silence tells me sectretly

everything

Докато ям бисквити на килима, си мисля за опита в живота и колко е хубаво да знаеш какво е усещането от ядене на бисквити на килима в полунощ. Редя наум разни преживявания и решавам, че трябва за няколко дена да преобърна навиците си и да започна да спя през деня, за да се събуждам свежа за вечерта. Трябва да знаеш какво е. Трябва да знаеш колко е сладко да се събудиш в три през нощта, като осъзнаеш, че ти остават още цели четири часа сън. Трябва да си усещал главозамайването от сутрешна цигара. Трябва да знаеш какво е да легнеш да спиш, без въобще да ти се спи, и какво е да легнеш, когато цял ден си вършил нещо тежко и пълноценно. Трябва да знаеш какво е да получиш смс в три през нощта и какво е да слушаш музика под звездите в три през нощта. Трябва някой да ти е липсвал до болка, трябва да си липсвал на някого до болка, трябва някога да си усещал обонянието си ненужно без нечий мирис и пръстите си излишни без нечия кожа. Трябва да си изпускал нервите си и да си крещял, когато най-малко си го очаквал от себе си. Трябва да си пял в колата като средностатистически американец, който отива за работа и се радва на живота заедно с радиото. Трябва да си давал пари назаем, трябва да си взелам пари назаем, трябва да си заговарял непознат, трябва имаш поне един белег. Трябва да си пускал нещо, без да си искал да го пуснеш, трябва да си се борил за нещо, въпреки че всичко и всички са били срещу теб. Трябва да си повръщал от алкохол, трябва да си плакал от радост, трябва да си чел книга, без да можеш да спреш, трябва да си въртял песен, без да можеш да спреш. Трябва да си свиквал някой да ти звъни толкова често, че да си припознавал тишината с мелодията, с която ти звъни. Трябва да си подарявал нещо свое на момента. Трябва да си бягал от вкъщи, трябва да си затръшвал вратата, трябва да си посадил дърво, трябва да си се возил на стоп (аз не съм). Трябва да си се изненадвал, трябва да си бил неочаквано дързък, трябва да си правил грешки, трябва да си правил прекрасни, сладко-горчиви грешки. Трябва да си бил развратен. Трябва да си бил уплашен и невинен. Трябва да ти е било толкова писнало, че да не ти се е искало да ядеш, трябва да си отслабвал, трябва да си напълнявал, трябва да си имал периоди на изолация, трябва да си имал периоди на разцъфтяване. Трябва да си имал някого, на когото знаеш, че можеш да разчиташ, и трябва да е имало в моменти, когато си се съмнявал има ли такъв човек, или не. Трябва да си мразил всички, трябва да си обичал всички. Трябва да си се разплаквал неудържимо, трябва да си утешавал някого, разплакал се неудържимо. Трябва да си казвал, че отиваш някъде, въпреки че си отивал на друго място. Трябва да си се молил с цялото си сърце. Трябва.
Трябва, трябва още хиляди неща. Трябва, за да се обогатяваме на усещания и гледни точки, за да доразвиваме мечтите си, за да изглеждат по-реални, за да ни е по-хубаво да живеем, за да ни се диша повече, отколкото ни се е дишало предния ден, за да се намираме в останалите, за да се свързваме. Трябва да знаеш какво е да гледаш есента през най-студения и нереален жълто-зелен филтър, да я гледаш отчаян с течащи сълзи по бузите, мислейки си за всичко и всички, но най-вече за упоени мъже и жени, които се целуват без задръжки на открито, за Уудсток и безкрайната болка по 60те с желанието да заспиш, за да решиш на следващия ден, че не познаваш нищо и никого и че нова лавина от усещания предстои. Но покрай интересния опит има и много bad experience, който понякога просто не можем да изключим в желанията си, защото те идват, придружени с хиляди причини, за които никога не сме си мислили в момента на представянето.

Аз знам какво е адски много да искаш да се измиеш, но в банята ти да има огромна хлебарка и огромна стоножка (не, все още не съм в Студентски град). Знам какво е да си обещаеш да не се пречупиш, а след това да нарушиш обещанието си. И знам какво е да не се пречупиш.
Играя на шах със завързани очи и ще рискувам с банята. Да ядеш бисквити на килима, не е интересно, но да си отвориш нов прозорец към света чрез пет бисквити, е безценно. Анкетата/щафетата - утре. New day, new experience.

And if you read me, read me, read me, then read me so good

Между нежността, неопетнената невинност, неразбирането и цинизма, между решението да замълча и избора да изръмжа. Някъде там, когато настройката ми към събитията и към живота въобще е откъсната от самите тях, се питам имат ли значение тези моменти и къде точно да търся проекциите им.

Защото понякога ми се иска да отрежа почти всички хора на света, чувствайки се малко виновно, задето изглеждам толкова рязка, дръпната и самоизолираща се.

А в тази нощ ще обърна гръб на поезията и на безнадеждния си романтизъм, за да се събудя чиста утре, за да опитам да изстържа всичките подкожни косми, гной и смачкани възглавници на света. Не ме питайте, не знам. Не знам защо паля филтъра и се усмихвам на непознати, не знам защо се чувствам социално апатична точно сега. Не знам защо нещото, което най-много искам в този момент, ме изненадва.

а когато запаля колата,
ще летим със попътния вятър
без въпроси, без отговори, боже
знам, че може, усещам, че може
да летим със попътния вятър,
да мълчим силно като актьори в театър,
без посока, без цел, без желания
без грозни позиции, без мнения, без очертания
с характерно присъствие, с огън, с чувство,
без игри, без да е рано, без да е късно
едноклетъчни, слаби, първични
без да сме грешни или прилични
ще летим и от време на време
ще те поглеждам, ще поглеждаш ти мене
обещавам, няма да съм празна ваза
ще падне от мен мръсотията,
както разядена кожа се свлича от проказа
ще пътуваме в нощ и във тъмно синьо
в светлините ще виждаме себе си,
прожектирани на есенно кино
ще спрем, за да си разделим цигара
и в дима й ще се упоим с чара
на това неочакващо състояние,
в което всяка схема е изтезание
всяко число, всяко закръгление
всеки довод, всяко обобщение
ще опитаме от всичко ново
ще пръснем мозъците си с олово
ще рискуваме, ще се хвърляме, ще сме смели
не защото вече всичко е позволено,
а защото, когато гориш и копнееш,
всичко е забранено
само наклон и само инерция
ще ни движат към плахото утро
за да започнем да чувстваме смътно
и ще се върне товарът в телата
ще се натрупа пак утайка в сърцата
ще ни пристегнат проклети желания
ще заглушат чистите ни дихания
ще станем сложни, многоклетъчни, сериозни
вглъбени в празнотата си грандиозна
ще се открият знаци, табели и маркировка
и ще започнем с живота фехтовка
докато паднем кървящи и драматични
със скорост, която от вените ще се стича
ще се предадем, с позиция, с мнение, важни
на тежестта на клепачите, под които очите са влажни
за да забравим как се живее
за да се оставим на нещо да ни владее
за да начертаем скица на своя собствен затвор
без дори да попитаме може ли в него да вмъкнем и малко простор
за да стане варовик утайката във сърцата
за да посивее кожата на лицата
за да се съберат парченцата пръснат мозък в едно
и за да знаем "защо", "как", "къде" и "какво"
за да се мъчим на всяка цена да създадем от някой миг красота,
без да можем да си позволим сама да ни открие тя,
за да регулираме всяко свое движение
така, че да пасне с нейното, неговото, тяхното измерение
за да загубим попътния вятър
и да бъдем бездарни актьори в театър.

she's my heroin(e)

Аз мога да я видя. Дръзка, на високи токове, мрачна и порочна, красива и смела. Тъмна и властна, своенравна.

Аз мога да видя как опира токчето на дясната си обувка в неговия гръден кош, без въобще да си помисля, че е прекрачила някаква граница. Аз мога да видя очите му и изпитателния му поглед. Мога да видя как поглежда нагоре с желание и с малко разбиране. Ще иска да й каже, че знае какво прави. Но ще предпочете да замълчи. За част от момента. За да го запази. Ще гледа с въпросителен поглед, който ще започне да се рони като пясък, докато не остане и прашинка от мъжкото му надмощие. Поглед, който ще жадува да превърне в подчинен, подчинен на нейната порочна мрачност, на очите й, на токовете й. Защото той ще иска да се подчини. Но ще знае, че не може.

Аз мога да си представя как тя го смазва със силата си. Без да го унижава. Как се прибира почти празна, по почти празните улици, осветени от дълбоко бездушните улични лампи. Но тя ще знае, че докато го прави, някой върви замаян, за да се прибере и да заспи объркан и безсилен.
Аз знам, че тя ще го направи както трябва. Аз знам, че тя ще усети малко от това, което ще усети и той. Аз знам, че тя ще е добра в действията си. Защото някога и тя е била там, на неговото място. Изкуството да дишаш.


(а днес бившата класна стая миришеше на първия учебен ден в живота ми. и това не трябва да остане пренебрегнато)

There's no one in town I know

Заради Селион Дион, заради "I'll be missing you", заради навика ми да си представям какво ще кажа на гроба на някого, ако умре, заради нуждата от статистика ще отбележа, че тази вечер няма да заспя с надежда. Ще заспя капнала от необяснима умора, ще заляза без текила, вместо да изгрея с нея, ще сънувам до изнемога, ще си тананикам някаква музика, ще се обвинявам в тотална забрава на всичко ценно за мен, ще се моля скоро да се махна от тази стая, защото, колкото и да я обичам, искам ново начало и е време да си имам друга стая. Макар и мизерна. Ще се моля.

Наум прехвърлям всичките си болки и скоро ще пиша за тях. Кейт Уинслет има синьо-зелени очи и червена коса в "Титаник".

Всичките ми първи братовчеди започнаха училище. Единият е в четвърти клас, другият в осми - ах, колко основополагащо. А момичето - в седми. За мен седми беше повратен.

Аз ще бъда в първи курс, повечето от приятелите ми също. А ако утре някой умре, последното нещо, което ще му бъда казала, е "Майната ти". Нека това си остане между мен и света. Майната му.

Само не умирай на 27, а аз няма да умра на 25.

so lucky, so strong, so proud

but everyone gets weak

България е много тъжна, много тъжна и неуредена, както му е редът. Гледката в девет без нещо към сградата на общината също е много тъжна - сякаш всичко е потънало в сив пушек. Улиците са тъжни, след като съм карала по тях по тъмно, а после се движа по тях без кола.

Доста неща са тъжни - и моите очи, и танцът на паяците, и всички онези мисли, които обхождат тишината, докато другите се пръскат от смях. И безтегловоността, която ме обзема и в която не мога да бъда тази, която искам да бъда, а тази, в която ме превръщат чувствата.

Забравила съм какво е да четеш и да се посвещаваш на киното. Понякога рисувам, рисуването ме успокоява и го обичам. Забравила съм какво е да мислиш. Оставила съм се на едно съществуване, в което живеят мисли, но някак твърде свободни и неповлияни от милионите фактори, които би трябвало да ги направят трезви и практични. Оставила съм се на емоции, чувства и достатъчно желание, за да ми е хубаво и за да усещам колкото мога.

Не знам дали водя изгубена битка и дали вървя срещу себе си. Знам, че е важно да държиш на това, на което държиш, и знам, че някога някъде важността му ще избие.

Не знам какви са мотивите ми и дали трябва да се откривам в разказите за изгубени каузи. Знам, че трябва да разбера. Чух, че "надеждата е добра закуска, но лоша вечеря", и въпреки това, не напук, а някак естествено след банята и умората си лягам с надежда. Да. Не от инат.

disease

аз ще напиша нещо - просто ей така. защото ме е страх и защото няма нужда да е дълго. просто ей така. се хвърлям на леглото. за да заспя дълбоко. за да ме събудят.

кой ме научи да съм такава? трябва ли да не съм?

When I asked your name you asked the time

В очите ми изгрява слънцето, някъде към два през нощта.

Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.

Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.

Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."

Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.

Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.

Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.

Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.

Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.

Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.

Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.

Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.

Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.

Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.

Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.

Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.

Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.

Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.

Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.

Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.

Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.

Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.

Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.

Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.

Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.

Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.

Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.

Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..

Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.

Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.

Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.

Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.

Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.

Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.

Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.

Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.

Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.

Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.

Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.

Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.

Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.

Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.

Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.

Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.

Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.

Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.

Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.

Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.

Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.

Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.

Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.

Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.

Някъде към два през нощта, което е достатъчно.

Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.

Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.

Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.

Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.

Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.

Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.

Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.

Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.

Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.

Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.

Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.

Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.

Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.

Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.

Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.

Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.

Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.

Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.

Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.

Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.

Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.

Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.

18

В главата ми се прескачат сцени от миналата есен и най-вече онази светлина, която намирам настанила се в стаята, след като се прибирам от училище, през първите училищни дни. След това се сещам за една блуза, която едва ли бих облякла отново някъде навън, после за стъпaлата, при които ходехме да пушим, после за едно барче, където се събираха куп хора, с които иначе не бих се събирала. Сещам се за една вечер преди почти година, в която гледах луната и ми приличаше на човек, разтеглен в глух нещастен вопъл.

А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.

Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.

А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.

Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.

Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.

Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.

you know that i love you, boy, hot like mexico

Свалям стъклото, а вятърът шиба в косата ми, тя пък влиза в устата ми, нищо не се чува, както трябва, и решавам да вдигна стъклото. Малко по-късно вдигам и скоростта, убеждавайки се, че наистина е наркотик, и разбирам, че времето, преди да започна да карам, е малко тегаво, но тръгна ли веднъж, цялото притеснение, заседнало в гърлото ми, се стопява. И карам, карам, карам. Понякога минавам през дупките, понякога успешно ги заобикалям. Важното е, че имам една масленозелена машина в ръцете си, подвластна на моята воля, която се движи, движи, движи. Която лети. Която отлита с въпросите и тъй нататък. Която отлита заедно с мен.

Карам и минавам покрай последните изтерзани стонове на панаирната музика. Още снощи се сбогувах с навалицата, малко преди да съм се подразнила достатъчно от нея.
На сутринта съм скапана, толкова нощи прекарах навън, че не мога да си представя какво е да се прибереш рано и какво ще е да нямам желание да се прибирам късно.
Затова няма да изпусна последните си среднощни моменти като постоянен жител на този малък, сив и северозападен град и напук на иначе вярната теория, че понякога е здравословно и ободряващо да изчезнеш, аз ще се дисоциирам до последната молекула тук, докато все още имам време.

Достатъчно са новите неща в живота ми, но въпреки това аз искам още и още. Ненаситна съм да откривам и заговарям, и то не само когато съм пила джин. А всъщност джинът, примесен с лятото, промените, хората, скоростта и всичко, което трябва да бъда и мога да бъда в рамките на по-малко от месец, е може би една от причините да се чувствам почти глупава и занемарила предишните си интелектуални приоритети.

Интелектуални приоритети. Или майната му. Защото ми се прииска да съм точна, ясна и категорична като мъж. Да мога да блъсна вратата в лицето ти, да мога незаинтересовано да промълвя "Не ме занимавай", да извикам "Остави ме на мира", когато някой лази по нервите ми, да не лазя по ничии нерви, да съм способна, когато съм завъртяла прекалено много кормилото, да го изправя. За да поддържаме баланса, за да не залитаме, за да не убием тръпката, за да не загубя любимата си игра.

Харесва ми да сравнявам взимането на високи тонове в пеенето с взимането на опасен завой. Харесва ми да сравнявам прекрачването на границата с прекаленото въртене на волана и ми харесва да си мисля, че когато се върна на дистанция, която ме кара да се чувствам достатъчно близо и достатъчно далеч, достатъчно позната, но и достатъчно нова, съм изправила и съм където трябва - на пътя.

Харесва ми да се радвам на малките неща и от тях да съм способна да градя малко по-големи, големи и наистина големи. Харесва ми да се чувствам пораснала и ужасно млада. Харесва ми да съм ужасна по начина, по който съм ужасна, и се страхувам, че ще страдам заради това, но ми харесва да вярвам, че причините ми да пръскам сладко зло, ще ме оправдаят пред света и пред този, който има властта да ме съди.

Харесва ми да се опирам на новата си червена кожена раница и да ям, когато съм наистина гладна. Харесват ми чесновият сос, доматите и краставиците в дюнерите. Харесват ми срещите с разни хора на разни места, харесва ми близостта, харесва ми заигравката, харесва ми хладният въздух късно през нощта, харесва ми това, че мога да дърпам конците на живота си, и това, че понякога не знам какво ще се случи, което е прекрасно.

Харесват ми дълбоките погледи и погледите през другите, опората и движението, динамиката. Харесва ми да имам черна връзка на врата и да не завися от никого. Харесва ми дори тежестта на умората, която ме кара да се хвърля на леглото безсилна. Толкова уморена, че да не мога да се възпротивя на светлината от сивата улична лампа и на студа, на дрехите си, на тъмните си изтощени клепачи.

Харесвам ми да експериментирам. Харесва ми, когато говоря и гледам просто някого и същевременно знам как някой друг, вероятно по-важен, също слуша.

Харесва ми идеята за завръщане в началото, обединена с идеята за продължение и "пътища, движение, промени". Харесва ми да се отклоняваме, да разбиваме графика на вечерите, макар и с малки крачки, харесва ми да виждам как хората разбиват графиците на очакванията и представите си за себе си, харесва ми да съм участник и свидетел на промяната. Харесва ми да смятаме числата на живота, да говорим за нумерология и астрология. Харесва ми да нося по две връхни дрехи в червената си раница, едната от които не е за мен. Харесва ми да знам, че някой ще прочете това, което пиша.

Харесва ми да вярвам, че освен всички нови хора, които ще намеря, ще се хвърля и в значителен брой стари, неоткрити досега.

Харесвам червеното и сочните устни, изтезанието чрез мълчание, страданието. Харесва ми тази болка, която мога да причина. И не защото просто нямам друг избор, а защото понякога ми харесва да съм грешна и безразсъдна, харесва ми да се оставя на порива, подминавайки всички укори и лоши погледи. Подминавайки другия в цялата история, подвластна на своята воля и своя усет за движение по пътищата.

Да изградиш култ на недостатъците и предимствата си и от него да дърпаш конците. Да пишеш, сякаш това е едно от всички неща, върху които някога си искала да сложиш алчната си ръка. Да не те е страх да си смела, да затвориш очи и да се окажеш нова, непозната и вълнуваща. Готова за откриване. Харесва ми.

an excuse for nothing

Променяш нещо. Просто някаква промяна. Подстригваш се, боядисваш се, сменяш си ника, купуваш си нови дънки, започваш да тичаш всяка сутрин/вечер, започваш да пиеш/спираш да пиеш алкохол, започваш да пушиш цигари/отказваш цигарите, напълняваш, отслабваш, отчайваш се, обнадеждаваш се. Нещо в теб се променя. Нещо в теб става друго и ти се подпираш на него, вярваш в него, превръщаш го в символ и го оставяш да те води.

Аз карам кола. Карам кола и гледам в пътя. Карам кола и е хубаво. Понякога ме е страх и ще ме е страх още повече. Но е хубаво. Единствената стабилна основа.
Аз карам кола и я усещам. Карам кола, готова да ми викат. Карам кола и отивам някъде. Карам кола и започвам да усещам влечението към местата. Започвам да забелязвам красивите гледки и отбивките. Започвам да разбирам. Поне малко.

Карам кола и слушам няколко песни. Карам кола и слушам Деймиън Райс. Слушам Деймиън Райс и ми се иска да пея и свиря песните му. Слушам Деймиън Райс и се откривам в текстовете му. Слушам го и си представям как наблягам на тези части, които ще бъдат очевидно и отчетливо осезаеми и за другите. Правя грешки наум. Чупя се наум. Унищожавам се във въображението си. И ми е хубаво.

Спя, закусвам, решавам листовки, карам кола, прибирам се към осем-осем и половина, влизам в банята, излизам от банята, обличам се, излизам, виждам хора, пия алкохол, виждам още хора, играя шах без шахматна дъска, прибирам се, пълно е, празно е, по-скоро празно, най-вече празно, от време на време осъзнавам лятото, осъзнавам и времето, в което съм, важността му, както и на това, което предстои. От време на време поглеждам отстрани. Рядко.

Сега ме побиват тръпки и не съм сигурна дали е защото съм уморена, или защото ми се спи, или пък защото се чудя как да избягам. Сега ме побиват тръпки и се чувствам не самотна, а сама. Сега съм застанала на границата между два свята и се чудя в кой да се хвърля. Сега - аз срещу всичко и всички, аз срещу себе си, аз срещу правилата за оцеляване. Сега.

А преди малко беше толкова тихо, че за да пробия тишината и за да избягам от потока мисли, бях прехапала устната си толкова силно и не исках да знам за нищо друго съществуващо. Забравила съм какво е да мислиш. Заживях с ударите на сърцето си. И не ми трябва оправдание.

Heaven

Преглеждам текстовете си и не откривам нищо, което да крещи "любов" без недомлъвки и увъртания. Само черновите умеят да го правят, но дори и те не ми стигат в момента.
А ми е страшно нужно да открия някакъв стар текст, който даже да не помня, някакъв стар текст, пропит с толкова болезнена искреност и любов, изкарващ на показ всичко, скрито между редовете.

Трябва ми някакъв стар текст. Не сладникав разказ, а момичешка изповед, страница от дневник. Той ме докосна, аз потръпнах. Цял ден ме гони мирис на парфюм. Припознавам шумовете със звънене на телефон. Трябва ми изповед, освободена с чиста наивност.

Толкова сериозно ми трябва и се боя, че най-ефикасното и бързо решение ще е да затворя очи и да припадна в бездната на откровеността, на смешната конкретност и болната романтика.

Искам да знам за всеки един стон, всеки един гърч, всеки един спазъм, сладък или горчив, всяка една въздишка, всяко едно самотно прибиране, всяка една пауза в тишината на нечие дишане, всяко едно бързо заспиване, преди което съм лежала на килима и съм трептяла, упоена от неизветрелите усещания на вечерта - искам да имам всички тези фрагмемнти документирани. За да знам, че съм живяла.

Искам да не забравям как сънено-нежна съм се давила в недостатъчност, но и съм знаела, че няма накъде повече моментът да се опъва. Искам да помня всяко едно небе, всяка една вечер, искам да знам каква е била влажността на възхуда, искам да знам поне някаква част от диалозите, които сме водили, искам да се чувствам така, както съм се чувствала тогава, искам да си спомням за мислите си, искам да преживявам отново. Искам да не ги изгубя. Всички тези пъти.

И по този повод - сега, в 05:03 сутринта, на рождения ден на Мадона и един приятел, аз седя на черния огромен стол, търсейки себе си в монитора. И знам, че пиша точно защото съм жива.

Просто исках да го отбележа, за да не се проклинам някога, че съм пропуснала най-красивото.

Но е невъзможно да пишеш за него. Нищо не знам.

Кой те научи да си искрен?

Кой ме научи да обичам?

Въпроси слагам там, където не искам да има точки.

One of these mornings

Ако се облегна назад и се оставя на музиката, а пръстите ми се оставят на придобития рефлекс, ще успеете ли вие, всички, които ме четете, да усетите как музиката нахлува в съненото ми съществуване и как ми е абсолютно достатъчна?

Искам официално да съобщя, че на около трийсет сантиметра от мен се жълтее корицата на "Гъливер и други приказки" на издателство "Гема", за което съм ужасно благодарна на едно момиче. Последната картинка в тази книжка беше причината да стана страшно досадна в търсенията и питанията си, но важното е, че сега мога да ви покажа това:



Повече от не особено добрата снимка просто не бих могла да обясня, но и не ми се иска да се занимавам с каквито и да било обяснения, защото само се обърквам. Изпълнено желание, детска носталгия, неочертан спомен - любовта към неразбираемото.

Дрогирах се с някаква шоколадово-кофеинова напитка и съм 1% разочарована, но това са просто щрихи, щрихи, щрихи.
Карам кола и ми харесва. Карам кола и се страхувам. Сънувах как виждам голо женско тяло на стара жена, а след това излязох на терасата, за да плюя от погнуса. Сънувах как ще пиша за това и как ще започна да пиша като мъж.

Ще стана кратка и категорична като мъж, а през останалото време няма да си позволявам да пиша наум - ще онемея и ще оглушея наум. Ще изгубя сърцевината си и ще създам нова, а всички, които не биха искали да чуят моя намален докрай вътрешен глас, могат да си ходят, няма да ги спра.

Как бавно ми се гасне във вечерта, а дори не мога ясно да си представя какво точно искам и очаквам от тази вечер, в която бавно ще гасна. Искам просто да заспивам и да не трябва да се прибирам. Искам с магнетизма, който дърпа клепачите ми надолу, да дърпам и всички хора, които ми трябват. Искам тежестта на тишината да се сипе върху мускулната ми треска и върху ниското ми кръвно. Искам да не ми се налага да казвам каквото и да било, искам да не трябва с погледи да се превеждам, искам просто да съм в себе си и да не ме интересува, искам да руша с мълчание, унасяне в дълбок сън и апатия.

Забравям за очите си, устните си, погледа си, косата си, кожата си, усмивката си, ръцете си, гласа си, докосванията си, тялото си - забравям и заспивам, за да се нашмъркам точно с тях. Забравям за лошите си желания, забравям за липсата на желания, забравям за желанието да се намълча на всички, забравям за онези погледи, които неистово исках да изпратя някъде, забравям за суетата си, забравям за навиците си, забравям за успокоението си, забравям за колата, забравям за острите завои, забравям за четирийсетте километра в час, забравям за страха преди и неосъзнатостта след, забравям за заключването, за закъсненията, за касовите бележки, за жегата, за цветовете, за дрехите, за ароматите.
Искам да съм само бяла кожа. Искам да спя гола и толкова. Искам да изкрещя, но не искам да съм истерична. Искам, когато е толкова близо, че вече всичко е ясно, да се обърна на 180 градуса и да оставя само прах след себе си. Това е опит. Като китарата, като рисуването, като обичането, като съществуването. Божествено е да опиташ да се завърнеш.

Май преминах в друг левъл.

i want to be.

Хей, младеж.

Where were we?

Спокойна съм, а часът всъщност е 4:25 след полунощ, което означава, че скоро ще се съмне и че очите ми ще смъдят ужасно много на сутринта.
Спокойна съм и не страдам от факта, че не стигам до някакъв извод, че не излагам в този блог истината за живота и всичко останало, че не разказвам за нещата, за които някога съм искала да разкажа.

Сънувах отраженето си в един прозорец, пропит със светлината на залеза. Сънувах отражението си, което ме съблазняваше.

Една приятелка загуби ценна вещ, а малко по-късно отново я намери. В такива моменти не ми пука, че имам чуплива коса, която се начупва още повече, когато въздухът е влажен.

Ще се хвърля на хлъзгавите розови завивки, които са симпатични, но за сметка на това не задържат никакъв хлад по себе си. Ще се хвърля и ще спя. Нито знам какво ще се случи утре, нито искам да се опитвам да си представя. Не съм равнодушна, само малко изхабена. Но знам, че едно 6-часово пътуване с мен в кола ще мине добре. Как искам да живея в град с море.

временно заглавие.

Няма да сваля слушалките от ушите си, за да не започна да се чувствам съвсем сама с тишината. Не ме оставяйте с тишината. Преди малко сгънах една бележка, оставена на бюрото ми, която трябва да ми напомни, че тишината в живота ми на практика не трябва да съществува. Защото. Защото има хиляди, милиони, милиарди неща за правене. Така мисля, че трябва да бъде, но не го усещам и не се чувствам натоварена. Не. Чувствам се дезориентирана.

Затова съвсем насляпо започвам отнякъде. Боря се с най-голямата трудност в този акт (акта на писане) - как да започна. Преглъщам поражението, все още ненастъпило за този текст, и се впускам във въздействието на успокоителното.

Щеше да е уютно и удобно да се сгуша в миналогодишните си летни текстове и да си дръпна като от първа цигара от онази тръпка, която се зароди тогава. Да се опаря на онзи огън, който запали не само купища цигари, но и много полумъртви клетки. Все още се оглеждам в небесата и откривам миналото в тях. Преди малко се прибрах и за секунда заковах поглед в тъмнината над двора, а това ми напомни за едно още по-отминало лято, за едни още по-отминали хора. Ще сгреша и сама ще подведа себе си, ако напиша нещо категорично за хората, за разделите, за замените, за забравата и тъй нататък. Не съм удобно вцепенена, не съм никаква. Не съм безчувствена, не съм страстна. Сега дори не съм празна. Сега съм.. никаква. Може би епитетите от речника ми са избягали, може би ми трябва някоя прекалено подходяща дума, която още не е измислена, може би всичко е твърде често "може би". Това не ме убива. Но не усещам да ме прави по-силна.

----------------------------------------------------------------------------------------

Помня как лежах наобратно на леглото, с одеяло под главата и възлавница при краката, Коледа официално беше настъпила в полунощ, а аз не вярвах на случилото се, както става, когато нещо разигравано се превърне реалност. Лежах и онези две писукания за смс, които всички притежатели на малко по стари модели на Nokia познават, пробождаха тишината и от всяко "сърцетуп" правеха "сърцетуп-туп-туп". Още писукания, още туп-туп-туп. Помня как четях със страх и отвращение, с плахост и желание, с потиснато усещане, че искам да се приближа. Оставях телефона си под одеялото, за да заглуша звука и за да не ме стряска в тъмнината, и въпреки това преглъщах тежко всеки път, когато го чуех.

Помня как гравирах букви с ноктите си съвсем леко по нечия ръка - гравирах думи, които в последствие отново написах само с докосване. И помня, че беше студено. Сигурно помня и датите, сигурно помня и с какво съм била облечена. А това, че не съм конкретна, е просто израз на таланта ми да създавам шифри - колкото се може повече. Но помня дати, думи, лица, хора - помня до болка. Не всичко, но това, което ми трябва и в което наистина съм била - да, помня.

Помня онази вечер, в която едно момче свиреше на кирата, а аз открих, че пушенето чудесно се влива в красотата на акордите. Помня първото си пушене на трева. Помня датата, помня, че предишната вечер беше неделя, вееше вятър и беше приятно хладно, в лятото се вливаше нещо ново, говорих по телефон, лежах в тъмното и слушах музика, чаках нещо да се случи. Помня и вечерта, след като пуших и за пореден път ме нахапаха комари по цялото тяло. Това беше вечерта, след която последва друга вечер, в която се страхувах, но страхът не успя да надделее на желанието. Вероятно този негов крах е отключил заровен надълбоко потенциал за чувства.

Помня, когато направих онзи сладкиш с ябълки, биксвити, канела и сметана, помня колко студено ми беше, защото държах тавата и излязох с нея насред купища от хора и чалга, помня "One love" на David Guetta, която заедно с "Change" на Deftones жигоса миналата година. Ясно помня колко очаквах и колко се вълнувах. Помня, помня, помня.

Сега трябва да отворя паметта си до още по-голямо изтезание, за да побирам в нея още и още. Това и попитах - трябва ли да започвам да събирам моментите и да ги пакетирам в спомени? Две и десета е не само голяма, може би е прекрасно огромна, имайки предвид как, докато пиша, се връщам към толкова откъснати календарни листи. И бих могла да се върна до неосъзнатите си детски спомени - ето колко объркана съм.

Че съм жива, написах достатъчно много пъти. Сега може би се спирам и преценявам всичко, хвърлям малко по-задълбочени и бавни погледи на обастановката. Днес ми се стори, че не съм се виждала от много време в огледалото, което е абсолютно нелепо и невярно. Виждах се всяка вечер, виждах се толкова ясно. Виждах се в големите закъснения, в душовете с аромат на лотос и погледите в най-синьото на нощта, в парфюма, в дрехите, в бързането, в по-късните срещи. Днес обаче ми се стори, че всичко е било толкова шеметно, че не съм успяла да се видя. Когато учех за изпити, отново мислех, че съм се забравила и не съм се поглеждала, но тогава всичко беше спряло. А сега се изплъзва от ръцете ми. Аз дори не се опитвам да го задържа. Защото то изтече така естествено. Защото не трябва да стискам със зъби и нокти.

Не знам с каква нагласа ще се събудя утре, не знам още колко хиляди неща ще искам да напиша и ще бъда ли категорична за хората и тъй нататък. Едва ли. Не искам и да продължавам да вярвам, че всичко се усеща. Иска ми се да знам, че хората успяват да скрият нещо, че са по-дълбоки, че не знам какво мислят и докъде могат да стигнат с мен, че не знам докъде мога да стигна с тях, че проникването в тях може да е по-голямо (о да, знам какво написах).
Защото вярвам, че едно безизразно "чао" говори достатъчно, вярвам, че позицията на тялото говори достатъчно, вярвам в снишаването на гласа, вярвам в погледите, в намеците, вярвам в дребните детайли у съществуването на другите спрямо теб и знам, че можеш да ги разчетеш. Но ще има ли още? Защото на базата на тези критерии мога да зачеркна няколко или много хора автоматично. Защото знам кой би ме слушал, знам кого бих слушала, знам кого, колкото и да се опитвам да харесам, никога няма да харесам, и обратното.

---------------------------------------------------------------------------------------

Вероятно трябваше да заровя глава в земята на миналогодишните си думи и да се упоявам в летния въздух на всичко първоначално. Това лято, започнало толкова скоро (защото последният ми изпит беше на 17-и юли, а този, който ми даде усещане за лято и свобода - на 14-и), вече така ми тежи, а август е толкова малък и невръстен. А аз толкова обичам август и съм сигурна, че той ще ми донесе нещо. А казала ли съм, че съм сигурна, значи съм. Жигосах се. Август е септември? Август ще боли? Август ще гори?

През това време и дългите нощи (надявам се) един куп задачи ще трябва да ме разсейват, нечия чужда хартиена любов може и да ме изведе от претъпканата стая на моите колебания за глъка въздух и за да не повърна. През това време ще искам да запълвам липсата на определени елементи с малки частици от тях.

А в главата ми всичко е хаос: представям си някакви случки и се опитвам да ги навържа в свързани абзаци, но отивам напред, връщам се назад, отново напред, назад, към случилото се, към предстоящото, към вероятното, виждам хора, лица, сенки, усещам мирис, усещам докосване, виждам тъмна стая, синя рокля, любов до пръсване, на върха на Вселената лежим и всички знаят, че не е правилно. Не е правилно да съм такава. Че кога съм била правилна, че кога съм била практична? И какво очаквам от себе си - разказ, новела, роман? Очаквам ли да побера себе си, цялата своя сегашна Вселена в някаква си азбука, очаквам ли да успея да изсипя всичкия боклук на неизписаните си думи, викове, емоции и чувства на сметището, където има още толкова като мен?
Очаквам ли да успея да обобщя каквото и да било, когато съм застанала на толкова ясно отлят праг, от който, ако скочиш, можеш да се разбиеш на парчета.

----------------------------------------------------------------------------------------

Родена съм на 14-и януари, имам сини очи, студени ръце и не питайте какво сърце.
На 28.07.2009 за първи път се напуших на едно възвишение, решена да направя нещо.
На един тринадесети някой счупи нещо.
На 11-и април тази година исках всичко друго, но не и да съм там, където бях.
На девети април (пак тази година) бяхме развратни.
На 25-и се падна "Бунтът в поемата "Септември" на Гео Милев".
На 22-ри май беше балът ни.
На 25-и заминахме за Пампорово.
На 6-и юни бях с гореспоменатата синя рокля и чаках, чаках, чаках, докато не спрях да чакам. Тогава видях и него - по-красив.
На 7-ми гледах реката, пиех топла вода, едва понасях комарите и обичах, обичах, обичах. На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".
На пети юли държах едно кученце, пълно с бълхи, в скута си, а по-късно филмът на живота ми ме погълна с толкова драма, че обичам да си припомням детайлно части от този ден.
На 12-и се опитвах да чета за Съединението, докато съседите ми празнуваха с тонове силна музика някакъв рожден ден от два следобед до полунощ.
На 13-и имах изпит и започнах да живея без сън, като съвсем бях окупирала всички пространства на съмнение в съзнанието си и се бях превърнала в същество с много малко функции.
На 14-и писах за Стамболов и за пореден път разбрах, че обичам умни и малко нагли мъже. На 14-и исках да изпищя, за да изпусна цялото напрежение, събрало се в мен, но всъщност на 14-и не се случи това. А 14-и беше прекрасен. А след него - още много такива.
На 17-и спря токът през нощта в голяма част от града, в тази, където бях и аз - също. На 18-и бяхме в една детска градина. Аз бях облечена с един потник, който баба ми подари, и един черен панталон. Разразних лактите си, предадох се и почти отчетливо мразех.
И така нататък.
Но да съм конкретна, е напълно безсмислено, защото никой няма да начертае линията на времето на моя досегашен живот. А дори да го направи, историята ще скрие най-важното между редовете си.

Трябва ми някой по-голям от живота и по този повод от бюрото ми ме гледа един наполовина нарисуван Джим Морисън. Аз съм малко изгубено момиче, Морисън. Аз вярвам в невъзможното и ако спра, ще ме е страх от себе си. Не искам никой да ме разбира или пък да се опитва да ме. Аз знам, че всичко ново и вълнуващо предстои. Но аз не искам заключени врати, през които да не може да се върне красотата на старото.

На четвърти август, след като се прибрах рано и не се опитвах пет минути да вляза вкъщи по най-безшумния възможен начин, се реших да напиша нещо, колкото и да е голям рискът то да не оправдае неясните ми очаквания. А на някоя друга дата, не зная коя, we'll meet again, we'll meet again. И невъзможното ще вярва в мен.

There's such a chill. Such a chill.

Кой ме научи да съм такава?

Парализирах желанието си да пиша. Но не се издържа повече. И въпреки че у мен всеки ден (всяка вечер, всяка нощ) изригват вулкани от емоции и чувства, трябва някъде да пусна котва и да се върна към себе си, към себе си, пишеща.

Трябва да се ощастливя сама, както обичам и както мога. Преди го правех с изкуство, сега се опитвам да пропукам този изолационен щит и пак да посегна към тях, моите илюзорни спасителни лодки. Без да загурбя другото. Трябва да пиша, о, да. За да заровя пръсти в страниците на прашните архиви някой ден и да си спомням за това лято, тези събития и всичко, всичко покрай тях.

Способна съм да пиша бавно не само защото съм уморена, а е обяд, а и защото, когато отлагам да събера истински живото от живота си, у мен се образува фобия от писане и просто спирам.

Напоследък всяка нощ преживявам най-самотното прибиране на света, макар никога да не съм се прибирала по такъв начин. Напоследък, докато се прибирам, най-самотна на света, не мога да понеса тишината, защото ме затиска с всичките ми притеснения и страхове, които и сама не мога да си обясня.

Напоследък всяка вечер е алкохол и продължение. Всяка вечер е подобна на другите и все пак различна. Всяка вечер е колекциониране на думи, погледи, докосвания, намеци. Всяка вечер е скрита нежност на върха на вселената. Всяка вечер е сладка болка.

Всички тези вечери бяха неосъзнато желание, докато на бюрото ми лежаха разпръснати теми по История на България. Еуфорията на вечерите, на вечерта след най-страшното, беше мечта и утопия, докато треперех предизпитно. Нощите бяха безмерно къси, сънят - 2-3-часов, пътуването - пауза за силна молитва. И в цялата тази кандидатстуденстка върхушка (която трябва съвсем скоро да утихне, но не смятам, че пиша заради нея, не) осъзнах, че не трябва отново да чета "Писмо" на Вапцаров, а по-скоро "Любовна". "Любовна", защото:

И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?

Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!..

Защото седях и гледах ръката си, гледах нежната сгъвка между палеца и показалеца и ми се стори най-голата ръка на света. Стори ми се по-интимна от цялостна голота, стори ми се толкова лична и съкровена. Гледах я и си предсатвях как даваш ръката си на някого и му поверяваш толкова много - обещание за близост, голота, взаимност, всичко.

Защото снощи се прибирах в дъжда и си мислех, че трябва да пиша и че само писането е в състояние да ме спаси, че може би трябва да спра живота за половин-един час и да пиша, за да го документирам съвсем грубо и недодялано, за да го скицирам за секунди, а после да поема дъх и да продължа. Защото снощи се прибирах в дъжда и усещах бъдещето съвсем наблизо, усещах отговорности и ново начало, усещах толкова много новото начало, а всичко сегашно така чудесно пасваше на думата "спомени", че нещо в мен все по-нелогично и неразбираемо започна да боли.

Опасявам се, че целият този живот - сладко-горчив - не е породен единствено от твоето дишане, от твоето дишане, в паузите на което усещам студенина и отдалеченост. Не е породен от разточителните душове, ежедневните закъснения, голямата мента със спрайт, летните рокли и клинове, високите обувки, нежния парфюм и онзи, сладникавия, който ми напомня за зимата и за най-най-любимото ми нещо - сърцетуп-туп-туп.
Милион и един фактора са се сплели, за да създадат от моите дни живот, и то какъв живот!

А аз не знам откъде да започна. Нямам никаква идея, никакво чувство за последователност, никакъв скорошен опит, никаква надежда дори. Дали да пиша за студения февруари, когато усещахме, че ще имаме изпити скоро и не го осъзнавахме. Или пък да пиша за изпитите си - до един вълнуващи и незабравими? Да кажа ли, че тази кандидатстудентска кампания беше изцеждаща, въпреки че през по-голямата част от нея почти не я осъзнавах?
Струпаха се твърде много случки, още толкова предстоят, всъщност предстои цяла вълна от такива, много са, много, много, сигурна съм. Но у мен нещо боли и усещам пулсирането на една много тъжна дума.
Може би причината ще излезе наяве съвсем логично, а аз обвинително ще се осъдя в липса на наблюдателност. Може би защото идва август, може би защото имам рани къде ли не, може би защото искам да ги няма, може би защото мразя текила, може би защото знам, че не е хубаво, когато ми е прекалено забавно, може би защото не съм достатъчно убедителна, може би защото понякога съм безсилна, може би защото понякога съм твърде дръзка, може би защото си пясък върху сухи длани, който не полепва по тях, а бързо изтича някъде в прахта. Може би защото ще ми се наложи да прибера хора и ежедневие в графа "спомени", още преди да съм проумяла, че наистина ги оставям назад. Може би защото толкова неща са последни.
И най-тъжното - може би защото чувствам нещо толкова първо като последно.
Може би защото си отиваш.

най-страшното признание

And all I can taste is this moment

and all I can breathe is your life

Мога да напиша само текста на песента. Така тече мисълта ми. С текста и мелодията. Мисълта ми е музика. Не мога да стигна по-далеч. А се опитвам.

Да, кървя просто за да разбера, че съм жива.

I can't mould this stage anymore

Аз решавам дали има Господ, аз му позволявам да ме съди за неща, за които смятам, че е правилно хората да бъдат съдени, аз си поставям "да" и "не", "добро" и "лошо", "може" и "не може". Това май е ясно?

07.04.2010

Факт е обаче, че колкото повече искаш нещо и колкото по-плашещо ти се струва, толкова повече не решаваш дали има Господ, а се осланяш на вярата си в неговото въплъщение.
Не мога да лъжа, не съм все още толкова категорична, че да се отрека от молитвите си, казани на глас и наум, да отхвърля всякаква възможна помощ. Не съм. А и не знам дали някога ще искам да съм толкова самотна в самонадеяността си.

А това, което исках да отбележа, е, че сънувах нещо, свързано с "Американски прелести", а сега се досетих за "Eternal sunshine of the spotless mind" и се чудя в кой от двата откривам образите на сегашаната Себе си и на сегашния си живот повече и дали е удачно да приема формата на филм така смело.

Навън е мрачно и няма реещи се в пространството найлонови пликчета, но мисля, че все още пазя едно малко и синьо, което ми служи като reminder за факта, че:

Sometimes there's so much beauty in the world I feel like I can't take it, like my heart's going to cave in.

Може би има и други филми, в които чудесно ще се отразя. Може би са шедьоври.

Без финално изречение, защото нищо не е свършило.

Late at night

(съвсем не знам дали това заслужава такъв живот)

Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.

Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.

Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.

Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.

Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.

Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.

Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.

И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.

А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.

благодаря


(ти)

Плюеш ли, като говориш?

Късно през нощта, аз и светлината на монитора, най-самотната и спряла гледка на света. Тракат клавишите, клавишите тракат.

Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.

Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.

И така нататък, но не, не сега.