I see through hats

Death is the road to awe - Clint Mansell

Възможно най-прекрасният саундтрак, който някога съм слушала. Мога да го въртя отново и отново, и после пак. Изобщо "The Fountain" е способен да те задави с красотата си - толкова много е. И дори да не разбереш нищичко от него, дори да не си сигурен в един елемент от него, режисурата, актьорите, ефектите, гримът и особено Музиката са невероятни.
Това ме навежда на мисълта колко лесно е да гледаш филми, а след тях още филми..
Осъзнах, че има една думичка, която е по-хубава от "Аз", и това е думата "изкуство".
Днес за пореден път получих отрицателен отговор на глупав свой въпрос и мисля скоро да започна да ги събирам.
Естествено, не мога да се скрия от себе си и да си изградя образ на онеправдана и неразбрана от големите мечтателка, защото съм съвсем наясно, че ако искам да чувам повече "Да"-та, може би не трябва само да гледам.
Както и да е, тракът отива към кулминацията си, а тогава просто ме боли.

Наистина, наистина невероятен.
Хю Джакман също беше адски очарователен, а откриването на Оскарите ме развълнува и, знам ли, някой ден...
Да :)

Сцената, декорите, оформлението, цялото шоу...
За първи път се смях на Стийв Мартин.

Научих се на доста неща и едно от тях е да мълча в определени ситуации или да пестя повечето от думите си. Защото или ще е грешка, ако ги изрека, или не заслужават да бъдат чути.
Обещах си да не мисля и да помня всички уроци, на които сама се уча, когато не ми трябват, а след това забравям всичко, за да ги повторя отново.
Знам, че е много по-лесно да рушиш съграденото. Правя го съзнателно и несъзнателно. Защо ли? Защото когато падаш и ставаш, живееш с илюзията, че не спираш. А не спираш ли, не се проваляш.
И провалите, и очакванията, и талалнтите, и гледните точки са относителни.
Докато не те е грижа за нещо, няма значение колко добър си в него.
Но е много тежко да гледаш как не се получава, след като си повярвал.
Обещах си да не мисля.
Дали ако спра, някой ден ще съм способна да излея всичко някъде?
Боя се, че ако мислиш, откриваш пукнатините в големите мечти.
Оказва се, че всички, които ни изглеждат, велики, щастливи или гении, са съвсем нормални, депресирани алкохолици, които стават големи, чак след като бъдат заровени. Щастие ли е това?
Бюрото ми олицетворява цялото ми объркване покрай себе си, изкуството, отрицателните и положителните отговори, колко яко е да знаеш немски и най-вече да нарисуваш портрет, ръка на стар човек и изтръгнато кървящо сърце..

Ще се опитам да изглеждам онеправдана и неразбрана от другите мечтателка и ще цитирам.

"Възрастните ме посъветваха да не рисувам змиите боа, както те изглеждат отвън и отвътре, и да се занимавам с география, с история, със смятане и с граматика. Ето как, още когато бях шестгодишен, изпуснах великолепното поприще на художник. Бях обезсърчен от неуспеха на моята рисунка номер 1 и на рисунката си номер 2."


Мен съветват същото.
Не съм се отказала, Мерил Стрийп да се готви.
И ако в някой от идните дни изпиша хиляди текстове с милиони повторения, свързани с това колко обичам киното, колко развулнувана съм от Оскарите и така нататък, и така нататък..
Не съжалявам.




P.S. Tina Fey, Steve Martin
- It has been said that to write is to live forever.
- The man who wrote that is dead.