Изведнъж забравих всичко. Забравих думите, дори не точно думите, а някакви клишета, някакви части от мисли, които проблясват и изчезват. Мозъкът ми тотално се обърка от аларми и задачи, задължения и крайни срокове, още аларми, още, още, ранно ставане, трафик, глад, болки в кръста, болки в бедрата, болки насам-натам.
Забравих всичко. Вчера няколко пъти спрях, за да осъзная каква асоциация е нахлула в главата ми, и просто не успях да я уловя. Забравих себе си от напрежение. Забравих накъде е насочена кукичката на закалката за розовата хавлия в банята.
В момента най-голямата ми мечта е да легна абсолютно мокра, с изцедена и измита без балсам коса върху лилавата възглавница и да припадна в дълбок сън до към 8 сутринта.
Кутията със смс-и отново се препълни. Отново ще трябва да се чудя кои да изтрия, отново ще започна да губя хронология, а тъкмо бях усвоила датите на новата история.
Колата ми е за сервиз и ако намеря сто лева на улицата, няма да си купя сапун, рокля, чорапогащник, обувки или някой закон, а ще направя нещо за нея.
Като се замисля, тя ме успокоява най-много, въпреки всичките изказвания за лудницата в София, шофьорите в София, идиотите по пътя и така нататък.
Кара ми се, кара ми се.
Кара ми се покрай Южен парк. Минава ми се по П. Ю. Тодоров (това е нещо странно между мен и тати - доста си говорим за булеварди и въпреки че в началото мразех карти, сега ми прави удоволствие да успявам да се ориентирам). Лежи ми се в тревата на парка, но през нощта. И не ме плаши фактът, че някой е имал спомен на това място преди, преди да ме има мен в живота му.
В крайна сметка и със сто, и без сто лева ще закарам малката Микра на сервиз, понеже ме спасява, помага ми да дишам повече и понякога да изненадвам хората.
И като споменах дишане, не съм пушила от два дни, което не е нарочно, просто така се случи, има периоди, в които не пуша с дни, но точно сега ми трябва цигара, за да бъде всичко съвсем малко по-наред.
Днес едно момиченце с ролери и розова каска щеше да падне на дупето си, но баща й я хвана и й каза съвсем спокойно и някак модерно "Всичко е наред". Стори ми се далеч от България, леко заучено от филм, но си спомних как едно момче, което живее на 17-ия етаж и слуша дъжда, докато ми се обажда, някога ми каза, че всичко ще бъде наред и че никога не трябва да правя нещо, което не искам. За второто все още не му вярвам, макар да му вярвам за много други неща.
Вярвам му (или му вярвах), защото е категоричен. Сетих се за него и колата му, как караше със 160, после се сетих как аз понякога карам с почти 150 и ми стана много хубаво. Представих си как седя до него, а той лети по някакъв път и крещи, защото не му дреме за живота и смъртта. Представих си се до него и знаех, че докато го гледам, ще вярвам в него повече отвсякога. После се сетих, че и аз понякога правя така, и ми стана хубаво, защото вярвам в себе си, докато имам този живот.
Но спирам за малко. Искам някой да изненада мен, пък аз ще се опитам да се вкарам в разумен кръговрат. Като за начало ще пробвам да лягам по-рано, макар да ми се струва, че когато успея да балансирам режима на лягане рано-ставане рано и практично и отговорно изпълнение на задачите, ще умра.
Понякога презирам всички тези членове, алинеи, политическа коректност, гражданска ангажираност. Друг път влизам в тях. Донякъде.
Някой ми каза, че съм противоречива, а на мен адски ми хареса, защото също усещах, че съм такава.
Някой ми го каза и няма да го забравя.
И така. Ненужно искрена. Мисля си за банята все повече и си представям момчето на 17-ия етаж (и когато слушам Флорънс, се сещам за неизмазаната му мистична къща с орган, на тухлите на която със спрей грозно е написал името си), момчето, което не ми подари цвете и което попиваше всяко мое движение, и момчето, чиято коса измих с женски шампоан (и което лежеше на гърдите ми и спокойно гледаше как плача).
Мечтите в моя живот, пречките в моя живот, мъжете в моя живот, тръпките в моя живот, любовта в моя живот. Голяма лудница е и знам, знам, знам, че ще става по-хубаво.
No comments:
Post a Comment