, right?" казва Кейт Бекинсейл, не аз.
Аз предпочитам да мълча.