В крайна сметка, колкото и боклучиви да са някои хора, в определени моменти се държат хиляди пъти по-уважително от други хора. За това се сетих, като в съзнанието ми изниква един човек, клекнал пред мен, преди много, много време. Мисълта ме натъжава страшно. Беше толкова отдавна.
Толкова нощи ставах в тъмнината и в студа, за да не загубя вярата си. В толкова произволни моменти се сещах за хубави отминали времена, за да не се натровя с чернилка.
Толкова упорито го правех, макар да се оставях на силите на достойнството и реализма от време на време да ме смъкват близо до земята.
Знам, че не трябва да бягаш от желанията и чувствата си. Знам, че дори да искаш да не спираш да искаш нещо, трябва да не се лъжеш в моментите, в които то започва да ти изглежда гнило. Знам, че всичко зависи от ситуацията и хората. Че има клишета и има установени правила. Но те се раждат в определени ситуации и няма как да важат за всички, винаги.
Знам, че трябва да знаеш кога да виждаш всички хора еднакви, и кога да осъзнаваш, че все пак се различават. Всеки един момент изисква различен подход и никой не може да те научи на това по-добре от опита.
Знам, че може да спечелиш някого, ако се появиш внезапно в живота му под формата на това, което му липсва.
искам пак да мога да кажа "Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25".
защо разочарованието съществува?
(и ето я беглата ми прилика с шестнайсетгодишните - нещо ме отблъсква от хората тези дни)
Моля се някой/нещо да ме опровергае.
12/11/2010
12/09/2010
I have wasted my time
Тук съм от трети октомври. Вече свикнах почти достатъчно.
Не помня кое беше нещото, което първо ме грабна, но снощи разбрах колко обичам пътя си до СУ. Колко обичам да седя на първия ред в голямата аудитория, скрила книга в тетрадката си. Или просто да седя на първия ред, пишейки и слушайки.
Не знам какво ще ми вземе Софийски, не знам какво ще му дам аз, но въпреки всичко, въпреки всичко за пореден път казвам, че нещата май са добре. Което е парадоксално.
На новото си легло съм захвърлила новите си ботуши. Нивата на вещоманията ми доста спаднаха, но не мога да спра да харесвам хубавите обувки.
Снощи, някъде към пет сутринта, малко след Бийтълс и Джон Ленън, исках да грабна един чужд лаптоп, да се изправя пред него или да го сложа върху коленете си и да изпиля душата си до такава степен, че да остане гола и разкървавена. Не го направих.
Останах, лежейки в тъмнината, на черния диван, до някакви хора, между някакви думи, тихи шумове, откъси от споделяния, меки гласове и спонтанни ежедневни признания.
Разказах колко голяма е разликата в това да те возят и в това ти да возиш някого. Как, когато си просто пасажер, наблюдаваш всички тези светещи фарове, спускайки се като триумфална светлинна вълна по Цариградско, и се впечатляваш. И потъваш в града. Как, когато возиш, триумфалната светлинна вълна е признак за километрични задръствания и дълго чакане на светофарите. Как, когато возиш другите или дори само себе си, градът е нещо, което не просто наблюдаваш, а в което си хвърлил цялата си концентрация и не можеш да видиш така, както могат пасажерите.
На дивана беше удобно, а часове по-рано исках просто да гледам улиците от задната седалка на такси, да усещам сърцебиенето на вечерта, да му дам да се слее с моето и чудесно да си паснат. Това не се случи.
Счупих ключалката и милиони нерви ме омотаха като пипала на морско чудовище от някоя легенда.
После помня вино, смях, обикаляне и много опити. Благославям тоалетните, задето в тях можеш да се скриеш от всичко и всички за няколко минути и да вдишаш въздух. Тоалетните и терасите. Най-любимите ми места.
След това помня още малко вино и още малко обикаляне. Накрая си намерих стая, намерих си място, намерих си Бийтълс, намерих си хора, намерих си диван. Не ми се спеше, но успях да го направя някак.
Събудиха ме хиляди пъти и на хиляда и първия аз реших да стана.
Пих вода и оставих сутрешния свеж въздух да ме върне към любовта ми към всичко. От таксито разглеждах улиците и мислех за катаджиите (еднакви до един), накрая стигнахме до пътя за вкъщи и мъничко се стоплих.
Вкъщи беше мрачно, филтърът на мрака напомняше на загорял крем карамел. Мрачно и разхвърляно. Но беше вкъщи. Така и не успях да се наспя, не успях и да остана още малко.
Не събирам спомените си, които са повече от пресни и все пак мътни. Не извличам нищо от тях. Оставям ги да ферментират. Когато дойде време, ще ги свържа някак. Аз съм момиче без спомени, но не и момиче без очаквания. Не мога да изхвърля всичките. Оставям си няколко, за да ме бутат напред, а следващия път, когато усетя непреодолимата нужда да пиша от някой чужд диван на някой чужд лаптоп в пет сутринта, няма да се колебая.
Не помня кое беше нещото, което първо ме грабна, но снощи разбрах колко обичам пътя си до СУ. Колко обичам да седя на първия ред в голямата аудитория, скрила книга в тетрадката си. Или просто да седя на първия ред, пишейки и слушайки.
Не знам какво ще ми вземе Софийски, не знам какво ще му дам аз, но въпреки всичко, въпреки всичко за пореден път казвам, че нещата май са добре. Което е парадоксално.
На новото си легло съм захвърлила новите си ботуши. Нивата на вещоманията ми доста спаднаха, но не мога да спра да харесвам хубавите обувки.
Снощи, някъде към пет сутринта, малко след Бийтълс и Джон Ленън, исках да грабна един чужд лаптоп, да се изправя пред него или да го сложа върху коленете си и да изпиля душата си до такава степен, че да остане гола и разкървавена. Не го направих.
Останах, лежейки в тъмнината, на черния диван, до някакви хора, между някакви думи, тихи шумове, откъси от споделяния, меки гласове и спонтанни ежедневни признания.
Разказах колко голяма е разликата в това да те возят и в това ти да возиш някого. Как, когато си просто пасажер, наблюдаваш всички тези светещи фарове, спускайки се като триумфална светлинна вълна по Цариградско, и се впечатляваш. И потъваш в града. Как, когато возиш, триумфалната светлинна вълна е признак за километрични задръствания и дълго чакане на светофарите. Как, когато возиш другите или дори само себе си, градът е нещо, което не просто наблюдаваш, а в което си хвърлил цялата си концентрация и не можеш да видиш така, както могат пасажерите.
На дивана беше удобно, а часове по-рано исках просто да гледам улиците от задната седалка на такси, да усещам сърцебиенето на вечерта, да му дам да се слее с моето и чудесно да си паснат. Това не се случи.
Счупих ключалката и милиони нерви ме омотаха като пипала на морско чудовище от някоя легенда.
После помня вино, смях, обикаляне и много опити. Благославям тоалетните, задето в тях можеш да се скриеш от всичко и всички за няколко минути и да вдишаш въздух. Тоалетните и терасите. Най-любимите ми места.
След това помня още малко вино и още малко обикаляне. Накрая си намерих стая, намерих си място, намерих си Бийтълс, намерих си хора, намерих си диван. Не ми се спеше, но успях да го направя някак.
Събудиха ме хиляди пъти и на хиляда и първия аз реших да стана.
Пих вода и оставих сутрешния свеж въздух да ме върне към любовта ми към всичко. От таксито разглеждах улиците и мислех за катаджиите (еднакви до един), накрая стигнахме до пътя за вкъщи и мъничко се стоплих.
Вкъщи беше мрачно, филтърът на мрака напомняше на загорял крем карамел. Мрачно и разхвърляно. Но беше вкъщи. Така и не успях да се наспя, не успях и да остана още малко.
Не събирам спомените си, които са повече от пресни и все пак мътни. Не извличам нищо от тях. Оставям ги да ферментират. Когато дойде време, ще ги свържа някак. Аз съм момиче без спомени, но не и момиче без очаквания. Не мога да изхвърля всичките. Оставям си няколко, за да ме бутат напред, а следващия път, когато усетя непреодолимата нужда да пиша от някой чужд диван на някой чужд лаптоп в пет сутринта, няма да се колебая.
12/01/2010
What if my shoes don't match my jacket?
Навън е студено, а огледалото ми гори между пламъците, които хвърлят две почти симетрично разположени нощни лампи.
Навън е студено, а на бюрото ми са намерили мястото си всякакви несъвместими предмети, скупчили се в разбираема единствено от мен романтика.
Аз съм се качила цяла на въртящия се стол и дъвча ли, дъвча три дражета Орбит боровинка.
Пипам подутото си ляво ухо в уюта на тази матова стая и дърпам пердето, за да видя вятъра по-добре.
Аларма на кола се включва, нощта навлиза все дълбоко в сърцевината си. Искам да заспя в памучни бели дрехи и всичко да е нежно.
Искам физически да ме боли и да си струва.
Понякога се изненадвам колко добре се абстрахирам от нещата. Понякога не ме интересува. Понякога умирам, като пусна струята топла вода да тече и оставя безжизнената си ръка под нея.
А когато устните ми посинеят, целувай ги до смърт.
Навън е студено, а на бюрото ми са намерили мястото си всякакви несъвместими предмети, скупчили се в разбираема единствено от мен романтика.
Аз съм се качила цяла на въртящия се стол и дъвча ли, дъвча три дражета Орбит боровинка.
Пипам подутото си ляво ухо в уюта на тази матова стая и дърпам пердето, за да видя вятъра по-добре.
Аларма на кола се включва, нощта навлиза все дълбоко в сърцевината си. Искам да заспя в памучни бели дрехи и всичко да е нежно.
Искам физически да ме боли и да си струва.
Понякога се изненадвам колко добре се абстрахирам от нещата. Понякога не ме интересува. Понякога умирам, като пусна струята топла вода да тече и оставя безжизнената си ръка под нея.
А когато устните ми посинеят, целувай ги до смърт.
11/30/2010
аз знам, че там ще се върна отново
дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
11/25/2010
творческото мислене е онанизъм
За какво ти е да ме четеш, като си имаш свой собствен свят? Аз разлепям своя като афиш на странна постановка насам-натам, а хората подминават, защото и изкуството, и и ексцентричността са скъпи и безполезни.
Днес станах свидетел на нещо грозно, поне в моите очи. Бях на откриването на "Lidl" и ми се наложи да видя настървените тълпи, приближаващи се сантиметър по сантиметър до входа с количките си. Първо се сетих за Смирненски, след това за "уродливи/сакати/космати". После обвиних себе си, че вероятно не разбирам. Все още не разбирам. Защо?
След това се прибрах изтощена и натоварена с липсата на сън и спомена за гадно уиски. Заспах, но не като труп, макар че това ми трябваше, за да се събудя час по-късно и отново да повярвам в живота благодарение на цветовете.
Ядох, защото бях гладна като вълк - обожавам да съм гладна като вълк или адски жадна - толкова по-хубаво е тогава.
Ядох месо, защото съм хищник и всеки път, когато съм гладна като вълк, си мисля за нещо, в което има и месо.
След това отново хвърлих ласо от мисли в определена посока и сега ще успея да заспя спокойна. Настилката може и да е повече от зле, но нещо смътно ми подсказва, че ще се докосна до онази атмосфера, която бавно ме разяжда, че ще имам всичко, което съм искала. Просто трябва да дишам, макар и да живея в дълъг и протяжен гърч.
Днес станах свидетел на нещо грозно, поне в моите очи. Бях на откриването на "Lidl" и ми се наложи да видя настървените тълпи, приближаващи се сантиметър по сантиметър до входа с количките си. Първо се сетих за Смирненски, след това за "уродливи/сакати/космати". После обвиних себе си, че вероятно не разбирам. Все още не разбирам. Защо?
След това се прибрах изтощена и натоварена с липсата на сън и спомена за гадно уиски. Заспах, но не като труп, макар че това ми трябваше, за да се събудя час по-късно и отново да повярвам в живота благодарение на цветовете.
Ядох, защото бях гладна като вълк - обожавам да съм гладна като вълк или адски жадна - толкова по-хубаво е тогава.
Ядох месо, защото съм хищник и всеки път, когато съм гладна като вълк, си мисля за нещо, в което има и месо.
След това отново хвърлих ласо от мисли в определена посока и сега ще успея да заспя спокойна. Настилката може и да е повече от зле, но нещо смътно ми подсказва, че ще се докосна до онази атмосфера, която бавно ме разяжда, че ще имам всичко, което съм искала. Просто трябва да дишам, макар и да живея в дълъг и протяжен гърч.
11/24/2010
по телевизия, по телепатия, теб, само теб чаках
ще чуя тази песен, преди да изляза, въпреки че вече съм нервна. днес я слушах на светофарите при Семинарията, докато дъждът се изливаше поройно и продължавах да съм жива. хубаво нещо, което да отбележа и за което да съм благодарна. и понеже чаках дълго, реших да си губя времето. а в колата пея заедно с радиото като средностатистически американец от американски филм. лаконичната аз отива да си пусне песен.
11/23/2010
it's about you and the sun
Не знам какво ме спира. Може би съм празна. Но подозирам, че не съм, а просто от прекаленото препълване съм започнала да се чувствам няма.
Усещам устните си напукани. Усещам ги. Напукани. Гледам как облаците над блоковете се движат и разбирам, че небето се мести. От един прозорец на третия етаж на отсрещния блок някакъв младеж пуши. Малко по-надолу, срещу него, навън, накаква девойка пуши. Гледат се. Тя усеща устните си напукани. Усеща ги. Напукани. Тогава си мисля, че когато запаля сама и се оставя на малкото отнасяне, се сещам за някого. Тогава в главата ми изниква прекрасната уговорка: когато запалиш сам и се оставиш на малкото отнасяне, ще се сещаш ли за мен? Все едно пушим заедно.
Усещам устните си напукани. Усещам ги. Напукани. Гледам как облаците над блоковете се движат и разбирам, че небето се мести. От един прозорец на третия етаж на отсрещния блок някакъв младеж пуши. Малко по-надолу, срещу него, навън, накаква девойка пуши. Гледат се. Тя усеща устните си напукани. Усеща ги. Напукани. Тогава си мисля, че когато запаля сама и се оставя на малкото отнасяне, се сещам за някого. Тогава в главата ми изниква прекрасната уговорка: когато запалиш сам и се оставиш на малкото отнасяне, ще се сещаш ли за мен? Все едно пушим заедно.
11/21/2010
това, което не правя, pt. 2
18.06.2010
не знам защо реших, че може и да не продължава живота си на чернова
изповед по средата на нощта
(а всъщност написано между 16:15-16:40 и по-късно..)
Устните ти бавно пълзят по гърба ми,
както сутрин зората пълзи по небето.
Мачкам чаршафите, превивам тялото си
в малка конвулсия, болезнен копнеж;
разцепвам устните си и пия кръвта си,
трескаво пускам ноктите по плътта си,
за да утоля жаждата -
жаждата за чужда пот, полепнала по тялото ми.
Само изповед в звездна лятна нощ може да бъде спасение.
Само когато времето спре
и съм достатъчно силна, за да хвана ръката ти първа.
Само когато небето,
надвиснало над нас, е така безкрайно, че да поискам
да не се прибирам никога.
Нуждая се от катарзис, от искреност до режеща болка,
до оголване на всеки нерв, до създаване на истинско напрежение,
до опъване границите на възможното,
до утопия на няколко мига със теб.
Затварям очите си и си представям, че припадам върху гърдите ти -
това е мъничка глътка въздух, бягство в страната на тихата страст,
капка утеха,
стръкче надежда.
И не искам да се събуждам,
защото пак нищо няма да е толкова, колкото трябва.
Издухай прахта от миглите ми
и не ме пускай.
Позволи ми да те владея,
разтвори раните си за мен -
ще ги целувам със солен език,
а после със сладък сок ще отмия
всеки демон, който танцува в душата ти.
Пусни котвата на ръцете си
някъде на дъното на моята кожа
и остави мирисът ми
да се вреже в обонянието и в спомените ти.
Нека гласът ми е
ехото
на твоите неизречени желания -
в пулса ми вилнее
някаква женска магия.
Не искам ключ,
за да си отворя,
и не искам да заключваш след мен,
след като вляза -
само остави вратата притворена.
Предусещам го, без дори да съм сигурна
защо в точно такъв момент
мога да бъда такава.
Дай ми право на крачка назад,
дай ми право на крачка напред,
аз вече те пуснах,
за да не се обвинявам, че сама се хвърлих в пропастта
- все някъде ще се срещнем.
Остави ме да бъда слаба в ръцете ти
поне понякога,
поне замалко.
Остави ме да бъда невинна,
когато съм малка и свита като пашкул.
Остави ме да бъда искаща,
когато лежа беззащитна и те очаквам.
Остави ме да бъда порочна,
когато сама водя ръцете ти
по пътя към тайните си.
Остави ме да си тръгвам,
а после съжалявай,
докато слушам как шевовете на сърцето ми се късат рязко
един по един.
Не ми трябват думи, не искам да знам,
стига ми само едно по-дълго мълчание,
за да се влея в кръвта там, където боли,
и да разбера.
Ще спусна нежно докосване по дланта ти и ще се свия в нея,
за да не треперя от студ.
Ще те потърся с навлажнени устни,
за да разруша бариерата,
просмукала се в атмосферата между нас.
Тогава, моля те, остави погледите ни да се давят един в друг,
болезнени и опиянени,
а аз ти обещавам,
че ще си струва.
Само ме обичай,
бъди до болка влюбен в мен,
за да се оставя
както искам,
както мога
да се предам
и
да те обичам
и аз.
не знам защо реших, че може и да не продължава живота си на чернова
изповед по средата на нощта
(а всъщност написано между 16:15-16:40 и по-късно..)
Устните ти бавно пълзят по гърба ми,
както сутрин зората пълзи по небето.
Мачкам чаршафите, превивам тялото си
в малка конвулсия, болезнен копнеж;
разцепвам устните си и пия кръвта си,
трескаво пускам ноктите по плътта си,
за да утоля жаждата -
жаждата за чужда пот, полепнала по тялото ми.
Само изповед в звездна лятна нощ може да бъде спасение.
Само когато времето спре
и съм достатъчно силна, за да хвана ръката ти първа.
Само когато небето,
надвиснало над нас, е така безкрайно, че да поискам
да не се прибирам никога.
Нуждая се от катарзис, от искреност до режеща болка,
до оголване на всеки нерв, до създаване на истинско напрежение,
до опъване границите на възможното,
до утопия на няколко мига със теб.
Затварям очите си и си представям, че припадам върху гърдите ти -
това е мъничка глътка въздух, бягство в страната на тихата страст,
капка утеха,
стръкче надежда.
И не искам да се събуждам,
защото пак нищо няма да е толкова, колкото трябва.
Издухай прахта от миглите ми
и не ме пускай.
Позволи ми да те владея,
разтвори раните си за мен -
ще ги целувам със солен език,
а после със сладък сок ще отмия
всеки демон, който танцува в душата ти.
Пусни котвата на ръцете си
някъде на дъното на моята кожа
и остави мирисът ми
да се вреже в обонянието и в спомените ти.
Нека гласът ми е
ехото
на твоите неизречени желания -
в пулса ми вилнее
някаква женска магия.
Не искам ключ,
за да си отворя,
и не искам да заключваш след мен,
след като вляза -
само остави вратата притворена.
Предусещам го, без дори да съм сигурна
защо в точно такъв момент
мога да бъда такава.
Дай ми право на крачка назад,
дай ми право на крачка напред,
аз вече те пуснах,
за да не се обвинявам, че сама се хвърлих в пропастта
- все някъде ще се срещнем.
Остави ме да бъда слаба в ръцете ти
поне понякога,
поне замалко.
Остави ме да бъда невинна,
когато съм малка и свита като пашкул.
Остави ме да бъда искаща,
когато лежа беззащитна и те очаквам.
Остави ме да бъда порочна,
когато сама водя ръцете ти
по пътя към тайните си.
Остави ме да си тръгвам,
а после съжалявай,
докато слушам как шевовете на сърцето ми се късат рязко
един по един.
Не ми трябват думи, не искам да знам,
стига ми само едно по-дълго мълчание,
за да се влея в кръвта там, където боли,
и да разбера.
Ще спусна нежно докосване по дланта ти и ще се свия в нея,
за да не треперя от студ.
Ще те потърся с навлажнени устни,
за да разруша бариерата,
просмукала се в атмосферата между нас.
Тогава, моля те, остави погледите ни да се давят един в друг,
болезнени и опиянени,
а аз ти обещавам,
че ще си струва.
Само ме обичай,
бъди до болка влюбен в мен,
за да се оставя
както искам,
както мога
да се предам
и
да те обичам
и аз.
11/19/2010
If I am the storm, if I am the wonder
Преди се късах, късах се парче по парче, парче кърваво месо по парче кърваво месо, истински, дълбоко и брутално. Така правех при вида на някои гледки, така правех в някои моменти, така ме изтезаваха някои мисли, така ме мъчеше въображението ми, така ме убиваше способността ми да не спирам.
Животът е толкова случаен. Пълен с толкова проклети случайности. Много съм щастлива, защото има неща, за които да бъда щастлива. Но освен всички тях в този период от живота ми има и едно ужасно драпане и дращене по вертикална плоскост. Знам, че всички тези периоди са някакви преходи. Знам, че е така. Усещам го като миналата година - толкова сладко-мъчителна есен. Сега точно не знам как продължавам да правя всичко, което правя - да карам, да говоря, да забравям, да си спомням, да се усмихвам дори.
Но когато разстоянията се скъсят и представата за нещо се превърне в реален образ, светът започва да боли и тупти ведно с теб.
It was me on that road
but you couldn't see me.
http://youtu.be/KLpkXtM-VI8?hd=1
Удивителна.
Не искам да съм демонстративно лаконична. Просто това е моята случайност.
невинно и горчиво. се късам отново.
Животът е толкова случаен. Пълен с толкова проклети случайности. Много съм щастлива, защото има неща, за които да бъда щастлива. Но освен всички тях в този период от живота ми има и едно ужасно драпане и дращене по вертикална плоскост. Знам, че всички тези периоди са някакви преходи. Знам, че е така. Усещам го като миналата година - толкова сладко-мъчителна есен. Сега точно не знам как продължавам да правя всичко, което правя - да карам, да говоря, да забравям, да си спомням, да се усмихвам дори.
Но когато разстоянията се скъсят и представата за нещо се превърне в реален образ, светът започва да боли и тупти ведно с теб.
It was me on that road
but you couldn't see me.
http://youtu.be/KLpkXtM-VI8?hd=1
Удивителна.
Не искам да съм демонстративно лаконична. Просто това е моята случайност.
невинно и горчиво. се късам отново.
11/12/2010
very clear
http://youtu.be/GE8ubn4cDx8
много неща не съм направила. не искам да се отказвам от тях, но и знам, че ако продължавам да мисля така, винаги ще се чувствам виновна.
тази песен е хубава
много неща не съм направила. не искам да се отказвам от тях, но и знам, че ако продължавам да мисля така, винаги ще се чувствам виновна.
тази песен е хубава
11/09/2010
и вятъра питам
http://youtu.be/fXrVWREIDUA
Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?
Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.
Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.
Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.
Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.
За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"
Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.
Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?
Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.
Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.
Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.
Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.
За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"
Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.
11/04/2010
нека ме опива
от старите винари още знам,
че когато спра да съзерцавам, ще умра.
Красива беше сградата тази вечер, една от малкото на които толкова им отива синьо-бяла светлина. Превърна се в нощна приказка. Хладна и отворена.
Пия малка чаша червено вино и започвам да свиквам да не се мръщя на алкохол. Пиша отново като малко момиченце, като малка висока скала, като не целувам момчешки лица, като разкъсвам се отвътре, защото нещо непознато е може би нужно, защото нещо познато липсва. Защото хладната и отворена нощ ме очаква.
Днес на лекция четох Керуак, защото ако не сега, кога?, защото достатъчно хора, пряко и косвено, ми повлияха, защото не чувам професора, както трябва, а отвън, през огромните прозорци, слънцето ми сочи нагло среден пръст от името на ноември, а аз му се усмихвам, защото показването на среден пръст е любим жест.
Някаква циганка настоява да ми предсказва бъдещето, аз се мъча да й откажа с ужасно много усилия, мразя да съм гадна с хората, чувствам се ужасно.
Накрая успявам, прекосявам градинката, стигам до входа и се започва цикълът на новото ми любимо място, където се чувствам добре. С една-единствена уговорка - имам съмнения относно нещо адски важно.
подчинявам се на някаква странна смес между ред и произвол, завършвам с малки букви, отпивам нова глътка, не ме опива, трябва ми нова доза. казах ли, че искам да съм дилър на красота?
Че искам да съм хероин.
че когато спра да съзерцавам, ще умра.
Красива беше сградата тази вечер, една от малкото на които толкова им отива синьо-бяла светлина. Превърна се в нощна приказка. Хладна и отворена.
Пия малка чаша червено вино и започвам да свиквам да не се мръщя на алкохол. Пиша отново като малко момиченце, като малка висока скала, като не целувам момчешки лица, като разкъсвам се отвътре, защото нещо непознато е може би нужно, защото нещо познато липсва. Защото хладната и отворена нощ ме очаква.
Днес на лекция четох Керуак, защото ако не сега, кога?, защото достатъчно хора, пряко и косвено, ми повлияха, защото не чувам професора, както трябва, а отвън, през огромните прозорци, слънцето ми сочи нагло среден пръст от името на ноември, а аз му се усмихвам, защото показването на среден пръст е любим жест.
Някаква циганка настоява да ми предсказва бъдещето, аз се мъча да й откажа с ужасно много усилия, мразя да съм гадна с хората, чувствам се ужасно.
Накрая успявам, прекосявам градинката, стигам до входа и се започва цикълът на новото ми любимо място, където се чувствам добре. С една-единствена уговорка - имам съмнения относно нещо адски важно.
подчинявам се на някаква странна смес между ред и произвол, завършвам с малки букви, отпивам нова глътка, не ме опива, трябва ми нова доза. казах ли, че искам да съм дилър на красота?
Че искам да съм хероин.
11/03/2010
истинска като море
Днес на масата на третия етаж в Северното крило видях две неотваряни късметчета от кафе. Взех едното, за да не бъда алчна, а на него пишеше: "Някои търсят цял живот и пак не намират". Стана ми криво.
Минаха много хора и никой от тях не забелязваше второто, затова реших, че мога да го взема, защото само аз го виждам и ми изглежда важно. Отворих го. "ПАРИ!" Явно бях алчна. Не се радвам, когато ми се паднат пари. И го изхвърлих.
А напоследък пиша така отсечено и телеграфично. Искам дълъг текст, искам да се спусна по водните капки, стичащи се по плочките в банята, отклонявайки се към фугите, искам да обера важното от несъщественото и да го намажа като конфитюр на палачинка. Не знам кога това ще се случи и някак ми се струва незаслужено да пиша дълго, преди да е минало още поне малко време.
И ми е малко гузно, задето пиша без нужното чувство и отдаване под заглавието "истинска като море", но това е единствената жива и подсказваща част за случващото се в мен, която мога да дам.
толкова съм далече, почти доловимо ме боли
искам да остана сама за малко
Минаха много хора и никой от тях не забелязваше второто, затова реших, че мога да го взема, защото само аз го виждам и ми изглежда важно. Отворих го. "ПАРИ!" Явно бях алчна. Не се радвам, когато ми се паднат пари. И го изхвърлих.
А напоследък пиша така отсечено и телеграфично. Искам дълъг текст, искам да се спусна по водните капки, стичащи се по плочките в банята, отклонявайки се към фугите, искам да обера важното от несъщественото и да го намажа като конфитюр на палачинка. Не знам кога това ще се случи и някак ми се струва незаслужено да пиша дълго, преди да е минало още поне малко време.
И ми е малко гузно, задето пиша без нужното чувство и отдаване под заглавието "истинска като море", но това е единствената жива и подсказваща част за случващото се в мен, която мога да дам.
толкова съм далече, почти доловимо ме боли
искам да остана сама за малко
11/01/2010
Every time
http://youtu.be/jZD2rFLbX2c :)
Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.
Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.
Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.
Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.
Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.
Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.
Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.
Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.
10/29/2010
be strong
Днес на един от светофарите се загледах в ръката си, държаща кормилото, и видях как трепери заедно с колата.
Днес прочетох "Старецът и морето" по време на една лекция.
Днес чух една забравена мелодия, с която телефонът ми понякога звъни, и сега, като се сещам за нея и я слушам, без нещо да звъни, разбирам, че някои неща нямат заместител.
Днес си казвах наум "Дръж ума си бистър".
Днес плаках за стареца.
Много съм уморена, може би дори повече от много, пие ми се чаша вино в тъмна стая и в тишина, в почти пълна самота, включваща още един. Пуши ми се цигара от нечия ръка. Искам да пушат от моята ръка.
много съм уморена
Днес прочетох "Старецът и морето" по време на една лекция.
Днес чух една забравена мелодия, с която телефонът ми понякога звъни, и сега, като се сещам за нея и я слушам, без нещо да звъни, разбирам, че някои неща нямат заместител.
Днес си казвах наум "Дръж ума си бистър".
Днес плаках за стареца.
Много съм уморена, може би дори повече от много, пие ми се чаша вино в тъмна стая и в тишина, в почти пълна самота, включваща още един. Пуши ми се цигара от нечия ръка. Искам да пушат от моята ръка.
много съм уморена
10/21/2010
When you аre ready I will surrender
..пее тя, Ройшин Мърфи, с разперени ръце, и ми вдъхва усещането, че предстои нещо размазващо.
Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.
And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.
Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.
Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.
А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.
Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.
And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.
Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.
Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.
А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.
10/19/2010
Tell me I'm an angel
Как да пишеш, когато някой се намира на по-малко от метър от теб? Как да пишеш, когато не можеш да пуснеш райбера и да останеш буден до 2-3 през нощта без никакви угризения освен тези, свързани със зрението? Как да пишеш, когато все още всичко е толкова несигурно и тънко, олюляващо се наляво и надясно, напред, назад, навсякъде? Как да пишеш, когато крехките устои на новото начало са тъй крехки, че се рушат дори единствено да говориш за тях?
Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.
Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.
Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.
Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.
Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.
Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.
Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.
Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.
Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.
А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.
Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.
Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.
Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.
Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.
Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.
Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.
Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.
Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.
Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.
А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.
10/09/2010
научи ме да слушам джаз
Нарисувай я гола, чисто гола. София, душата си, тъгата си, самотата си, любовта си, празнотата си.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.
Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.
Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.
Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.
Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.
10/01/2010
това, което не правя,
е да копирам вече написани текстове, освен ако не реша да споделям чернови. Но днес е различно.
Незнайно защо това е едно от местата, на които желанието ми за писане се отключва така неистово, че нито стерилният бял фон, нито фактът, че не съм навън, не пуша и не чувам омекотено "щрак" от потупването на пръстите ми върху почти плоските клавиши на лаптопа, могат да ме спрат.
Това е нормално, това е съвсем нормално. Защото. Защото червената улична светлина откри своя сезон и всички меланхолици вече могат да й се наслаждават в пълния й мрачен магнетизъм. Защото с горчивата сладост на черен шоколад октомври прониква в мен, а аз обожавам да го храносмилам, защото е октомври, а не ноември. Защото днес се загледах в асфалта, погледнах някаква кал, след това небето, всмуках жадно от цялата атмосфера и ме осени прозрението, че преди една година (без пет дена) видях най-красивото и умопомрачително небе в живота си. Онова, което никога, никога няма да забравя и което ми напомня за всички болки и всички въпроси без отговори. Октомври - умопомрачителен.
Нещата стоят така - винаги съм мразила ноември, но миналата година реших да му дам шанс. Той не го изпусна и успя да изплува на повърхността, но въпреки това неговата тъга ми се струва някак не очарователно болна, а бездънна и бездушна, глухо сива, мокра и ветровита. Докато "златистият орел на листопадната есен" (или нещо такова), смесен със студа и окончателната крачка към ядрото на сладката меланхолия, са тези, които ме упояват, които ме убиват, които ме довършват. Затова обичам октомври.
Обичам октомври, обичам го особено сега, защото ми напомня за едни преходни моменти, монотонни вечери, преливащи от хиляди мисли. Монотонни вечери, частично направили ме такава, каквато съм сега. Монотонни вечери, в които съм търсила силуети в сенките, в които съм се мъчила да забравя научените наизуст улици и да ги запомня такива, каквито някога ще ги обичам - без да се страхувам от безкрайната им пустота. Монотонни вечери, заради които обичам всички конкретни музикални лирики, Том Уейтс и моя град, "with a little drop of poison".
Обичам октомври, защото въздухът му не е замръзнал, защото по залез, когато минавам покрай старата гимназия, ми иде да изгоря и пепелта ми да се полепи по оградата й, да се стопли на меките и последни истински слънчеви лъчи, да се нашмърка с небивало красив залез, всепоглъщаща история и легенди за наркомани, а накрая да вятърът да я отвее в земята. Изцедена докрай.
Обичам октомври, защото му отиват очна линия и червено червило, черно, винено, кралско сиво, тъмносиньо, токове, trip-hop и усещане за Прага. Защото е отличителна и несъвършена красота, защото е тъмен чар, защото е плътни вежди и дръзки реплики, защото е полъх на женски и тежък мъжки парфюм, защото е самота, търсеща непозната ръка, защото е демонстративно издишане на цигарен дим, защото е тишина и обляно в студена пот събуждане по средата на нощта, защото е възможност да потушиш кошмарите си, защото е наркотик. Обичам октомври колкото обичам и нежната кожа, и силните погледи. Не знам дали сега го осъзнавам, или просто сега го решавам и сама се влияя от себе си - чрез този текст.
Затова обичам октомври, а сега той се оказва повратен. Още ден и край. Ще е дом на новите ми нощи, на новите ми дни, на новите лица, на новите навици, новите хора, ще е дом на новото начало, новите страхове, новата смелост, новото всичко. Ще треперя през октомври някъде далеч, ще спя, ще мия зъбите си, ще видя новото си отражение, ще се окъпя в нови светлини, ще си конструирам нов вид романтика, ще се влюбя в нови улици, ще си задавам нови въпроси, ще ме побиват нови тръпки, ще чувам по-силно най-любимото си сърцетуп-туп-туп, ще пиша по салфетки 'Sofia, je t'aime", ще ме гали нова зора, нови непознати ще се втренчват в мен, ще се втренчвам в нови непознати, ще тръгвам, за да стигна, ще бързам, за да не се оправдавам, ще закъснявам, за да се оправдавам, ще мразя, ще обичам, ще заспивам, за да забравя, ще заспивам, за да се събудя. Ще пиша и ще пуша. Едновременно. Мечтата ми. Мъничка егоцентрична идилия.
Ще оставям всичко това зад гърба си, за да имам нужда. Ще пия вино в някой апартамент и ще се усмихвам. Ще напия някого, ще напия и себе си, или по-скоро - ще опияня някого, ще опияня и себе си. Ще се страхувам и ще плача, ще се науча да съм друга и ще направя действията по-вълнуващи от идеята за тях. О, да.
Ще изнизвам себе си от кордата на миналото, за да се нанижа нова. Ще се изтрия от спомените си, за да се запомня нова. Ще се изстържа от предствата си за себе си, за да се изненадам. И понякога ще се връщам - не само физически. Ще се връщам, ще поглеждам назад, защото е хубаво, защото трябва, защото, ако не поглеждаш назад, се блъскаш отпред. Защото днес едва доловимо през мен премина призрака на ужасната самота, с която този град те запечатва в себе си. И дори когато си тръгнеш, част от теб е вклинена в него завинаги. Видях тази необяснима самота, каквато може би ще я видя, когато някой път се върна. Вкъщи?
А още не съм заминала и макар да съм сама на края на света, знам, че слънцето ще изгрее след километър, след километър ще се чувстваш добре, след километър ще излезеш от тъмното, въртят се колелата в главата ми, саундтракът на живота чудесно пасва на моя филм, маршируват буквите под садистичния ми натиск и летя с попътния вятър.
Все пак няма да остана спокойна, докато не напиша всичко, докато не напиша разказ, докато не излея всички онези диалози, родени в лунните, хладни и замаяни вечери, докато не прожектирам всички онези сцени, изплували в съзнанието ми - отново в лунните, хладни и замаяни вечери.
Но това няма да се случи днес - би било твърде неподходящо. Не мога, не трябва, не искам насила да правя най-любимото си нещо на света. Слаба съм, признах си.
Да пиша.
:)
п.с. толкова е интимно, колкото и мекото съприкосновение на графита с листа. не мога да ги сравнявам - едното е недостъпната любов към рисуването, която съм превърнала във фетиш, другото е продължението на дишането ми. но да, тези двете + още няколко = култ. разбирам хората, които ще ме мразят заради този текст.
п.с. 2 ще те обичам само ако слушаш музика. ако пееш, ще пея с теб. ако свириш, ще те накарам да ме научиш. а ако, освен всичко това, и рисуваш - ще се самоунищожим.
мисля в пукнатините. някой ден ще се събудя, обвита в дантела, отпаднала и защитена, и ще се усмихна, защото някои неща не дърпаш с въже, а просто привличаш като магнит. прости ми, весела, задето те обричам
да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно (моля за пореден път).
Незнайно защо това е едно от местата, на които желанието ми за писане се отключва така неистово, че нито стерилният бял фон, нито фактът, че не съм навън, не пуша и не чувам омекотено "щрак" от потупването на пръстите ми върху почти плоските клавиши на лаптопа, могат да ме спрат.
Това е нормално, това е съвсем нормално. Защото. Защото червената улична светлина откри своя сезон и всички меланхолици вече могат да й се наслаждават в пълния й мрачен магнетизъм. Защото с горчивата сладост на черен шоколад октомври прониква в мен, а аз обожавам да го храносмилам, защото е октомври, а не ноември. Защото днес се загледах в асфалта, погледнах някаква кал, след това небето, всмуках жадно от цялата атмосфера и ме осени прозрението, че преди една година (без пет дена) видях най-красивото и умопомрачително небе в живота си. Онова, което никога, никога няма да забравя и което ми напомня за всички болки и всички въпроси без отговори. Октомври - умопомрачителен.
Нещата стоят така - винаги съм мразила ноември, но миналата година реших да му дам шанс. Той не го изпусна и успя да изплува на повърхността, но въпреки това неговата тъга ми се струва някак не очарователно болна, а бездънна и бездушна, глухо сива, мокра и ветровита. Докато "златистият орел на листопадната есен" (или нещо такова), смесен със студа и окончателната крачка към ядрото на сладката меланхолия, са тези, които ме упояват, които ме убиват, които ме довършват. Затова обичам октомври.
Обичам октомври, обичам го особено сега, защото ми напомня за едни преходни моменти, монотонни вечери, преливащи от хиляди мисли. Монотонни вечери, частично направили ме такава, каквато съм сега. Монотонни вечери, в които съм търсила силуети в сенките, в които съм се мъчила да забравя научените наизуст улици и да ги запомня такива, каквито някога ще ги обичам - без да се страхувам от безкрайната им пустота. Монотонни вечери, заради които обичам всички конкретни музикални лирики, Том Уейтс и моя град, "with a little drop of poison".
Обичам октомври, защото въздухът му не е замръзнал, защото по залез, когато минавам покрай старата гимназия, ми иде да изгоря и пепелта ми да се полепи по оградата й, да се стопли на меките и последни истински слънчеви лъчи, да се нашмърка с небивало красив залез, всепоглъщаща история и легенди за наркомани, а накрая да вятърът да я отвее в земята. Изцедена докрай.
Обичам октомври, защото му отиват очна линия и червено червило, черно, винено, кралско сиво, тъмносиньо, токове, trip-hop и усещане за Прага. Защото е отличителна и несъвършена красота, защото е тъмен чар, защото е плътни вежди и дръзки реплики, защото е полъх на женски и тежък мъжки парфюм, защото е самота, търсеща непозната ръка, защото е демонстративно издишане на цигарен дим, защото е тишина и обляно в студена пот събуждане по средата на нощта, защото е възможност да потушиш кошмарите си, защото е наркотик. Обичам октомври колкото обичам и нежната кожа, и силните погледи. Не знам дали сега го осъзнавам, или просто сега го решавам и сама се влияя от себе си - чрез този текст.
Затова обичам октомври, а сега той се оказва повратен. Още ден и край. Ще е дом на новите ми нощи, на новите ми дни, на новите лица, на новите навици, новите хора, ще е дом на новото начало, новите страхове, новата смелост, новото всичко. Ще треперя през октомври някъде далеч, ще спя, ще мия зъбите си, ще видя новото си отражение, ще се окъпя в нови светлини, ще си конструирам нов вид романтика, ще се влюбя в нови улици, ще си задавам нови въпроси, ще ме побиват нови тръпки, ще чувам по-силно най-любимото си сърцетуп-туп-туп, ще пиша по салфетки 'Sofia, je t'aime", ще ме гали нова зора, нови непознати ще се втренчват в мен, ще се втренчвам в нови непознати, ще тръгвам, за да стигна, ще бързам, за да не се оправдавам, ще закъснявам, за да се оправдавам, ще мразя, ще обичам, ще заспивам, за да забравя, ще заспивам, за да се събудя. Ще пиша и ще пуша. Едновременно. Мечтата ми. Мъничка егоцентрична идилия.
Ще оставям всичко това зад гърба си, за да имам нужда. Ще пия вино в някой апартамент и ще се усмихвам. Ще напия някого, ще напия и себе си, или по-скоро - ще опияня някого, ще опияня и себе си. Ще се страхувам и ще плача, ще се науча да съм друга и ще направя действията по-вълнуващи от идеята за тях. О, да.
Ще изнизвам себе си от кордата на миналото, за да се нанижа нова. Ще се изтрия от спомените си, за да се запомня нова. Ще се изстържа от предствата си за себе си, за да се изненадам. И понякога ще се връщам - не само физически. Ще се връщам, ще поглеждам назад, защото е хубаво, защото трябва, защото, ако не поглеждаш назад, се блъскаш отпред. Защото днес едва доловимо през мен премина призрака на ужасната самота, с която този град те запечатва в себе си. И дори когато си тръгнеш, част от теб е вклинена в него завинаги. Видях тази необяснима самота, каквато може би ще я видя, когато някой път се върна. Вкъщи?
А още не съм заминала и макар да съм сама на края на света, знам, че слънцето ще изгрее след километър, след километър ще се чувстваш добре, след километър ще излезеш от тъмното, въртят се колелата в главата ми, саундтракът на живота чудесно пасва на моя филм, маршируват буквите под садистичния ми натиск и летя с попътния вятър.
Все пак няма да остана спокойна, докато не напиша всичко, докато не напиша разказ, докато не излея всички онези диалози, родени в лунните, хладни и замаяни вечери, докато не прожектирам всички онези сцени, изплували в съзнанието ми - отново в лунните, хладни и замаяни вечери.
Но това няма да се случи днес - би било твърде неподходящо. Не мога, не трябва, не искам насила да правя най-любимото си нещо на света. Слаба съм, признах си.
Да пиша.
:)
п.с. толкова е интимно, колкото и мекото съприкосновение на графита с листа. не мога да ги сравнявам - едното е недостъпната любов към рисуването, която съм превърнала във фетиш, другото е продължението на дишането ми. но да, тези двете + още няколко = култ. разбирам хората, които ще ме мразят заради този текст.
п.с. 2 ще те обичам само ако слушаш музика. ако пееш, ще пея с теб. ако свириш, ще те накарам да ме научиш. а ако, освен всичко това, и рисуваш - ще се самоунищожим.
мисля в пукнатините. някой ден ще се събудя, обвита в дантела, отпаднала и защитена, и ще се усмихна, защото някои неща не дърпаш с въже, а просто привличаш като магнит. прости ми, весела, задето те обричам
да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно (моля за пореден път).
9/29/2010
Ask me, ask me questions, hit me like you do
Със закъснение отговарям на Алекс, ах, винаги закъснявам :>
Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Ммм. Не ям, докато чета. Или ям, ако съм страшно гладна и съм си грабнала книгата в кухнята, но след някакви минути се отказвам от храната.
Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Вода :)
Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
А: Поправям пунктуационни и други грешки, ако книгата е моя, а ако нещо страшно ме заинтригува, може да си надраскам наистина бледа чертичка или голяма скоба с молив. Отпред се подписвам, пиша дата и място на купуване, а може и още нещо. Понякога обаче не драскам, а си записвам на друго място коя страница ме е впечатлила или направо копирам цитата.
Разделители? Правя си сама от едни шарени листчета и гледам да си отиват със страниците и корицата на книгата. Ако нямам, използвам друго - веднъж си отбелязвах с пет лева и дълго време не си ги взех.
Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: Well. И двете, но клоня към първия вид малко повече. Филмова съм си и това е.
Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: В някои случаи - да, друг път толкова ми се спи или бързам, че се мъча да спра и накрая се примирявам с края на пасажа или просто на някое изречение.
Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Винаги дочитам тези, които съм решила, че ще дочета. Не вярвам, че една книга е безнадеждно безинтересна, ако не съм я прочела докрай. Но имам 1-2 случая с чакащи книги (Такъри, Милан Кундера и не знам какво още). И знам, че някога ще ги довърша.
Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Ммммда. От малка съм си такава - чуя ли нещо непознато, отивам за тълковния речник. Така научих какво означава "фригидна" на 7-8 годинки.
Q: Какво четеш в момента?
А: "Записки на стария мръсник" на Буковски и съвсем задочно чета (и ще дочета!) "18% сиво" на Карабашлиев.
Q: Коя е последната книга, която си купи?
А: Трябва да са "Избрани творби. Никола Вапцаров". Много исках да имам лично мой Вапцаров.
Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Мога и съм чела повече от една, но накрая винаги от***вам другите и се хвърлям в една-едничка от тях. Или пък в някоя абсолютно друга.
Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
А: Време - не. Стига да започна да чета, мога да чета винаги - сутрин, следобед, вечер, без да ям, без да спя, когато съм излязла. А мястото трябва да е тихо. Така съм се вглъбявала, че съм чела, докато съм била с хора на шумно място, но е трудно и доста грубо.
Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
А: Предполагам, че самостоятелни издания. Все още нямам особено богат опит с поредиците.
Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
А: Булгаков, Маркес, Набоков, Джонатан Сафран Фоер, прозата и поезия на Дубарова. Но никога не мога да препоръчам всичко, което харесвам, на всички. Вкусът ми е и нормален, и претенциозен, и спрял, и динамичен, и извратен, и тъй нататък :>
Колко лаконична бях. Ако някой желае да отговори - нека.
Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Ммм. Не ям, докато чета. Или ям, ако съм страшно гладна и съм си грабнала книгата в кухнята, но след някакви минути се отказвам от храната.
Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Вода :)
Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
А: Поправям пунктуационни и други грешки, ако книгата е моя, а ако нещо страшно ме заинтригува, може да си надраскам наистина бледа чертичка или голяма скоба с молив. Отпред се подписвам, пиша дата и място на купуване, а може и още нещо. Понякога обаче не драскам, а си записвам на друго място коя страница ме е впечатлила или направо копирам цитата.
Разделители? Правя си сама от едни шарени листчета и гледам да си отиват със страниците и корицата на книгата. Ако нямам, използвам друго - веднъж си отбелязвах с пет лева и дълго време не си ги взех.
Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: Well. И двете, но клоня към първия вид малко повече. Филмова съм си и това е.
Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: В някои случаи - да, друг път толкова ми се спи или бързам, че се мъча да спра и накрая се примирявам с края на пасажа или просто на някое изречение.
Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Винаги дочитам тези, които съм решила, че ще дочета. Не вярвам, че една книга е безнадеждно безинтересна, ако не съм я прочела докрай. Но имам 1-2 случая с чакащи книги (Такъри, Милан Кундера и не знам какво още). И знам, че някога ще ги довърша.
Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Ммммда. От малка съм си такава - чуя ли нещо непознато, отивам за тълковния речник. Така научих какво означава "фригидна" на 7-8 годинки.
Q: Какво четеш в момента?
А: "Записки на стария мръсник" на Буковски и съвсем задочно чета (и ще дочета!) "18% сиво" на Карабашлиев.
Q: Коя е последната книга, която си купи?
А: Трябва да са "Избрани творби. Никола Вапцаров". Много исках да имам лично мой Вапцаров.
Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Мога и съм чела повече от една, но накрая винаги от***вам другите и се хвърлям в една-едничка от тях. Или пък в някоя абсолютно друга.
Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
А: Време - не. Стига да започна да чета, мога да чета винаги - сутрин, следобед, вечер, без да ям, без да спя, когато съм излязла. А мястото трябва да е тихо. Така съм се вглъбявала, че съм чела, докато съм била с хора на шумно място, но е трудно и доста грубо.
Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
А: Предполагам, че самостоятелни издания. Все още нямам особено богат опит с поредиците.
Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
А: Булгаков, Маркес, Набоков, Джонатан Сафран Фоер, прозата и поезия на Дубарова. Но никога не мога да препоръчам всичко, което харесвам, на всички. Вкусът ми е и нормален, и претенциозен, и спрял, и динамичен, и извратен, и тъй нататък :>
Колко лаконична бях. Ако някой желае да отговори - нека.
Subscribe to:
Posts (Atom)