before sunrise

Не харесвам ужасно много неща. Не харесвам това да обичаш живота постоянно, не харесвам плюенето по живота постоянно. Не харесвам прекалената интелектуалност. Смятах се за умна някога, донякъде и сега, но напук на това не искам да съм прекалено интелектуална.
Когато чета, обожавам да го правя, а после да разказвам какво съм чела, но не искам да съм прекалено такава.
Когато чета, не обичам да обсъждам концепции с прекалено интелигентни хора. Предпочитам да разказвам на полупропаднали момчета с изгнили от хероин зъби. Имам усещането, че ме слушат като деца. Че им давам нещо.
Дразня се на прекалено много глупости. Когато съм кисела, съм дребнава, и въпреки това се чувствам щедра. Дразнят ме хора, които ползват думата "чалгари". Дразни ме и това - ^^.
Интернет и хората превърнаха всичко в помия. Затова се отказвах толкова пъти да пиша каквото и да е.
Не бълвам змии и гущери. Знам, че ще дойде друг момент, в който ще пиша дълги описания за зелени сияния, тънки, но дръзки устни, морска пяна, К. Паустовски, Димитър Воев и истории с трагичен край, които ще са отдалечени от моя висок и силен Робинзон.

Тази вечер направих кекс, който се получи почти чудесно, споделих го, изпушиха последната ми цигара на шестия етаж, но няма проблем, желанията ми са не са мимолетни колкото тютюн. Малко по-малко.

Говоря си с това момче, с изгнили зъби и много зелени очи. Някога мислех, че е гей, след това мислех, че когато някой заговори за смърт, той просто не издържа. Някога мислех, че не ме харесва и че никога не бихме си говорили. Беше ми мъчно за него. Заради ужасните му зъби и хубавите му очи. Една нощ, години по-късно, заспах на коленете му, а той ме погали. В главата ми се блъскаха ненужни изречения - "това не се случва, това не се случва". После ме целуна по шията и осъзнах, че всичко пропада.
Никога не съм го харесвала по онзи начин, нищо такова. Сега разбирам, че ми е скъп.
Никога не бих го ритала, не бих го нарекла боклук. Бих го галила в скута си, но знам, че не трябва. Щяла съм да давам на хората в живота си, така гласи някаква смешна нумерология.

Пуснала съм си "Before sunrise". Слушам нейния прекрасен глас, гледам кривия път в косата й (в моментите, в които гледам), разпиляната й коса. Разпиляна коса е красиво словосъчетание. Всичко е нарочно, но е прекрасно. Гледам и него, той ми е много любим. И съм съвсем малко предубедена заради зодията.

Чудя се, ако с някого се бяхме срещнали случайно някаква вечер, ако бях прекарала цялата вечер с него свободна и искрена, и леко замаяна, ако бях забелязала как ме гледа, щях ли да имам смелостта да кажа "Не се влюбвай"?

Когато гледах този филм август 2009-та, исках да запомня всяка една дума от него, исках да татуирам разговорите им някъде дълбоко в себе си.
Искам пролетният, топъл, преддъждовен вятър да ме гали, да прониква в мен чак до утробата.
Искам да готвя на някого, да прочиствам раните му със спирт, да пречупвам уморения му график.
Искам нощ с непознат, просто искреност и нищо друго, до раздялата преди изгрев. Няма как да не обикнеш някого за една нощ, ако имате това.

Лежа и слушам Горан Брегович, Аризона Дрийм, смъртта на Грейс. Тази музика е величествена и пагубна. Това е любовта.

Ако карам през нощта, но не сама, и слушам кулминацията, сигурно ще вдигна до 160, а ако съм преживяла всичко, което някога съм искала, без проблем ще се разбия с най-щастливия писък на света.

Една нощ това лято се прибрах късно, не помня какво бях пила. На терасата седеше красивата бяла котка на баба Бояна, а аз се разплаках пред нея. Четях черновите си и ми ставаше и смешно, и странно - "прибирам се и плача пред бяла котка". Горката котка.

Имам да преживявам още милион неща. Липсва ми едно високо момче.

Развиделява се. Когато ме четат, е неловко.