...не целувам момчешки лица

Няма да я открия тази усамотеност, от която така се нуждая. Подозирам, няма да открия и думите, които ми трябват, няма да открия нищо освен вече наученото наизуст. Защото болката е неистова, любовта е единствена, новината е шокираща, а аз обичам да уча света отначало - така се чувствам сигурна и затова вярвам, че всичко, което някога са ми казвали, че предстои, вероятно ще е по-различно за мен. Защото обичам да подкопавам основите.

Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.

Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?

Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.

Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.

Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..

От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.

Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)

Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..

Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?

И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?

Аз бях за малко

със страст

Ve-se-la