В главата ми се прескачат сцени от миналата есен и най-вече онази светлина, която намирам настанила се в стаята, след като се прибирам от училище, през първите училищни дни. След това се сещам за една блуза, която едва ли бих облякла отново някъде навън, после за стъпaлата, при които ходехме да пушим, после за едно барче, където се събираха куп хора, с които иначе не бих се събирала. Сещам се за една вечер преди почти година, в която гледах луната и ми приличаше на човек, разтеглен в глух нещастен вопъл.
А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.
Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.
А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.
Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.
Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.
8/31/2010
8/29/2010
you know that i love you, boy, hot like mexico
Свалям стъклото, а вятърът шиба в косата ми, тя пък влиза в устата ми, нищо не се чува, както трябва, и решавам да вдигна стъклото. Малко по-късно вдигам и скоростта, убеждавайки се, че наистина е наркотик, и разбирам, че времето, преди да започна да карам, е малко тегаво, но тръгна ли веднъж, цялото притеснение, заседнало в гърлото ми, се стопява. И карам, карам, карам. Понякога минавам през дупките, понякога успешно ги заобикалям. Важното е, че имам една масленозелена машина в ръцете си, подвластна на моята воля, която се движи, движи, движи. Която лети. Която отлита с въпросите и тъй нататък. Която отлита заедно с мен.
Карам и минавам покрай последните изтерзани стонове на панаирната музика. Още снощи се сбогувах с навалицата, малко преди да съм се подразнила достатъчно от нея.
На сутринта съм скапана, толкова нощи прекарах навън, че не мога да си представя какво е да се прибереш рано и какво ще е да нямам желание да се прибирам късно.
Затова няма да изпусна последните си среднощни моменти като постоянен жител на този малък, сив и северозападен град и напук на иначе вярната теория, че понякога е здравословно и ободряващо да изчезнеш, аз ще се дисоциирам до последната молекула тук, докато все още имам време.
Достатъчно са новите неща в живота ми, но въпреки това аз искам още и още. Ненаситна съм да откривам и заговарям, и то не само когато съм пила джин. А всъщност джинът, примесен с лятото, промените, хората, скоростта и всичко, което трябва да бъда и мога да бъда в рамките на по-малко от месец, е може би една от причините да се чувствам почти глупава и занемарила предишните си интелектуални приоритети.
Интелектуални приоритети. Или майната му. Защото ми се прииска да съм точна, ясна и категорична като мъж. Да мога да блъсна вратата в лицето ти, да мога незаинтересовано да промълвя "Не ме занимавай", да извикам "Остави ме на мира", когато някой лази по нервите ми, да не лазя по ничии нерви, да съм способна, когато съм завъртяла прекалено много кормилото, да го изправя. За да поддържаме баланса, за да не залитаме, за да не убием тръпката, за да не загубя любимата си игра.
Харесва ми да сравнявам взимането на високи тонове в пеенето с взимането на опасен завой. Харесва ми да сравнявам прекрачването на границата с прекаленото въртене на волана и ми харесва да си мисля, че когато се върна на дистанция, която ме кара да се чувствам достатъчно близо и достатъчно далеч, достатъчно позната, но и достатъчно нова, съм изправила и съм където трябва - на пътя.
Харесва ми да се радвам на малките неща и от тях да съм способна да градя малко по-големи, големи и наистина големи. Харесва ми да се чувствам пораснала и ужасно млада. Харесва ми да съм ужасна по начина, по който съм ужасна, и се страхувам, че ще страдам заради това, но ми харесва да вярвам, че причините ми да пръскам сладко зло, ще ме оправдаят пред света и пред този, който има властта да ме съди.
Харесва ми да се опирам на новата си червена кожена раница и да ям, когато съм наистина гладна. Харесват ми чесновият сос, доматите и краставиците в дюнерите. Харесват ми срещите с разни хора на разни места, харесва ми близостта, харесва ми заигравката, харесва ми хладният въздух късно през нощта, харесва ми това, че мога да дърпам конците на живота си, и това, че понякога не знам какво ще се случи, което е прекрасно.
Харесват ми дълбоките погледи и погледите през другите, опората и движението, динамиката. Харесва ми да имам черна връзка на врата и да не завися от никого. Харесва ми дори тежестта на умората, която ме кара да се хвърля на леглото безсилна. Толкова уморена, че да не мога да се възпротивя на светлината от сивата улична лампа и на студа, на дрехите си, на тъмните си изтощени клепачи.
Харесвам ми да експериментирам. Харесва ми, когато говоря и гледам просто някого и същевременно знам как някой друг, вероятно по-важен, също слуша.
Харесва ми идеята за завръщане в началото, обединена с идеята за продължение и "пътища, движение, промени". Харесва ми да се отклоняваме, да разбиваме графика на вечерите, макар и с малки крачки, харесва ми да виждам как хората разбиват графиците на очакванията и представите си за себе си, харесва ми да съм участник и свидетел на промяната. Харесва ми да смятаме числата на живота, да говорим за нумерология и астрология. Харесва ми да нося по две връхни дрехи в червената си раница, едната от които не е за мен. Харесва ми да знам, че някой ще прочете това, което пиша.
Харесва ми да вярвам, че освен всички нови хора, които ще намеря, ще се хвърля и в значителен брой стари, неоткрити досега.
Харесвам червеното и сочните устни, изтезанието чрез мълчание, страданието. Харесва ми тази болка, която мога да причина. И не защото просто нямам друг избор, а защото понякога ми харесва да съм грешна и безразсъдна, харесва ми да се оставя на порива, подминавайки всички укори и лоши погледи. Подминавайки другия в цялата история, подвластна на своята воля и своя усет за движение по пътищата.
Да изградиш култ на недостатъците и предимствата си и от него да дърпаш конците. Да пишеш, сякаш това е едно от всички неща, върху които някога си искала да сложиш алчната си ръка. Да не те е страх да си смела, да затвориш очи и да се окажеш нова, непозната и вълнуваща. Готова за откриване. Харесва ми.
Карам и минавам покрай последните изтерзани стонове на панаирната музика. Още снощи се сбогувах с навалицата, малко преди да съм се подразнила достатъчно от нея.
На сутринта съм скапана, толкова нощи прекарах навън, че не мога да си представя какво е да се прибереш рано и какво ще е да нямам желание да се прибирам късно.
Затова няма да изпусна последните си среднощни моменти като постоянен жител на този малък, сив и северозападен град и напук на иначе вярната теория, че понякога е здравословно и ободряващо да изчезнеш, аз ще се дисоциирам до последната молекула тук, докато все още имам време.
Достатъчно са новите неща в живота ми, но въпреки това аз искам още и още. Ненаситна съм да откривам и заговарям, и то не само когато съм пила джин. А всъщност джинът, примесен с лятото, промените, хората, скоростта и всичко, което трябва да бъда и мога да бъда в рамките на по-малко от месец, е може би една от причините да се чувствам почти глупава и занемарила предишните си интелектуални приоритети.
Интелектуални приоритети. Или майната му. Защото ми се прииска да съм точна, ясна и категорична като мъж. Да мога да блъсна вратата в лицето ти, да мога незаинтересовано да промълвя "Не ме занимавай", да извикам "Остави ме на мира", когато някой лази по нервите ми, да не лазя по ничии нерви, да съм способна, когато съм завъртяла прекалено много кормилото, да го изправя. За да поддържаме баланса, за да не залитаме, за да не убием тръпката, за да не загубя любимата си игра.
Харесва ми да сравнявам взимането на високи тонове в пеенето с взимането на опасен завой. Харесва ми да сравнявам прекрачването на границата с прекаленото въртене на волана и ми харесва да си мисля, че когато се върна на дистанция, която ме кара да се чувствам достатъчно близо и достатъчно далеч, достатъчно позната, но и достатъчно нова, съм изправила и съм където трябва - на пътя.
Харесва ми да се радвам на малките неща и от тях да съм способна да градя малко по-големи, големи и наистина големи. Харесва ми да се чувствам пораснала и ужасно млада. Харесва ми да съм ужасна по начина, по който съм ужасна, и се страхувам, че ще страдам заради това, но ми харесва да вярвам, че причините ми да пръскам сладко зло, ще ме оправдаят пред света и пред този, който има властта да ме съди.
Харесва ми да се опирам на новата си червена кожена раница и да ям, когато съм наистина гладна. Харесват ми чесновият сос, доматите и краставиците в дюнерите. Харесват ми срещите с разни хора на разни места, харесва ми близостта, харесва ми заигравката, харесва ми хладният въздух късно през нощта, харесва ми това, че мога да дърпам конците на живота си, и това, че понякога не знам какво ще се случи, което е прекрасно.
Харесват ми дълбоките погледи и погледите през другите, опората и движението, динамиката. Харесва ми да имам черна връзка на врата и да не завися от никого. Харесва ми дори тежестта на умората, която ме кара да се хвърля на леглото безсилна. Толкова уморена, че да не мога да се възпротивя на светлината от сивата улична лампа и на студа, на дрехите си, на тъмните си изтощени клепачи.
Харесвам ми да експериментирам. Харесва ми, когато говоря и гледам просто някого и същевременно знам как някой друг, вероятно по-важен, също слуша.
Харесва ми идеята за завръщане в началото, обединена с идеята за продължение и "пътища, движение, промени". Харесва ми да се отклоняваме, да разбиваме графика на вечерите, макар и с малки крачки, харесва ми да виждам как хората разбиват графиците на очакванията и представите си за себе си, харесва ми да съм участник и свидетел на промяната. Харесва ми да смятаме числата на живота, да говорим за нумерология и астрология. Харесва ми да нося по две връхни дрехи в червената си раница, едната от които не е за мен. Харесва ми да знам, че някой ще прочете това, което пиша.
Харесва ми да вярвам, че освен всички нови хора, които ще намеря, ще се хвърля и в значителен брой стари, неоткрити досега.
Харесвам червеното и сочните устни, изтезанието чрез мълчание, страданието. Харесва ми тази болка, която мога да причина. И не защото просто нямам друг избор, а защото понякога ми харесва да съм грешна и безразсъдна, харесва ми да се оставя на порива, подминавайки всички укори и лоши погледи. Подминавайки другия в цялата история, подвластна на своята воля и своя усет за движение по пътищата.
Да изградиш култ на недостатъците и предимствата си и от него да дърпаш конците. Да пишеш, сякаш това е едно от всички неща, върху които някога си искала да сложиш алчната си ръка. Да не те е страх да си смела, да затвориш очи и да се окажеш нова, непозната и вълнуваща. Готова за откриване. Харесва ми.
8/20/2010
an excuse for nothing
Променяш нещо. Просто някаква промяна. Подстригваш се, боядисваш се, сменяш си ника, купуваш си нови дънки, започваш да тичаш всяка сутрин/вечер, започваш да пиеш/спираш да пиеш алкохол, започваш да пушиш цигари/отказваш цигарите, напълняваш, отслабваш, отчайваш се, обнадеждаваш се. Нещо в теб се променя. Нещо в теб става друго и ти се подпираш на него, вярваш в него, превръщаш го в символ и го оставяш да те води.
Аз карам кола. Карам кола и гледам в пътя. Карам кола и е хубаво. Понякога ме е страх и ще ме е страх още повече. Но е хубаво. Единствената стабилна основа.
Аз карам кола и я усещам. Карам кола, готова да ми викат. Карам кола и отивам някъде. Карам кола и започвам да усещам влечението към местата. Започвам да забелязвам красивите гледки и отбивките. Започвам да разбирам. Поне малко.
Карам кола и слушам няколко песни. Карам кола и слушам Деймиън Райс. Слушам Деймиън Райс и ми се иска да пея и свиря песните му. Слушам Деймиън Райс и се откривам в текстовете му. Слушам го и си представям как наблягам на тези части, които ще бъдат очевидно и отчетливо осезаеми и за другите. Правя грешки наум. Чупя се наум. Унищожавам се във въображението си. И ми е хубаво.
Спя, закусвам, решавам листовки, карам кола, прибирам се към осем-осем и половина, влизам в банята, излизам от банята, обличам се, излизам, виждам хора, пия алкохол, виждам още хора, играя шах без шахматна дъска, прибирам се, пълно е, празно е, по-скоро празно, най-вече празно, от време на време осъзнавам лятото, осъзнавам и времето, в което съм, важността му, както и на това, което предстои. От време на време поглеждам отстрани. Рядко.
Сега ме побиват тръпки и не съм сигурна дали е защото съм уморена, или защото ми се спи, или пък защото се чудя как да избягам. Сега ме побиват тръпки и се чувствам не самотна, а сама. Сега съм застанала на границата между два свята и се чудя в кой да се хвърля. Сега - аз срещу всичко и всички, аз срещу себе си, аз срещу правилата за оцеляване. Сега.
А преди малко беше толкова тихо, че за да пробия тишината и за да избягам от потока мисли, бях прехапала устната си толкова силно и не исках да знам за нищо друго съществуващо. Забравила съм какво е да мислиш. Заживях с ударите на сърцето си. И не ми трябва оправдание.
Аз карам кола. Карам кола и гледам в пътя. Карам кола и е хубаво. Понякога ме е страх и ще ме е страх още повече. Но е хубаво. Единствената стабилна основа.
Аз карам кола и я усещам. Карам кола, готова да ми викат. Карам кола и отивам някъде. Карам кола и започвам да усещам влечението към местата. Започвам да забелязвам красивите гледки и отбивките. Започвам да разбирам. Поне малко.
Карам кола и слушам няколко песни. Карам кола и слушам Деймиън Райс. Слушам Деймиън Райс и ми се иска да пея и свиря песните му. Слушам Деймиън Райс и се откривам в текстовете му. Слушам го и си представям как наблягам на тези части, които ще бъдат очевидно и отчетливо осезаеми и за другите. Правя грешки наум. Чупя се наум. Унищожавам се във въображението си. И ми е хубаво.
Спя, закусвам, решавам листовки, карам кола, прибирам се към осем-осем и половина, влизам в банята, излизам от банята, обличам се, излизам, виждам хора, пия алкохол, виждам още хора, играя шах без шахматна дъска, прибирам се, пълно е, празно е, по-скоро празно, най-вече празно, от време на време осъзнавам лятото, осъзнавам и времето, в което съм, важността му, както и на това, което предстои. От време на време поглеждам отстрани. Рядко.
Сега ме побиват тръпки и не съм сигурна дали е защото съм уморена, или защото ми се спи, или пък защото се чудя как да избягам. Сега ме побиват тръпки и се чувствам не самотна, а сама. Сега съм застанала на границата между два свята и се чудя в кой да се хвърля. Сега - аз срещу всичко и всички, аз срещу себе си, аз срещу правилата за оцеляване. Сега.
А преди малко беше толкова тихо, че за да пробия тишината и за да избягам от потока мисли, бях прехапала устната си толкова силно и не исках да знам за нищо друго съществуващо. Забравила съм какво е да мислиш. Заживях с ударите на сърцето си. И не ми трябва оправдание.
8/15/2010
Heaven
Преглеждам текстовете си и не откривам нищо, което да крещи "любов" без недомлъвки и увъртания. Само черновите умеят да го правят, но дори и те не ми стигат в момента.
А ми е страшно нужно да открия някакъв стар текст, който даже да не помня, някакъв стар текст, пропит с толкова болезнена искреност и любов, изкарващ на показ всичко, скрито между редовете.
Трябва ми някакъв стар текст. Не сладникав разказ, а момичешка изповед, страница от дневник. Той ме докосна, аз потръпнах. Цял ден ме гони мирис на парфюм. Припознавам шумовете със звънене на телефон. Трябва ми изповед, освободена с чиста наивност.
Толкова сериозно ми трябва и се боя, че най-ефикасното и бързо решение ще е да затворя очи и да припадна в бездната на откровеността, на смешната конкретност и болната романтика.
Искам да знам за всеки един стон, всеки един гърч, всеки един спазъм, сладък или горчив, всяка една въздишка, всяко едно самотно прибиране, всяка една пауза в тишината на нечие дишане, всяко едно бързо заспиване, преди което съм лежала на килима и съм трептяла, упоена от неизветрелите усещания на вечерта - искам да имам всички тези фрагмемнти документирани. За да знам, че съм живяла.
Искам да не забравям как сънено-нежна съм се давила в недостатъчност, но и съм знаела, че няма накъде повече моментът да се опъва. Искам да помня всяко едно небе, всяка една вечер, искам да знам каква е била влажността на възхуда, искам да знам поне някаква част от диалозите, които сме водили, искам да се чувствам така, както съм се чувствала тогава, искам да си спомням за мислите си, искам да преживявам отново. Искам да не ги изгубя. Всички тези пъти.
И по този повод - сега, в 05:03 сутринта, на рождения ден на Мадона и един приятел, аз седя на черния огромен стол, търсейки себе си в монитора. И знам, че пиша точно защото съм жива.
Просто исках да го отбележа, за да не се проклинам някога, че съм пропуснала най-красивото.
Но е невъзможно да пишеш за него. Нищо не знам.
Кой те научи да си искрен?
Кой ме научи да обичам?
Въпроси слагам там, където не искам да има точки.
А ми е страшно нужно да открия някакъв стар текст, който даже да не помня, някакъв стар текст, пропит с толкова болезнена искреност и любов, изкарващ на показ всичко, скрито между редовете.
Трябва ми някакъв стар текст. Не сладникав разказ, а момичешка изповед, страница от дневник. Той ме докосна, аз потръпнах. Цял ден ме гони мирис на парфюм. Припознавам шумовете със звънене на телефон. Трябва ми изповед, освободена с чиста наивност.
Толкова сериозно ми трябва и се боя, че най-ефикасното и бързо решение ще е да затворя очи и да припадна в бездната на откровеността, на смешната конкретност и болната романтика.
Искам да знам за всеки един стон, всеки един гърч, всеки един спазъм, сладък или горчив, всяка една въздишка, всяко едно самотно прибиране, всяка една пауза в тишината на нечие дишане, всяко едно бързо заспиване, преди което съм лежала на килима и съм трептяла, упоена от неизветрелите усещания на вечерта - искам да имам всички тези фрагмемнти документирани. За да знам, че съм живяла.
Искам да не забравям как сънено-нежна съм се давила в недостатъчност, но и съм знаела, че няма накъде повече моментът да се опъва. Искам да помня всяко едно небе, всяка една вечер, искам да знам каква е била влажността на възхуда, искам да знам поне някаква част от диалозите, които сме водили, искам да се чувствам така, както съм се чувствала тогава, искам да си спомням за мислите си, искам да преживявам отново. Искам да не ги изгубя. Всички тези пъти.
И по този повод - сега, в 05:03 сутринта, на рождения ден на Мадона и един приятел, аз седя на черния огромен стол, търсейки себе си в монитора. И знам, че пиша точно защото съм жива.
Просто исках да го отбележа, за да не се проклинам някога, че съм пропуснала най-красивото.
Но е невъзможно да пишеш за него. Нищо не знам.
Кой те научи да си искрен?
Кой ме научи да обичам?
Въпроси слагам там, където не искам да има точки.
8/14/2010
One of these mornings
Ако се облегна назад и се оставя на музиката, а пръстите ми се оставят на придобития рефлекс, ще успеете ли вие, всички, които ме четете, да усетите как музиката нахлува в съненото ми съществуване и как ми е абсолютно достатъчна?
Искам официално да съобщя, че на около трийсет сантиметра от мен се жълтее корицата на "Гъливер и други приказки" на издателство "Гема", за което съм ужасно благодарна на едно момиче. Последната картинка в тази книжка беше причината да стана страшно досадна в търсенията и питанията си, но важното е, че сега мога да ви покажа това:
Повече от не особено добрата снимка просто не бих могла да обясня, но и не ми се иска да се занимавам с каквито и да било обяснения, защото само се обърквам. Изпълнено желание, детска носталгия, неочертан спомен - любовта към неразбираемото.
Дрогирах се с някаква шоколадово-кофеинова напитка и съм 1% разочарована, но това са просто щрихи, щрихи, щрихи.
Карам кола и ми харесва. Карам кола и се страхувам. Сънувах как виждам голо женско тяло на стара жена, а след това излязох на терасата, за да плюя от погнуса. Сънувах как ще пиша за това и как ще започна да пиша като мъж.
Ще стана кратка и категорична като мъж, а през останалото време няма да си позволявам да пиша наум - ще онемея и ще оглушея наум. Ще изгубя сърцевината си и ще създам нова, а всички, които не биха искали да чуят моя намален докрай вътрешен глас, могат да си ходят, няма да ги спра.
Как бавно ми се гасне във вечерта, а дори не мога ясно да си представя какво точно искам и очаквам от тази вечер, в която бавно ще гасна. Искам просто да заспивам и да не трябва да се прибирам. Искам с магнетизма, който дърпа клепачите ми надолу, да дърпам и всички хора, които ми трябват. Искам тежестта на тишината да се сипе върху мускулната ми треска и върху ниското ми кръвно. Искам да не ми се налага да казвам каквото и да било, искам да не трябва с погледи да се превеждам, искам просто да съм в себе си и да не ме интересува, искам да руша с мълчание, унасяне в дълбок сън и апатия.
Забравям за очите си, устните си, погледа си, косата си, кожата си, усмивката си, ръцете си, гласа си, докосванията си, тялото си - забравям и заспивам, за да се нашмъркам точно с тях. Забравям за лошите си желания, забравям за липсата на желания, забравям за желанието да се намълча на всички, забравям за онези погледи, които неистово исках да изпратя някъде, забравям за суетата си, забравям за навиците си, забравям за успокоението си, забравям за колата, забравям за острите завои, забравям за четирийсетте километра в час, забравям за страха преди и неосъзнатостта след, забравям за заключването, за закъсненията, за касовите бележки, за жегата, за цветовете, за дрехите, за ароматите.
Искам да съм само бяла кожа. Искам да спя гола и толкова. Искам да изкрещя, но не искам да съм истерична. Искам, когато е толкова близо, че вече всичко е ясно, да се обърна на 180 градуса и да оставя само прах след себе си. Това е опит. Като китарата, като рисуването, като обичането, като съществуването. Божествено е да опиташ да се завърнеш.
Май преминах в друг левъл.
Искам официално да съобщя, че на около трийсет сантиметра от мен се жълтее корицата на "Гъливер и други приказки" на издателство "Гема", за което съм ужасно благодарна на едно момиче. Последната картинка в тази книжка беше причината да стана страшно досадна в търсенията и питанията си, но важното е, че сега мога да ви покажа това:
Повече от не особено добрата снимка просто не бих могла да обясня, но и не ми се иска да се занимавам с каквито и да било обяснения, защото само се обърквам. Изпълнено желание, детска носталгия, неочертан спомен - любовта към неразбираемото.
Дрогирах се с някаква шоколадово-кофеинова напитка и съм 1% разочарована, но това са просто щрихи, щрихи, щрихи.
Карам кола и ми харесва. Карам кола и се страхувам. Сънувах как виждам голо женско тяло на стара жена, а след това излязох на терасата, за да плюя от погнуса. Сънувах как ще пиша за това и как ще започна да пиша като мъж.
Ще стана кратка и категорична като мъж, а през останалото време няма да си позволявам да пиша наум - ще онемея и ще оглушея наум. Ще изгубя сърцевината си и ще създам нова, а всички, които не биха искали да чуят моя намален докрай вътрешен глас, могат да си ходят, няма да ги спра.
Как бавно ми се гасне във вечерта, а дори не мога ясно да си представя какво точно искам и очаквам от тази вечер, в която бавно ще гасна. Искам просто да заспивам и да не трябва да се прибирам. Искам с магнетизма, който дърпа клепачите ми надолу, да дърпам и всички хора, които ми трябват. Искам тежестта на тишината да се сипе върху мускулната ми треска и върху ниското ми кръвно. Искам да не ми се налага да казвам каквото и да било, искам да не трябва с погледи да се превеждам, искам просто да съм в себе си и да не ме интересува, искам да руша с мълчание, унасяне в дълбок сън и апатия.
Забравям за очите си, устните си, погледа си, косата си, кожата си, усмивката си, ръцете си, гласа си, докосванията си, тялото си - забравям и заспивам, за да се нашмъркам точно с тях. Забравям за лошите си желания, забравям за липсата на желания, забравям за желанието да се намълча на всички, забравям за онези погледи, които неистово исках да изпратя някъде, забравям за суетата си, забравям за навиците си, забравям за успокоението си, забравям за колата, забравям за острите завои, забравям за четирийсетте километра в час, забравям за страха преди и неосъзнатостта след, забравям за заключването, за закъсненията, за касовите бележки, за жегата, за цветовете, за дрехите, за ароматите.
Искам да съм само бяла кожа. Искам да спя гола и толкова. Искам да изкрещя, но не искам да съм истерична. Искам, когато е толкова близо, че вече всичко е ясно, да се обърна на 180 градуса и да оставя само прах след себе си. Това е опит. Като китарата, като рисуването, като обичането, като съществуването. Божествено е да опиташ да се завърнеш.
Май преминах в друг левъл.
8/12/2010
8/07/2010
Where were we?
Спокойна съм, а часът всъщност е 4:25 след полунощ, което означава, че скоро ще се съмне и че очите ми ще смъдят ужасно много на сутринта.
Спокойна съм и не страдам от факта, че не стигам до някакъв извод, че не излагам в този блог истината за живота и всичко останало, че не разказвам за нещата, за които някога съм искала да разкажа.
Сънувах отраженето си в един прозорец, пропит със светлината на залеза. Сънувах отражението си, което ме съблазняваше.
Една приятелка загуби ценна вещ, а малко по-късно отново я намери. В такива моменти не ми пука, че имам чуплива коса, която се начупва още повече, когато въздухът е влажен.
Ще се хвърля на хлъзгавите розови завивки, които са симпатични, но за сметка на това не задържат никакъв хлад по себе си. Ще се хвърля и ще спя. Нито знам какво ще се случи утре, нито искам да се опитвам да си представя. Не съм равнодушна, само малко изхабена. Но знам, че едно 6-часово пътуване с мен в кола ще мине добре. Как искам да живея в град с море.
Спокойна съм и не страдам от факта, че не стигам до някакъв извод, че не излагам в този блог истината за живота и всичко останало, че не разказвам за нещата, за които някога съм искала да разкажа.
Сънувах отраженето си в един прозорец, пропит със светлината на залеза. Сънувах отражението си, което ме съблазняваше.
Една приятелка загуби ценна вещ, а малко по-късно отново я намери. В такива моменти не ми пука, че имам чуплива коса, която се начупва още повече, когато въздухът е влажен.
Ще се хвърля на хлъзгавите розови завивки, които са симпатични, но за сметка на това не задържат никакъв хлад по себе си. Ще се хвърля и ще спя. Нито знам какво ще се случи утре, нито искам да се опитвам да си представя. Не съм равнодушна, само малко изхабена. Но знам, че едно 6-часово пътуване с мен в кола ще мине добре. Как искам да живея в град с море.
8/03/2010
временно заглавие.
Няма да сваля слушалките от ушите си, за да не започна да се чувствам съвсем сама с тишината. Не ме оставяйте с тишината. Преди малко сгънах една бележка, оставена на бюрото ми, която трябва да ми напомни, че тишината в живота ми на практика не трябва да съществува. Защото. Защото има хиляди, милиони, милиарди неща за правене. Така мисля, че трябва да бъде, но не го усещам и не се чувствам натоварена. Не. Чувствам се дезориентирана.
Затова съвсем насляпо започвам отнякъде. Боря се с най-голямата трудност в този акт (акта на писане) - как да започна. Преглъщам поражението, все още ненастъпило за този текст, и се впускам във въздействието на успокоителното.
Щеше да е уютно и удобно да се сгуша в миналогодишните си летни текстове и да си дръпна като от първа цигара от онази тръпка, която се зароди тогава. Да се опаря на онзи огън, който запали не само купища цигари, но и много полумъртви клетки. Все още се оглеждам в небесата и откривам миналото в тях. Преди малко се прибрах и за секунда заковах поглед в тъмнината над двора, а това ми напомни за едно още по-отминало лято, за едни още по-отминали хора. Ще сгреша и сама ще подведа себе си, ако напиша нещо категорично за хората, за разделите, за замените, за забравата и тъй нататък. Не съм удобно вцепенена, не съм никаква. Не съм безчувствена, не съм страстна. Сега дори не съм празна. Сега съм.. никаква. Може би епитетите от речника ми са избягали, може би ми трябва някоя прекалено подходяща дума, която още не е измислена, може би всичко е твърде често "може би". Това не ме убива. Но не усещам да ме прави по-силна.
----------------------------------------------------------------------------------------
Помня как лежах наобратно на леглото, с одеяло под главата и възлавница при краката, Коледа официално беше настъпила в полунощ, а аз не вярвах на случилото се, както става, когато нещо разигравано се превърне реалност. Лежах и онези две писукания за смс, които всички притежатели на малко по стари модели на Nokia познават, пробождаха тишината и от всяко "сърцетуп" правеха "сърцетуп-туп-туп". Още писукания, още туп-туп-туп. Помня как четях със страх и отвращение, с плахост и желание, с потиснато усещане, че искам да се приближа. Оставях телефона си под одеялото, за да заглуша звука и за да не ме стряска в тъмнината, и въпреки това преглъщах тежко всеки път, когато го чуех.
Помня как гравирах букви с ноктите си съвсем леко по нечия ръка - гравирах думи, които в последствие отново написах само с докосване. И помня, че беше студено. Сигурно помня и датите, сигурно помня и с какво съм била облечена. А това, че не съм конкретна, е просто израз на таланта ми да създавам шифри - колкото се може повече. Но помня дати, думи, лица, хора - помня до болка. Не всичко, но това, което ми трябва и в което наистина съм била - да, помня.
Помня онази вечер, в която едно момче свиреше на кирата, а аз открих, че пушенето чудесно се влива в красотата на акордите. Помня първото си пушене на трева. Помня датата, помня, че предишната вечер беше неделя, вееше вятър и беше приятно хладно, в лятото се вливаше нещо ново, говорих по телефон, лежах в тъмното и слушах музика, чаках нещо да се случи. Помня и вечерта, след като пуших и за пореден път ме нахапаха комари по цялото тяло. Това беше вечерта, след която последва друга вечер, в която се страхувах, но страхът не успя да надделее на желанието. Вероятно този негов крах е отключил заровен надълбоко потенциал за чувства.
Помня, когато направих онзи сладкиш с ябълки, биксвити, канела и сметана, помня колко студено ми беше, защото държах тавата и излязох с нея насред купища от хора и чалга, помня "One love" на David Guetta, която заедно с "Change" на Deftones жигоса миналата година. Ясно помня колко очаквах и колко се вълнувах. Помня, помня, помня.
Сега трябва да отворя паметта си до още по-голямо изтезание, за да побирам в нея още и още. Това и попитах - трябва ли да започвам да събирам моментите и да ги пакетирам в спомени? Две и десета е не само голяма, може би е прекрасно огромна, имайки предвид как, докато пиша, се връщам към толкова откъснати календарни листи. И бих могла да се върна до неосъзнатите си детски спомени - ето колко объркана съм.
Че съм жива, написах достатъчно много пъти. Сега може би се спирам и преценявам всичко, хвърлям малко по-задълбочени и бавни погледи на обастановката. Днес ми се стори, че не съм се виждала от много време в огледалото, което е абсолютно нелепо и невярно. Виждах се всяка вечер, виждах се толкова ясно. Виждах се в големите закъснения, в душовете с аромат на лотос и погледите в най-синьото на нощта, в парфюма, в дрехите, в бързането, в по-късните срещи. Днес обаче ми се стори, че всичко е било толкова шеметно, че не съм успяла да се видя. Когато учех за изпити, отново мислех, че съм се забравила и не съм се поглеждала, но тогава всичко беше спряло. А сега се изплъзва от ръцете ми. Аз дори не се опитвам да го задържа. Защото то изтече така естествено. Защото не трябва да стискам със зъби и нокти.
Не знам с каква нагласа ще се събудя утре, не знам още колко хиляди неща ще искам да напиша и ще бъда ли категорична за хората и тъй нататък. Едва ли. Не искам и да продължавам да вярвам, че всичко се усеща. Иска ми се да знам, че хората успяват да скрият нещо, че са по-дълбоки, че не знам какво мислят и докъде могат да стигнат с мен, че не знам докъде мога да стигна с тях, че проникването в тях може да е по-голямо (о да, знам какво написах).
Защото вярвам, че едно безизразно "чао" говори достатъчно, вярвам, че позицията на тялото говори достатъчно, вярвам в снишаването на гласа, вярвам в погледите, в намеците, вярвам в дребните детайли у съществуването на другите спрямо теб и знам, че можеш да ги разчетеш. Но ще има ли още? Защото на базата на тези критерии мога да зачеркна няколко или много хора автоматично. Защото знам кой би ме слушал, знам кого бих слушала, знам кого, колкото и да се опитвам да харесам, никога няма да харесам, и обратното.
---------------------------------------------------------------------------------------
Вероятно трябваше да заровя глава в земята на миналогодишните си думи и да се упоявам в летния въздух на всичко първоначално. Това лято, започнало толкова скоро (защото последният ми изпит беше на 17-и юли, а този, който ми даде усещане за лято и свобода - на 14-и), вече така ми тежи, а август е толкова малък и невръстен. А аз толкова обичам август и съм сигурна, че той ще ми донесе нещо. А казала ли съм, че съм сигурна, значи съм. Жигосах се. Август е септември? Август ще боли? Август ще гори?
През това време и дългите нощи (надявам се) един куп задачи ще трябва да ме разсейват, нечия чужда хартиена любов може и да ме изведе от претъпканата стая на моите колебания за глъка въздух и за да не повърна. През това време ще искам да запълвам липсата на определени елементи с малки частици от тях.
А в главата ми всичко е хаос: представям си някакви случки и се опитвам да ги навържа в свързани абзаци, но отивам напред, връщам се назад, отново напред, назад, към случилото се, към предстоящото, към вероятното, виждам хора, лица, сенки, усещам мирис, усещам докосване, виждам тъмна стая, синя рокля, любов до пръсване, на върха на Вселената лежим и всички знаят, че не е правилно. Не е правилно да съм такава. Че кога съм била правилна, че кога съм била практична? И какво очаквам от себе си - разказ, новела, роман? Очаквам ли да побера себе си, цялата своя сегашна Вселена в някаква си азбука, очаквам ли да успея да изсипя всичкия боклук на неизписаните си думи, викове, емоции и чувства на сметището, където има още толкова като мен?
Очаквам ли да успея да обобщя каквото и да било, когато съм застанала на толкова ясно отлят праг, от който, ако скочиш, можеш да се разбиеш на парчета.
----------------------------------------------------------------------------------------
Родена съм на 14-и януари, имам сини очи, студени ръце и не питайте какво сърце.
На 28.07.2009 за първи път се напуших на едно възвишение, решена да направя нещо.
На един тринадесети някой счупи нещо.
На 11-и април тази година исках всичко друго, но не и да съм там, където бях.
На девети април (пак тази година) бяхме развратни.
На 25-и се падна "Бунтът в поемата "Септември" на Гео Милев".
На 22-ри май беше балът ни.
На 25-и заминахме за Пампорово.
На 6-и юни бях с гореспоменатата синя рокля и чаках, чаках, чаках, докато не спрях да чакам. Тогава видях и него - по-красив.
На 7-ми гледах реката, пиех топла вода, едва понасях комарите и обичах, обичах, обичах. На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".
На пети юли държах едно кученце, пълно с бълхи, в скута си, а по-късно филмът на живота ми ме погълна с толкова драма, че обичам да си припомням детайлно части от този ден.
На 12-и се опитвах да чета за Съединението, докато съседите ми празнуваха с тонове силна музика някакъв рожден ден от два следобед до полунощ.
На 13-и имах изпит и започнах да живея без сън, като съвсем бях окупирала всички пространства на съмнение в съзнанието си и се бях превърнала в същество с много малко функции.
На 14-и писах за Стамболов и за пореден път разбрах, че обичам умни и малко нагли мъже. На 14-и исках да изпищя, за да изпусна цялото напрежение, събрало се в мен, но всъщност на 14-и не се случи това. А 14-и беше прекрасен. А след него - още много такива.
На 17-и спря токът през нощта в голяма част от града, в тази, където бях и аз - също. На 18-и бяхме в една детска градина. Аз бях облечена с един потник, който баба ми подари, и един черен панталон. Разразних лактите си, предадох се и почти отчетливо мразех.
И така нататък.
Но да съм конкретна, е напълно безсмислено, защото никой няма да начертае линията на времето на моя досегашен живот. А дори да го направи, историята ще скрие най-важното между редовете си.
Трябва ми някой по-голям от живота и по този повод от бюрото ми ме гледа един наполовина нарисуван Джим Морисън. Аз съм малко изгубено момиче, Морисън. Аз вярвам в невъзможното и ако спра, ще ме е страх от себе си. Не искам никой да ме разбира или пък да се опитва да ме. Аз знам, че всичко ново и вълнуващо предстои. Но аз не искам заключени врати, през които да не може да се върне красотата на старото.
На четвърти август, след като се прибрах рано и не се опитвах пет минути да вляза вкъщи по най-безшумния възможен начин, се реших да напиша нещо, колкото и да е голям рискът то да не оправдае неясните ми очаквания. А на някоя друга дата, не зная коя, we'll meet again, we'll meet again. И невъзможното ще вярва в мен.
Затова съвсем насляпо започвам отнякъде. Боря се с най-голямата трудност в този акт (акта на писане) - как да започна. Преглъщам поражението, все още ненастъпило за този текст, и се впускам във въздействието на успокоителното.
Щеше да е уютно и удобно да се сгуша в миналогодишните си летни текстове и да си дръпна като от първа цигара от онази тръпка, която се зароди тогава. Да се опаря на онзи огън, който запали не само купища цигари, но и много полумъртви клетки. Все още се оглеждам в небесата и откривам миналото в тях. Преди малко се прибрах и за секунда заковах поглед в тъмнината над двора, а това ми напомни за едно още по-отминало лято, за едни още по-отминали хора. Ще сгреша и сама ще подведа себе си, ако напиша нещо категорично за хората, за разделите, за замените, за забравата и тъй нататък. Не съм удобно вцепенена, не съм никаква. Не съм безчувствена, не съм страстна. Сега дори не съм празна. Сега съм.. никаква. Може би епитетите от речника ми са избягали, може би ми трябва някоя прекалено подходяща дума, която още не е измислена, може би всичко е твърде често "може би". Това не ме убива. Но не усещам да ме прави по-силна.
----------------------------------------------------------------------------------------
Помня как лежах наобратно на леглото, с одеяло под главата и възлавница при краката, Коледа официално беше настъпила в полунощ, а аз не вярвах на случилото се, както става, когато нещо разигравано се превърне реалност. Лежах и онези две писукания за смс, които всички притежатели на малко по стари модели на Nokia познават, пробождаха тишината и от всяко "сърцетуп" правеха "сърцетуп-туп-туп". Още писукания, още туп-туп-туп. Помня как четях със страх и отвращение, с плахост и желание, с потиснато усещане, че искам да се приближа. Оставях телефона си под одеялото, за да заглуша звука и за да не ме стряска в тъмнината, и въпреки това преглъщах тежко всеки път, когато го чуех.
Помня как гравирах букви с ноктите си съвсем леко по нечия ръка - гравирах думи, които в последствие отново написах само с докосване. И помня, че беше студено. Сигурно помня и датите, сигурно помня и с какво съм била облечена. А това, че не съм конкретна, е просто израз на таланта ми да създавам шифри - колкото се може повече. Но помня дати, думи, лица, хора - помня до болка. Не всичко, но това, което ми трябва и в което наистина съм била - да, помня.
Помня онази вечер, в която едно момче свиреше на кирата, а аз открих, че пушенето чудесно се влива в красотата на акордите. Помня първото си пушене на трева. Помня датата, помня, че предишната вечер беше неделя, вееше вятър и беше приятно хладно, в лятото се вливаше нещо ново, говорих по телефон, лежах в тъмното и слушах музика, чаках нещо да се случи. Помня и вечерта, след като пуших и за пореден път ме нахапаха комари по цялото тяло. Това беше вечерта, след която последва друга вечер, в която се страхувах, но страхът не успя да надделее на желанието. Вероятно този негов крах е отключил заровен надълбоко потенциал за чувства.
Помня, когато направих онзи сладкиш с ябълки, биксвити, канела и сметана, помня колко студено ми беше, защото държах тавата и излязох с нея насред купища от хора и чалга, помня "One love" на David Guetta, която заедно с "Change" на Deftones жигоса миналата година. Ясно помня колко очаквах и колко се вълнувах. Помня, помня, помня.
Сега трябва да отворя паметта си до още по-голямо изтезание, за да побирам в нея още и още. Това и попитах - трябва ли да започвам да събирам моментите и да ги пакетирам в спомени? Две и десета е не само голяма, може би е прекрасно огромна, имайки предвид как, докато пиша, се връщам към толкова откъснати календарни листи. И бих могла да се върна до неосъзнатите си детски спомени - ето колко объркана съм.
Че съм жива, написах достатъчно много пъти. Сега може би се спирам и преценявам всичко, хвърлям малко по-задълбочени и бавни погледи на обастановката. Днес ми се стори, че не съм се виждала от много време в огледалото, което е абсолютно нелепо и невярно. Виждах се всяка вечер, виждах се толкова ясно. Виждах се в големите закъснения, в душовете с аромат на лотос и погледите в най-синьото на нощта, в парфюма, в дрехите, в бързането, в по-късните срещи. Днес обаче ми се стори, че всичко е било толкова шеметно, че не съм успяла да се видя. Когато учех за изпити, отново мислех, че съм се забравила и не съм се поглеждала, но тогава всичко беше спряло. А сега се изплъзва от ръцете ми. Аз дори не се опитвам да го задържа. Защото то изтече така естествено. Защото не трябва да стискам със зъби и нокти.
Не знам с каква нагласа ще се събудя утре, не знам още колко хиляди неща ще искам да напиша и ще бъда ли категорична за хората и тъй нататък. Едва ли. Не искам и да продължавам да вярвам, че всичко се усеща. Иска ми се да знам, че хората успяват да скрият нещо, че са по-дълбоки, че не знам какво мислят и докъде могат да стигнат с мен, че не знам докъде мога да стигна с тях, че проникването в тях може да е по-голямо (о да, знам какво написах).
Защото вярвам, че едно безизразно "чао" говори достатъчно, вярвам, че позицията на тялото говори достатъчно, вярвам в снишаването на гласа, вярвам в погледите, в намеците, вярвам в дребните детайли у съществуването на другите спрямо теб и знам, че можеш да ги разчетеш. Но ще има ли още? Защото на базата на тези критерии мога да зачеркна няколко или много хора автоматично. Защото знам кой би ме слушал, знам кого бих слушала, знам кого, колкото и да се опитвам да харесам, никога няма да харесам, и обратното.
---------------------------------------------------------------------------------------
Вероятно трябваше да заровя глава в земята на миналогодишните си думи и да се упоявам в летния въздух на всичко първоначално. Това лято, започнало толкова скоро (защото последният ми изпит беше на 17-и юли, а този, който ми даде усещане за лято и свобода - на 14-и), вече така ми тежи, а август е толкова малък и невръстен. А аз толкова обичам август и съм сигурна, че той ще ми донесе нещо. А казала ли съм, че съм сигурна, значи съм. Жигосах се. Август е септември? Август ще боли? Август ще гори?
През това време и дългите нощи (надявам се) един куп задачи ще трябва да ме разсейват, нечия чужда хартиена любов може и да ме изведе от претъпканата стая на моите колебания за глъка въздух и за да не повърна. През това време ще искам да запълвам липсата на определени елементи с малки частици от тях.
А в главата ми всичко е хаос: представям си някакви случки и се опитвам да ги навържа в свързани абзаци, но отивам напред, връщам се назад, отново напред, назад, към случилото се, към предстоящото, към вероятното, виждам хора, лица, сенки, усещам мирис, усещам докосване, виждам тъмна стая, синя рокля, любов до пръсване, на върха на Вселената лежим и всички знаят, че не е правилно. Не е правилно да съм такава. Че кога съм била правилна, че кога съм била практична? И какво очаквам от себе си - разказ, новела, роман? Очаквам ли да побера себе си, цялата своя сегашна Вселена в някаква си азбука, очаквам ли да успея да изсипя всичкия боклук на неизписаните си думи, викове, емоции и чувства на сметището, където има още толкова като мен?
Очаквам ли да успея да обобщя каквото и да било, когато съм застанала на толкова ясно отлят праг, от който, ако скочиш, можеш да се разбиеш на парчета.
----------------------------------------------------------------------------------------
Родена съм на 14-и януари, имам сини очи, студени ръце и не питайте какво сърце.
На 28.07.2009 за първи път се напуших на едно възвишение, решена да направя нещо.
На един тринадесети някой счупи нещо.
На 11-и април тази година исках всичко друго, но не и да съм там, където бях.
На девети април (пак тази година) бяхме развратни.
На 25-и се падна "Бунтът в поемата "Септември" на Гео Милев".
На 22-ри май беше балът ни.
На 25-и заминахме за Пампорово.
На 6-и юни бях с гореспоменатата синя рокля и чаках, чаках, чаках, докато не спрях да чакам. Тогава видях и него - по-красив.
На 7-ми гледах реката, пиех топла вода, едва понасях комарите и обичах, обичах, обичах. На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".
На пети юли държах едно кученце, пълно с бълхи, в скута си, а по-късно филмът на живота ми ме погълна с толкова драма, че обичам да си припомням детайлно части от този ден.
На 12-и се опитвах да чета за Съединението, докато съседите ми празнуваха с тонове силна музика някакъв рожден ден от два следобед до полунощ.
На 13-и имах изпит и започнах да живея без сън, като съвсем бях окупирала всички пространства на съмнение в съзнанието си и се бях превърнала в същество с много малко функции.
На 14-и писах за Стамболов и за пореден път разбрах, че обичам умни и малко нагли мъже. На 14-и исках да изпищя, за да изпусна цялото напрежение, събрало се в мен, но всъщност на 14-и не се случи това. А 14-и беше прекрасен. А след него - още много такива.
На 17-и спря токът през нощта в голяма част от града, в тази, където бях и аз - също. На 18-и бяхме в една детска градина. Аз бях облечена с един потник, който баба ми подари, и един черен панталон. Разразних лактите си, предадох се и почти отчетливо мразех.
И така нататък.
Но да съм конкретна, е напълно безсмислено, защото никой няма да начертае линията на времето на моя досегашен живот. А дори да го направи, историята ще скрие най-важното между редовете си.
Трябва ми някой по-голям от живота и по този повод от бюрото ми ме гледа един наполовина нарисуван Джим Морисън. Аз съм малко изгубено момиче, Морисън. Аз вярвам в невъзможното и ако спра, ще ме е страх от себе си. Не искам никой да ме разбира или пък да се опитва да ме. Аз знам, че всичко ново и вълнуващо предстои. Но аз не искам заключени врати, през които да не може да се върне красотата на старото.
На четвърти август, след като се прибрах рано и не се опитвах пет минути да вляза вкъщи по най-безшумния възможен начин, се реших да напиша нещо, колкото и да е голям рискът то да не оправдае неясните ми очаквания. А на някоя друга дата, не зная коя, we'll meet again, we'll meet again. И невъзможното ще вярва в мен.
7/25/2010
There's such a chill. Such a chill.
Кой ме научи да съм такава?
Парализирах желанието си да пиша. Но не се издържа повече. И въпреки че у мен всеки ден (всяка вечер, всяка нощ) изригват вулкани от емоции и чувства, трябва някъде да пусна котва и да се върна към себе си, към себе си, пишеща.
Трябва да се ощастливя сама, както обичам и както мога. Преди го правех с изкуство, сега се опитвам да пропукам този изолационен щит и пак да посегна към тях, моите илюзорни спасителни лодки. Без да загурбя другото. Трябва да пиша, о, да. За да заровя пръсти в страниците на прашните архиви някой ден и да си спомням за това лято, тези събития и всичко, всичко покрай тях.
Способна съм да пиша бавно не само защото съм уморена, а е обяд, а и защото, когато отлагам да събера истински живото от живота си, у мен се образува фобия от писане и просто спирам.
Напоследък всяка нощ преживявам най-самотното прибиране на света, макар никога да не съм се прибирала по такъв начин. Напоследък, докато се прибирам, най-самотна на света, не мога да понеса тишината, защото ме затиска с всичките ми притеснения и страхове, които и сама не мога да си обясня.
Напоследък всяка вечер е алкохол и продължение. Всяка вечер е подобна на другите и все пак различна. Всяка вечер е колекциониране на думи, погледи, докосвания, намеци. Всяка вечер е скрита нежност на върха на вселената. Всяка вечер е сладка болка.
Всички тези вечери бяха неосъзнато желание, докато на бюрото ми лежаха разпръснати теми по История на България. Еуфорията на вечерите, на вечерта след най-страшното, беше мечта и утопия, докато треперех предизпитно. Нощите бяха безмерно къси, сънят - 2-3-часов, пътуването - пауза за силна молитва. И в цялата тази кандидатстуденстка върхушка (която трябва съвсем скоро да утихне, но не смятам, че пиша заради нея, не) осъзнах, че не трябва отново да чета "Писмо" на Вапцаров, а по-скоро "Любовна". "Любовна", защото:
И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?
Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!..
Защото седях и гледах ръката си, гледах нежната сгъвка между палеца и показалеца и ми се стори най-голата ръка на света. Стори ми се по-интимна от цялостна голота, стори ми се толкова лична и съкровена. Гледах я и си предсатвях как даваш ръката си на някого и му поверяваш толкова много - обещание за близост, голота, взаимност, всичко.
Защото снощи се прибирах в дъжда и си мислех, че трябва да пиша и че само писането е в състояние да ме спаси, че може би трябва да спра живота за половин-един час и да пиша, за да го документирам съвсем грубо и недодялано, за да го скицирам за секунди, а после да поема дъх и да продължа. Защото снощи се прибирах в дъжда и усещах бъдещето съвсем наблизо, усещах отговорности и ново начало, усещах толкова много новото начало, а всичко сегашно така чудесно пасваше на думата "спомени", че нещо в мен все по-нелогично и неразбираемо започна да боли.
Опасявам се, че целият този живот - сладко-горчив - не е породен единствено от твоето дишане, от твоето дишане, в паузите на което усещам студенина и отдалеченост. Не е породен от разточителните душове, ежедневните закъснения, голямата мента със спрайт, летните рокли и клинове, високите обувки, нежния парфюм и онзи, сладникавия, който ми напомня за зимата и за най-най-любимото ми нещо - сърцетуп-туп-туп.
Милион и един фактора са се сплели, за да създадат от моите дни живот, и то какъв живот!
А аз не знам откъде да започна. Нямам никаква идея, никакво чувство за последователност, никакъв скорошен опит, никаква надежда дори. Дали да пиша за студения февруари, когато усещахме, че ще имаме изпити скоро и не го осъзнавахме. Или пък да пиша за изпитите си - до един вълнуващи и незабравими? Да кажа ли, че тази кандидатстудентска кампания беше изцеждаща, въпреки че през по-голямата част от нея почти не я осъзнавах?
Струпаха се твърде много случки, още толкова предстоят, всъщност предстои цяла вълна от такива, много са, много, много, сигурна съм. Но у мен нещо боли и усещам пулсирането на една много тъжна дума.
Може би причината ще излезе наяве съвсем логично, а аз обвинително ще се осъдя в липса на наблюдателност. Може би защото идва август, може би защото имам рани къде ли не, може би защото искам да ги няма, може би защото мразя текила, може би защото знам, че не е хубаво, когато ми е прекалено забавно, може би защото не съм достатъчно убедителна, може би защото понякога съм безсилна, може би защото понякога съм твърде дръзка, може би защото си пясък върху сухи длани, който не полепва по тях, а бързо изтича някъде в прахта. Може би защото ще ми се наложи да прибера хора и ежедневие в графа "спомени", още преди да съм проумяла, че наистина ги оставям назад. Може би защото толкова неща са последни.
И най-тъжното - може би защото чувствам нещо толкова първо като последно.
Може би защото си отиваш.
най-страшното признание
Парализирах желанието си да пиша. Но не се издържа повече. И въпреки че у мен всеки ден (всяка вечер, всяка нощ) изригват вулкани от емоции и чувства, трябва някъде да пусна котва и да се върна към себе си, към себе си, пишеща.
Трябва да се ощастливя сама, както обичам и както мога. Преди го правех с изкуство, сега се опитвам да пропукам този изолационен щит и пак да посегна към тях, моите илюзорни спасителни лодки. Без да загурбя другото. Трябва да пиша, о, да. За да заровя пръсти в страниците на прашните архиви някой ден и да си спомням за това лято, тези събития и всичко, всичко покрай тях.
Способна съм да пиша бавно не само защото съм уморена, а е обяд, а и защото, когато отлагам да събера истински живото от живота си, у мен се образува фобия от писане и просто спирам.
Напоследък всяка нощ преживявам най-самотното прибиране на света, макар никога да не съм се прибирала по такъв начин. Напоследък, докато се прибирам, най-самотна на света, не мога да понеса тишината, защото ме затиска с всичките ми притеснения и страхове, които и сама не мога да си обясня.
Напоследък всяка вечер е алкохол и продължение. Всяка вечер е подобна на другите и все пак различна. Всяка вечер е колекциониране на думи, погледи, докосвания, намеци. Всяка вечер е скрита нежност на върха на вселената. Всяка вечер е сладка болка.
Всички тези вечери бяха неосъзнато желание, докато на бюрото ми лежаха разпръснати теми по История на България. Еуфорията на вечерите, на вечерта след най-страшното, беше мечта и утопия, докато треперех предизпитно. Нощите бяха безмерно къси, сънят - 2-3-часов, пътуването - пауза за силна молитва. И в цялата тази кандидатстуденстка върхушка (която трябва съвсем скоро да утихне, но не смятам, че пиша заради нея, не) осъзнах, че не трябва отново да чета "Писмо" на Вапцаров, а по-скоро "Любовна". "Любовна", защото:
И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?
Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!..
Защото седях и гледах ръката си, гледах нежната сгъвка между палеца и показалеца и ми се стори най-голата ръка на света. Стори ми се по-интимна от цялостна голота, стори ми се толкова лична и съкровена. Гледах я и си предсатвях как даваш ръката си на някого и му поверяваш толкова много - обещание за близост, голота, взаимност, всичко.
Защото снощи се прибирах в дъжда и си мислех, че трябва да пиша и че само писането е в състояние да ме спаси, че може би трябва да спра живота за половин-един час и да пиша, за да го документирам съвсем грубо и недодялано, за да го скицирам за секунди, а после да поема дъх и да продължа. Защото снощи се прибирах в дъжда и усещах бъдещето съвсем наблизо, усещах отговорности и ново начало, усещах толкова много новото начало, а всичко сегашно така чудесно пасваше на думата "спомени", че нещо в мен все по-нелогично и неразбираемо започна да боли.
Опасявам се, че целият този живот - сладко-горчив - не е породен единствено от твоето дишане, от твоето дишане, в паузите на което усещам студенина и отдалеченост. Не е породен от разточителните душове, ежедневните закъснения, голямата мента със спрайт, летните рокли и клинове, високите обувки, нежния парфюм и онзи, сладникавия, който ми напомня за зимата и за най-най-любимото ми нещо - сърцетуп-туп-туп.
Милион и един фактора са се сплели, за да създадат от моите дни живот, и то какъв живот!
А аз не знам откъде да започна. Нямам никаква идея, никакво чувство за последователност, никакъв скорошен опит, никаква надежда дори. Дали да пиша за студения февруари, когато усещахме, че ще имаме изпити скоро и не го осъзнавахме. Или пък да пиша за изпитите си - до един вълнуващи и незабравими? Да кажа ли, че тази кандидатстудентска кампания беше изцеждаща, въпреки че през по-голямата част от нея почти не я осъзнавах?
Струпаха се твърде много случки, още толкова предстоят, всъщност предстои цяла вълна от такива, много са, много, много, сигурна съм. Но у мен нещо боли и усещам пулсирането на една много тъжна дума.
Може би причината ще излезе наяве съвсем логично, а аз обвинително ще се осъдя в липса на наблюдателност. Може би защото идва август, може би защото имам рани къде ли не, може би защото искам да ги няма, може би защото мразя текила, може би защото знам, че не е хубаво, когато ми е прекалено забавно, може би защото не съм достатъчно убедителна, може би защото понякога съм безсилна, може би защото понякога съм твърде дръзка, може би защото си пясък върху сухи длани, който не полепва по тях, а бързо изтича някъде в прахта. Може би защото ще ми се наложи да прибера хора и ежедневие в графа "спомени", още преди да съм проумяла, че наистина ги оставям назад. Може би защото толкова неща са последни.
И най-тъжното - може би защото чувствам нещо толкова първо като последно.
Може би защото си отиваш.
най-страшното признание
7/21/2010
And all I can taste is this moment
and all I can breathe is your life
Мога да напиша само текста на песента. Така тече мисълта ми. С текста и мелодията. Мисълта ми е музика. Не мога да стигна по-далеч. А се опитвам.
Да, кървя просто за да разбера, че съм жива.
Мога да напиша само текста на песента. Така тече мисълта ми. С текста и мелодията. Мисълта ми е музика. Не мога да стигна по-далеч. А се опитвам.
Да, кървя просто за да разбера, че съм жива.
7/08/2010
I can't mould this stage anymore
Аз решавам дали има Господ, аз му позволявам да ме съди за неща, за които смятам, че е правилно хората да бъдат съдени, аз си поставям "да" и "не", "добро" и "лошо", "може" и "не може". Това май е ясно?
07.04.2010
Факт е обаче, че колкото повече искаш нещо и колкото по-плашещо ти се струва, толкова повече не решаваш дали има Господ, а се осланяш на вярата си в неговото въплъщение.
Не мога да лъжа, не съм все още толкова категорична, че да се отрека от молитвите си, казани на глас и наум, да отхвърля всякаква възможна помощ. Не съм. А и не знам дали някога ще искам да съм толкова самотна в самонадеяността си.
А това, което исках да отбележа, е, че сънувах нещо, свързано с "Американски прелести", а сега се досетих за "Eternal sunshine of the spotless mind" и се чудя в кой от двата откривам образите на сегашаната Себе си и на сегашния си живот повече и дали е удачно да приема формата на филм така смело.
Навън е мрачно и няма реещи се в пространството найлонови пликчета, но мисля, че все още пазя едно малко и синьо, което ми служи като reminder за факта, че:
Sometimes there's so much beauty in the world I feel like I can't take it, like my heart's going to cave in.
Може би има и други филми, в които чудесно ще се отразя. Може би са шедьоври.
Без финално изречение, защото нищо не е свършило.
07.04.2010
Факт е обаче, че колкото повече искаш нещо и колкото по-плашещо ти се струва, толкова повече не решаваш дали има Господ, а се осланяш на вярата си в неговото въплъщение.
Не мога да лъжа, не съм все още толкова категорична, че да се отрека от молитвите си, казани на глас и наум, да отхвърля всякаква възможна помощ. Не съм. А и не знам дали някога ще искам да съм толкова самотна в самонадеяността си.
А това, което исках да отбележа, е, че сънувах нещо, свързано с "Американски прелести", а сега се досетих за "Eternal sunshine of the spotless mind" и се чудя в кой от двата откривам образите на сегашаната Себе си и на сегашния си живот повече и дали е удачно да приема формата на филм така смело.
Навън е мрачно и няма реещи се в пространството найлонови пликчета, но мисля, че все още пазя едно малко и синьо, което ми служи като reminder за факта, че:
Sometimes there's so much beauty in the world I feel like I can't take it, like my heart's going to cave in.
Може би има и други филми, в които чудесно ще се отразя. Може би са шедьоври.
Без финално изречение, защото нищо не е свършило.
7/06/2010
Late at night
(съвсем не знам дали това заслужава такъв живот)
Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.
Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.
Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.
Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.
Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.
Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.
Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.
И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.
А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.
благодаря
(ти)
Трябва да си смел, за да започнеш. Трябва да е дълго, но не и разточително. Трябва да е правилно и достатъчно. Защото, да, не натискам клавишите, без да си поемам дъх, дори бих казала, че съм плаха и внимателна. Защото, да, нищо не е "винаги", "никога", "изцяло" и "напълно", а по-скоро "понякога", "може би", "почти" и "донякъде". А могат ли "донякъде" и "понякога" да бъдат достатъчни (защото "достатъчно" е "колкото е нужно; колкото трябва")? Ще видим.
Прекосявам епичния си живот, като заравям главата си в спомени - толкова са меки и топли, въртят съзнанието ми на пръст и ме упояват с райски газ. Прекосявам епичния си живот от началото на деня досега, слушайки колко е тихо и как вятърът навън навява усещане за септември, за септември или последните дни на август. Слушам цялата тази спокойна тишина, без да разбирам, че скоро вероятно ще се разделя с нея. Не, не го проумявам. И докато я слушам, се свивам като пашкул в разпръстатия из мислите ми пух на много меки и парфюмирани спомени, които от време на време се оказват толкова силно концентрирани, че започвам да се гърча и да дишам тежко.
Не помня кога последно съм чувствала съзнанието си толкова пълно и толкова замаяно. Сякаш ми инжектират розово-лилави пари. Спасителни. Сякаш лежа и се свивам конвулсивно на паркета, гледайки с мътни очи през розово-лилавите пари. А навън е тихо и чувам само вятърa.
Светът е празен и един от начините, чрез които мога да запълня копринената му празнота, е да пиша. Да пиша, защото е себично и изцерително, но освен това е и нужно. Нужно, защото понякога поглеждам към стари текстове и понеже съм човек на датите и на събитията (а дали съм историчен човек - това не знам), се упреквам, задето не жигосвам с нагорещеното желязо на думите си всички тези меки спомени. И не само тях. Другите също са важни.
Трябва да започнеш така, сякаш ще шиеш. Сякаш ще правиш шев на собствената си рана. И точно защото е твоя - трябва да си прецизен. Трябва да си адски прецизен. Вдяваш конеца в иглата, а може би първо го лигавиш, да, лигавиш, за да си сигурен, че ще влезе. Вдяваш го, правиш възел и започваш. Пробождаш плата, гмуркаш се, вдишаш, а след това излизаш на повърхността, изплуваш, издишаш. И пак, и пак, и отново, докато шевът не се окаже готов и не ти остане единствено вторият възел. Така трябва да се изнижат и моите думи, като конец, вдян в игла. Но това спокойствие е пагубно, пагубно е за пресъздаването на каквото и да било.
По ирония (или зъл сарказъм) на съдбата преди два дена исках да пиша за прогреса в моето себеусещане и няма как, все някога ще го спомена, но снощи в някой от тъмните и прекрасни за бягане от вкъщи часове осъзнах, че когато една адски силна и помитаща те емоция бъде заместена с друга, е редно да пишеш за тази, която пулсира най-осезаемо в теб. В момента. И да оставиш старата да възкръсне, когато дойде нейният момент.
Мога да бележа вчерашния ден с едни много мили думи като за начало, да продължа с бавния следобед, обичайното, очакването и копнежа, с факта, че излязох, както и трябваше рано или късно да стане, и да завърша шева с пълен обрат, прокаран по крехката линия на моето съществуване. Бягство от затвора. Късно вечерта. Защото се случиха и се случват неща от едно известно време. Не знам колко силно си пожелах да съм жива, но мога да гарантирам, че съм, особено като се има предвид, че мога да съм жива дори когато слушам тишината и гния в празния свят. Но не затова се чувствам жива сега. Чувствам се жива, защото някъде имам запазени чернови, чернови с бягащи внезапни проблясъци от пълните с чувства вечери, имам текстове, писани на телефонна светлина, писани и захвърляни, а след това отново довършвани. Имам изповеди, създадени по средата на нощта, които са провокирани не от желанието ми да живея като във филм, а от факта, че чувствам, че живея като във филм. Такава съм - филмова и крива. Имам тефтери, текстове, снимки и още един куп улики, които, ако намерят, след като се самоубия, ще ме превърнат във вашата нова, неразбрана и непрежалима героиня. Но не, "аз не съм Петя Дубарова". До момента, в който не остана без въздух и вода, аз ще съм жива. А да си жив, да си жив в пълнокръвния смисъл на думата, сигурно е много по-тежко и задъхващо от това, което дращи и гори в моите гърди и моите бели дробове, и все пак съм сигурна, че да си жив, дори не до краен предел пълнокръвно, пак е до болка изтощително и абсолютно изсмукващо те. Но пък няма нищо по-хубаво.
Съжалявам, че успявам да контролирам движенията на пръстите си, иска ми се препускам по клавиатурата и да пръскам трагедия, сиви, нажежени до мъка облаци и черни гарвани по небосклона ви, но е толкова тихо и "спуканите вени на небето" все още не са отмили тишината от този ден. А той дори не се приближава към края си.
И тъй като нямам сили, а едва ли имам и възможност, очаквам скоро да приключа. Винаги когато действията са много и случилото се - напълно истинско, е трудно. А напоследък (и това вероятно е хубаво) съм повече действия, отколкото думи. Повече осъществени фантазии, отколкото само фантазии. И се надявам да продължавам все така. Въпреки че има моменти, в които поглеждам към небето и не откривам нито един силует в облаците. А се чувствам щастлива, когато го правя. Тогава способността ми да виждам през ме окрилява. Въображението ми ме закриля. Светът ми се гуши в специално създадената от мен рамка на действителността. Въпреки че има вечери, в които губя частица от контрола си и се разпилявам в неизказани желания, нежност и страст. Въпреки че има вечери, в които вземам със себе си музиката като болкоуспокояващо или някакъв странен вид виагра, музиката понякога се оказва просто капката, която е способна да ме превърне от едно огромно, разкъсано и туптящо сърце в мъртва вещ. Защото има моменти, в които не можеш да счупиш тишината. Защото тишината е прекалено красива и си струва да я счупиш само ако знаеш, че ще я подобриш.
А аз съм героиня в Шекспирова трагедия. И понякога (но не и винаги, защото нищо не е "винаги") тишината ми се чупи по най-красивия възможен начин. Мисля, че не бих могла да искам нещо повече от "понякога". Защото понякога "понякога" е достатъчно.
благодаря
(ти)
7/02/2010
Плюеш ли, като говориш?
Късно през нощта, аз и светлината на монитора, най-самотната и спряла гледка на света. Тракат клавишите, клавишите тракат.
Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.
Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.
И така нататък, но не, не сега.
Трябва да спра музиката, за да успея да надрусам буквите с опиата на съзнанието си. Не мога да спра музиката. По дяволите буквите. Не мога да спра музиката. Не мога да си позволя да е светло. Не.
Това бях аз, вашата героиня. Която не знае "Отче наш" наизуст, но знае как да се моли в трудни моменти. А важното е, че може би понякога оставям хората безмълвни. Това не е оправдание - съвсем наивно си вярвам.
И така нататък, но не, не сега.
6/22/2010
the drying of your tears
Аз не искам да помня "Exit Music (For a film)" все така, но знам, че е най-любимата ми спряла песен на света, и това стига, за да я помня. Знам, че понякога я слушам ей така, но и че понякога ме дави в живототворящ и болезнен вопъл. "Please, please, please, let me get what I want" ме убива с надежда и връща вярата ми във всички случайности и мотивации за изправяне, "Wild is the wind" ме изтезава с желание, виртуозност и спряла утопия, но само "Exit Music (For a Film)" е така идеален саундтрак на сцените, в които някой къса сърцето ти парче по парче пред очите ти, докато просто наблюдаваш.
В главата ми наистина е филм, мисленето ми наистина е филмово, често наистина се филмирам и може би животът ми също е филм. А някой ден ще се занимавам с филми?
Мразя да имам въпроси, милион и един въпроса, които няма на кого да задам, на които опитвам сама да си отговоря и накрая успявам дори да повярвам в отговорите си, сякаш някъде съм се прочела. А е толкова опасно.
После идва големият взрив на логиката, психологията, мечтите, реалността, възприятията. И любовта. После глава, възглавница, тишина, никакви мисли и сън.
Не съм сигурна трябва ли да търся някакъв пристан, но знам, че в този момент като спасение (а винаги е лично, когато спасението е свързано с изкуство) изниква Дита фон Тийз под тежкия си тъмен ореол. Не ми се обяснява защо, но ретро излъчването, непоклатимите принципи и стил, очната линия, червеното червило, корсетите, гласът и усмивката й, женствеността й, постигането на всичко в живота й и несъвършената й красота говорят достатъчно.
Омръзна ми от думи за казване и случки за случване. Спирам за малко. Прекалено много рискувам. Ще умра от въображение.
В главата ми наистина е филм, мисленето ми наистина е филмово, често наистина се филмирам и може би животът ми също е филм. А някой ден ще се занимавам с филми?
Мразя да имам въпроси, милион и един въпроса, които няма на кого да задам, на които опитвам сама да си отговоря и накрая успявам дори да повярвам в отговорите си, сякаш някъде съм се прочела. А е толкова опасно.
После идва големият взрив на логиката, психологията, мечтите, реалността, възприятията. И любовта. После глава, възглавница, тишина, никакви мисли и сън.
Не съм сигурна трябва ли да търся някакъв пристан, но знам, че в този момент като спасение (а винаги е лично, когато спасението е свързано с изкуство) изниква Дита фон Тийз под тежкия си тъмен ореол. Не ми се обяснява защо, но ретро излъчването, непоклатимите принципи и стил, очната линия, червеното червило, корсетите, гласът и усмивката й, женствеността й, постигането на всичко в живота й и несъвършената й красота говорят достатъчно.
Омръзна ми от думи за казване и случки за случване. Спирам за малко. Прекалено много рискувам. Ще умра от въображение.
6/18/2010
Leave all your loving and your longing behind
Обичам лук. Чушки. Маслини. Обичам гъби. Нарязани. Домати, краставици. Варени яйца. Обичам лук. Чушки. Царевица. Обичам чушки. Маслини. Лук. А преди не обичах лук. Обичам краставици. Сирене. Настърган кашкавал. Лук. Чушки. Домати. Обичам маслини. Но тези са безвкусни. Обичам безсолни салати. Варени яйца. Лук. Царевица. Чушки. Овчарска салата. Лук. Обичам чушки. Маслини. Не, не искам да убия никого. Домати, гъби. Нарязани. Шунка. Нещо като шунка. Да, напълно спокойна съм. Маслини. Чушки. Да, нищо ми няма. Нарязани, лук, нарязани, чушки, гъби, маслини, нарязани. Добре съм. Обичам чушки, маслини. Лук. А преди не обичах.
you can't carry it with you if you want to survive
Това трябва да е да си жив. Жива съм. Армани на б***ата. Надцених, подцених? Прибързано. Душ. Вода. Песен. Вик. Писък. Вой. Вода. Лосион за тяло, рокля, спирала, червило, познати, непознати, хора, усмивки, пълен салон, поздрави, учтивости, морал и етика, етикет. Усмивка, трак-трак с нокти. Пълен салон, изключено осветление, прожектори, пълно въображение. Жива съм. Жива. А, казват, границата между двете била тънка. Блажени са вярващите. Аз знам.
you can't carry it with you if you want to survive
Това трябва да е да си жив. Жива съм. Армани на б***ата. Надцених, подцених? Прибързано. Душ. Вода. Песен. Вик. Писък. Вой. Вода. Лосион за тяло, рокля, спирала, червило, познати, непознати, хора, усмивки, пълен салон, поздрави, учтивости, морал и етика, етикет. Усмивка, трак-трак с нокти. Пълен салон, изключено осветление, прожектори, пълно въображение. Жива съм. Жива. А, казват, границата между двете била тънка. Блажени са вярващите. Аз знам.
6/14/2010
Love the way you lie
Прости, задето имам добра памет за пагубни събития, задето понякога от нищото от мен се къса агоничният вик на привързаността, а друг път вой раздира белите ми дробове. Прости, че ме удрят спонтанни романтични проблясъци, когато са нужни само на мен. Прости, че освен отражението на своите не докрай бохемски мечти откривам и болезнената истина, която винаги е между нас. И че сега, в своето писане, съм не независима, а сама.
А аз ще простя на себе си, че трябва да сънувам къщи, за да изляза в събудилия се живот с идеята, че ще разглеждам внимателно къщите по улиците. Че виждам всичко нужно, но понякога го регистрирам така бързо и незабелязващо, че са ми нужни сънища, за да ми покажат пътя.
Чета и слушам, гледам този свят, намирам го в Интернет и в мислите ти, намирам го в историите и в страховете си, намирам го, когато ме няма и когато ми се иска да ме няма, когато плача за нея и слушам българска естрада покрай мама, когато без притеснение копирам строго секретните си чернови на някого, когато не знам да целуна ли дисплея на телефона и какво точно желая най-много. Когато съм ефирна и прозрачна, когато съм "светла като мед", когато "цялата изтръпвам и боли ме", когато искам някъде да напиша "Дали ме целуват по светлото чело/смутените устни на дръзко момче?", когато имам нужда от заплетен и изповеден бял стих, когато ми трябва нещо за четене - стига да е романтично, драматично и лично. Когато музикалната лирика ме подмята като мекотело между различните тоналности на влиянието си, когато ту вярвам, че песента ти ми напомня на плуване, ту си казвам, че "no more dreaming like a girl so in love, so in love" е знак на съдбата, който е трябвало да чуя. Когато съм спокойна, а не искам да бъда, защото ме е страх, че ще изгубя. Когато си кажа, че тези неща не са цел и не ги, не ги насилваш. И когато след обичайното и от време на време малко погнусяващо ме изразяване на чувствата в пиксели разбера, че дори да не съм била, вече съм объркана, е редно да бетонирам неясното в текст, който може и да не бъде видян от човек, от когото бих искала да го види, но в крайна сметка надалече и на дистанция си струва да не се опитвам да постигна нещо, пред нечии конкретни очи, нечий конкретен силен поглед. Защото така постигам повече.
Откривам този свят в страховете си, а той се проявява толкова развратен и изгнил. Не знам дали това е лошо, не знам дали това е хубаво, не знам дали, ако живеехме в деветнайсети век, щях да се чувствам като онези момичета от "Quills", жадни за прозата на Маркиз дьо Сад. Не знам щеше ли да е всичко отново така объркано въпреки строгите норми, истински женственото като култ и освобождаващата липса на глобалност.
Защото не знам как се чувствам и след десетки редове, съшити от колебания и относителност, ми се иска да надраскам поне едно категорично изречение.
Ще повярвам в някой сън. Защото истината за това какво е в мен все някога скоро ще изплува. А тогава вече ще имам това, което ми е нужно, за да не загубя.
А аз ще простя на себе си, че трябва да сънувам къщи, за да изляза в събудилия се живот с идеята, че ще разглеждам внимателно къщите по улиците. Че виждам всичко нужно, но понякога го регистрирам така бързо и незабелязващо, че са ми нужни сънища, за да ми покажат пътя.
Чета и слушам, гледам този свят, намирам го в Интернет и в мислите ти, намирам го в историите и в страховете си, намирам го, когато ме няма и когато ми се иска да ме няма, когато плача за нея и слушам българска естрада покрай мама, когато без притеснение копирам строго секретните си чернови на някого, когато не знам да целуна ли дисплея на телефона и какво точно желая най-много. Когато съм ефирна и прозрачна, когато съм "светла като мед", когато "цялата изтръпвам и боли ме", когато искам някъде да напиша "Дали ме целуват по светлото чело/смутените устни на дръзко момче?", когато имам нужда от заплетен и изповеден бял стих, когато ми трябва нещо за четене - стига да е романтично, драматично и лично. Когато музикалната лирика ме подмята като мекотело между различните тоналности на влиянието си, когато ту вярвам, че песента ти ми напомня на плуване, ту си казвам, че "no more dreaming like a girl so in love, so in love" е знак на съдбата, който е трябвало да чуя. Когато съм спокойна, а не искам да бъда, защото ме е страх, че ще изгубя. Когато си кажа, че тези неща не са цел и не ги, не ги насилваш. И когато след обичайното и от време на време малко погнусяващо ме изразяване на чувствата в пиксели разбера, че дори да не съм била, вече съм объркана, е редно да бетонирам неясното в текст, който може и да не бъде видян от човек, от когото бих искала да го види, но в крайна сметка надалече и на дистанция си струва да не се опитвам да постигна нещо, пред нечии конкретни очи, нечий конкретен силен поглед. Защото така постигам повече.
Откривам този свят в страховете си, а той се проявява толкова развратен и изгнил. Не знам дали това е лошо, не знам дали това е хубаво, не знам дали, ако живеехме в деветнайсети век, щях да се чувствам като онези момичета от "Quills", жадни за прозата на Маркиз дьо Сад. Не знам щеше ли да е всичко отново така объркано въпреки строгите норми, истински женственото като култ и освобождаващата липса на глобалност.
Защото не знам как се чувствам и след десетки редове, съшити от колебания и относителност, ми се иска да надраскам поне едно категорично изречение.
Ще повярвам в някой сън. Защото истината за това какво е в мен все някога скоро ще изплува. А тогава вече ще имам това, което ми е нужно, за да не загубя.
6/10/2010
If I remember the night that we met
Но книгите ни пазеха. Бях в нея само няколко секунди и избухнах в пламъци, тя изстена, господин Голдберг тропна с крак, и изплака като ранено животно, попитах я дали е разстроена, тя завъртя глава отрицателно, отпуснах се върху нея, притиснах буза към гърдите й и видях лицето на майка ти на прозореца на втория етаж.
- Тогава защо плачеш? - попитах аз, изтощен, изпълнен с опит.
- Война! - каза господин Голдберг, ядосан и сразен, гласът му трепереше. - Продължаваме да се избиваме безцелно! Това е война, обявена от човечествеото на човечеството и ще свърши само когато не остане кой да се бие!
- Болеше - отвърна тя.
Отворила съм една голяма папка, озаглавена "Works of Art". Рисунки, текстове. Мои, чужди. Ръкописни, печатни. Смачкани и принтирани и стриктно захванати с телчета. Препрочитам себе си и другите, пълня се, зареждам се.
Любимата ми котка Катюша (известна още като Катюшче, Катюшченце, Катюш и Катюш-ботуш) изчезна. Сега се радвам на друга - с една тъничка идея по-малко гальовна от старата, но все пак добър заместител - Лапичка.
Покрай котките и заместителите си мисля за хората и заместителите, влюбването и разлюбването, разлюбването и влюбването. И когато настъпи момент, в който си лягам, четейки прозата на Дубарова, когато се чувствам "точно толкова нежно, точно толкова художествено тъжна и точно толкова крехка и уязвима"* и смътно усещаща нечия чужда болка, ме удря може би грешното прозрение, че щом любовта разбие някоя дълго пазена и заключвана врата, всичко се обърква. За всички.
Снощи отново гледах реката, за трети път тази година, само че бях застанала точно над нея. Комарите са наистина безпощадни към мен, но знам как най-лесно ще ги преживея. Знам кога най-малко ще се страхувам от водата. Знам кога ще е още по-хубаво.
А по залез е прекрасно. Тогава се сещам за липсата и всички копринени думи и докосвания, на които съм способна. Тогава сърцетуп-туп-туп. Тогава Думичката.
След това Дарик радио ме върна към любовта към изкуството, или по-скоро ми припомни как ми иде да умра по нещата, които обичам, особено когато се срещнем някъде случайно.
От известно време предричам. Пиша това, в което искам да бъда сигурна, че ще се случи, и то се случва по подобен или по-хубав начин от този, който съм искала.
Скоро ще ми се наложи да призная. Да призная, да призная. Че не само бих могла. Че го усещам понякога и може би ще продължа. А нечий живот стана ли по-цветен? И това ще разбера.
Ужасно.
*написано посред нощ, в пристъп на "трябва", в любим тефтер, а под него набързо надраскано стихотворение - каква идилия.
give me a reason to be a woman
- Тогава защо плачеш? - попитах аз, изтощен, изпълнен с опит.
- Война! - каза господин Голдберг, ядосан и сразен, гласът му трепереше. - Продължаваме да се избиваме безцелно! Това е война, обявена от човечествеото на човечеството и ще свърши само когато не остане кой да се бие!
- Болеше - отвърна тя.
Отворила съм една голяма папка, озаглавена "Works of Art". Рисунки, текстове. Мои, чужди. Ръкописни, печатни. Смачкани и принтирани и стриктно захванати с телчета. Препрочитам себе си и другите, пълня се, зареждам се.
Любимата ми котка Катюша (известна още като Катюшче, Катюшченце, Катюш и Катюш-ботуш) изчезна. Сега се радвам на друга - с една тъничка идея по-малко гальовна от старата, но все пак добър заместител - Лапичка.
Покрай котките и заместителите си мисля за хората и заместителите, влюбването и разлюбването, разлюбването и влюбването. И когато настъпи момент, в който си лягам, четейки прозата на Дубарова, когато се чувствам "точно толкова нежно, точно толкова художествено тъжна и точно толкова крехка и уязвима"* и смътно усещаща нечия чужда болка, ме удря може би грешното прозрение, че щом любовта разбие някоя дълго пазена и заключвана врата, всичко се обърква. За всички.
Снощи отново гледах реката, за трети път тази година, само че бях застанала точно над нея. Комарите са наистина безпощадни към мен, но знам как най-лесно ще ги преживея. Знам кога най-малко ще се страхувам от водата. Знам кога ще е още по-хубаво.
А по залез е прекрасно. Тогава се сещам за липсата и всички копринени думи и докосвания, на които съм способна. Тогава сърцетуп-туп-туп. Тогава Думичката.
След това Дарик радио ме върна към любовта към изкуството, или по-скоро ми припомни как ми иде да умра по нещата, които обичам, особено когато се срещнем някъде случайно.
От известно време предричам. Пиша това, в което искам да бъда сигурна, че ще се случи, и то се случва по подобен или по-хубав начин от този, който съм искала.
Скоро ще ми се наложи да призная. Да призная, да призная. Че не само бих могла. Че го усещам понякога и може би ще продължа. А нечий живот стана ли по-цветен? И това ще разбера.
Ужасно.
*написано посред нощ, в пристъп на "трябва", в любим тефтер, а под него набързо надраскано стихотворение - каква идилия.
give me a reason to be a woman
6/09/2010
..but I better not touch.
В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам, свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
("Посвещение", Петя Дубарова, 04 януари 1979 г.)
Написах го с любов, защото го знам наизуст, защото е първото стихотворение на Дубарова, в което се влюбих, защото съм почти убедена - ако отделя време за всичко нейно, което имам, ще разцъфтя, ще се вдъхновя, ще се променя - още.
Защото преди година и няколко месеца не знаех, че ще искам бавно да го рецитирам в тъмна тишина, през шепот и коприна, през близост и потискани мисли. Не знаех, че ще се отлее така прекрасно в калъпа на усещанията ми.
Това се случва в част от пространството на ирационалния свят. В другия ужасно често ми се иска да лежа на килима и да мисля или просто да лежа - безтегловна и замаяна. Комари и други видове насекоми изсмукват А-положителната ми кръв, тефтерът ми прогресивно се превръща в подиум за синята плетеница на писателския ми почерк и от време на време ми става лошо, гади ми се, конвулсии, свиване на стомаха - сърцетуп-туп-туп.
Гледах кораба, който нито беше красив, нито ме връщаше в историята по някакъв начин, защото не беше дървен. Гледах го и в главата ми изникна асоциацията с "Любов по време на холера", макар никога да не съм харесвала края й. Спомних си Маркес, някакъв смътен щрих за това колко невероятно и с какъв замах пише се прокрадна в дебрите на забравената ми привързаност към изкуството и се възроди. Сякаш си спомних оттенък от полъх на парфюм, частица от докосване. Разбрах, че ми е нужен, нужен, за да изсмуча кръвта му като жаден крайречен комар. А беше топло, беше много топло. Водата не изглеждаше достатъчно синя, Румъния беше и е далеч поне засега и дори не искам да си мисля за по-нататък. Трябва да си наложа цензура. Не цензура на думите, макар че да - трябва да спра и техния приток. Да ги филтрирам, като стъпя на земята. Като спра да си представям. Като забравя.
Някой ден ще проверя тефтерите си, въпреки че и без да го правя, смътно подозирам, че с всяка изминала година, дори да стават по-лаконични, нещо в тях коренно се пречупва и се превръща в дръзко, цинично или пък еротично-романтично. Не знам дали е заради възрастта.
Или пък разбира се.
Няма нормални, да. И напук на ясното съзнание, с което заявих, че го знам, защото всеки го знае, мисля, че онзи ден го научих и запомних наистина. Поклон пред всички, които са създали музика, кино, картини, проза, поезия и други опиати на изкуството благодарение на своите мисли, пориви, пристрастия, страхове, желания и чувства, без да ги цензурират - рисковано, смело, със страст. Защото благодарение на тях всички, които не се нормални, разбират, че другите също не са. И започват да си позволяват повече. И повече.
Не знам какви щяха да са критериите за това какво може и какво не, ако нямаше други хора. Вероятно нямаше да съществува желание, за да има критерии.
Аз мога да премълча това, което ме плаши. Защото не искам да обещавам. Защото може би, скоро. Защото. Стига само лятото да започне. И ще бъда.
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам, свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!
("Посвещение", Петя Дубарова, 04 януари 1979 г.)
Написах го с любов, защото го знам наизуст, защото е първото стихотворение на Дубарова, в което се влюбих, защото съм почти убедена - ако отделя време за всичко нейно, което имам, ще разцъфтя, ще се вдъхновя, ще се променя - още.
Защото преди година и няколко месеца не знаех, че ще искам бавно да го рецитирам в тъмна тишина, през шепот и коприна, през близост и потискани мисли. Не знаех, че ще се отлее така прекрасно в калъпа на усещанията ми.
Това се случва в част от пространството на ирационалния свят. В другия ужасно често ми се иска да лежа на килима и да мисля или просто да лежа - безтегловна и замаяна. Комари и други видове насекоми изсмукват А-положителната ми кръв, тефтерът ми прогресивно се превръща в подиум за синята плетеница на писателския ми почерк и от време на време ми става лошо, гади ми се, конвулсии, свиване на стомаха - сърцетуп-туп-туп.
Гледах кораба, който нито беше красив, нито ме връщаше в историята по някакъв начин, защото не беше дървен. Гледах го и в главата ми изникна асоциацията с "Любов по време на холера", макар никога да не съм харесвала края й. Спомних си Маркес, някакъв смътен щрих за това колко невероятно и с какъв замах пише се прокрадна в дебрите на забравената ми привързаност към изкуството и се възроди. Сякаш си спомних оттенък от полъх на парфюм, частица от докосване. Разбрах, че ми е нужен, нужен, за да изсмуча кръвта му като жаден крайречен комар. А беше топло, беше много топло. Водата не изглеждаше достатъчно синя, Румъния беше и е далеч поне засега и дори не искам да си мисля за по-нататък. Трябва да си наложа цензура. Не цензура на думите, макар че да - трябва да спра и техния приток. Да ги филтрирам, като стъпя на земята. Като спра да си представям. Като забравя.
Някой ден ще проверя тефтерите си, въпреки че и без да го правя, смътно подозирам, че с всяка изминала година, дори да стават по-лаконични, нещо в тях коренно се пречупва и се превръща в дръзко, цинично или пък еротично-романтично. Не знам дали е заради възрастта.
Или пък разбира се.
Няма нормални, да. И напук на ясното съзнание, с което заявих, че го знам, защото всеки го знае, мисля, че онзи ден го научих и запомних наистина. Поклон пред всички, които са създали музика, кино, картини, проза, поезия и други опиати на изкуството благодарение на своите мисли, пориви, пристрастия, страхове, желания и чувства, без да ги цензурират - рисковано, смело, със страст. Защото благодарение на тях всички, които не се нормални, разбират, че другите също не са. И започват да си позволяват повече. И повече.
Не знам какви щяха да са критериите за това какво може и какво не, ако нямаше други хора. Вероятно нямаше да съществува желание, за да има критерии.
Аз мога да премълча това, което ме плаши. Защото не искам да обещавам. Защото може би, скоро. Защото. Стига само лятото да започне. И ще бъда.
6/03/2010
...не целувам момчешки лица
Няма да я открия тази усамотеност, от която така се нуждая. Подозирам, няма да открия и думите, които ми трябват, няма да открия нищо освен вече наученото наизуст. Защото болката е неистова, любовта е единствена, новината е шокираща, а аз обичам да уча света отначало - така се чувствам сигурна и затова вярвам, че всичко, което някога са ми казвали, че предстои, вероятно ще е по-различно за мен. Защото обичам да подкопавам основите.
Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.
Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?
Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.
Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.
Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..
От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.
Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)
Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..
Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?
И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?
Аз бях за малко
със страст
Ve-se-la
Не мога да изисквам от себе си нещо грандиозно - представям си суровия си поглед, нещо като този от снимката на профила, само че малко по-концентриран, отколкото малтретиран. Представям си и как слушаш почти лигавия ми глас и това някак ти действа. Или си въобразявам, че е така и държа нещата под контрол.
Ако знаете, ако знаете само как пръстите ми жадно и бясно натискат и бият с невидим камшик клавишите - представете си мъж, свиреп като животно, и девственица с влажен поглед.
Абстиненция? Не знам. Инсомния - никаква. По-скоро много сън. Гади ми се от сън. Ще преживея ли? Ще преживея ли? Ще преживея ли, капнала от умора, защото мисля, че така ще е най-пълноценно? Отговори?
Успокоението се крие в това, че по-малко думи = повече действия. Донякъде.
Както не винаги, но както много често ме гони ново необяснимо усещане, необяснимо величие и поклоничество към дивата сила на природата и възмножността, която тя крие за двама. Един, двама.
Не знам дали идва от прекрасните зелени и морскопростиращи се Родопи, или от представата ми за момичето, което прави заклинания по пълнолуние, но нещо между вой, античност, мистика, животинска страст, усамотение, докосвания и любов жари моята крехка и прекалено наситена на сън аура.
Не съм гледала филми, не съм чела.
Пътувах до изнемога, бях до изнемога, смях се и гледах през прозореца на автобуса, виках "едно, двее, триии, четити........дванайсет" много повече от дванайсет пъти, кроях планове как ще раздера сърцето си и сързераздрана и вече изпразнена, ще споделя, че това училище и този клас, и тези дванайсет години могат с право да ме гледат покровителствено още дълго време, защото едновременно бяха част от времето ми, и то не просто някаква, а ОГРОМНА, и успяха да направят това време значимо, така значимо.
Освен това явно и показно се гордея, че съм един от малкото хора на този свят, които познавам и които ОБИЧАТ класа си.
Но това е една дълга история, която стана малко преексплоатирана и преакомпанирана от Тоника, Щурците и ФСБ (ама, разбира се, ФСБ!), която в текущия момент не налива очите ми. Предполагам, това се дължи на хилядите смесени чувства - малко е трудно да разбереш с кого ще се срещнеш, с кого наистина ще имаш нужда да се срещаш не след десет години, а след максимум десет дена, докато Илиян зарибява с "Йо-йо. Стига си ме дразнила". Неизбежни са виното, водките, танците, някой пиян, скъсаните чорапогащници, масовата еуфория, масовото недоспиване, недояждане и преяждане.
Покрай всичко това, което, ако можех, щях да върна, и беше, да, беше прекрасно, все пак успях да доловя своята уплаха, че ще загубя способността си да съзерцавам, да съм понякога антисоциална и пишеща наум, боготворяща мъртъвци и странна, впуснала се в детайла и в някакви неща - неопределими, изгубени или едва уловими.
Сега ще трябва да се отрезвя, без да казвам "Наздраве", без да излизам на чист въздух, без да има цигара, която да догори, докато аз не я пуша, без, без, без..
От Югозападна България се върнах с една книга подарък и с избрани творби на Вапцаров, които държах да имам. Запалих се (надявам се, безвъзвратно) по роклите и по спането с някого.
Сега ще трябва да се отрезвя и да редактирам. Матурите минаха, след тях беше голямото разточителство на май, иска ми се пак, дано скоро пак, дано да е заслужено!
Парадоксът, разбира се, е налице. И съм конкретна - 5.92 - БЕЛ, 6.00 - История. Не, не се радвам :)
Прибавям сутрешно гадене, съвсем хаотично (а напоследък намразих изброяването, но явно, когато имаш от всичко по много, просто не знаеш как и откъде да започнеш) хвърлям Триградското ждрело, дразнения и викане от и заради нищо, обичам Пловдив, знаете ли? Все така привързана съм към червеното червило, естествено, в главата ми се роят безброй неподходящи и неадекватни за периода мисли. Млада съм, млада съм, говоря хиперболизирано и продължавам, когато ме налегне силен възторг, желание или разочарование ("Не искам да се прибирам никога", "Мога да стоя тук цял живот и да наблюдавам"), не искам да чувам за сън, дойде ми в повече, кажете ми "вой" и ви обичам, скорпионите танцуват сами, ще се опитам да наваксам с пропуснатото, което е доста, леля ми ми даде Хемингуей, защото бил просто задължителен (виждам, че не съм единствена :)), не бях писала от толкова, толкова, толкова време..
Като бях малка, исках да направя и кажа всичко. Денят на детето не ми подхожда по всички аспекти, макар че още искам да направя и кажа всичко. Но започвам с много по-малки крачки, много по-скромни желания. И ми е толкова хубаво, когато видя едва забележимите резултати, а това ми дава повод да мисля, че най-плоските и уж грандиозни сценарии, които съм прожектирала в съзнанието си, всъщност ще бъдат мъчителна поредица от ежедневия, ще бъдат много компромиси, болка и сълзи, стига да имам възможност за тях, ще бъда благодарна. Ще бъда, нали?
И като намеквам за мечти, се сещам за един цитат на По ("Ще нарисувам Едгар Алън По и ще го закача във мрака,/ докато яростно часовникът тиктака" - дали?) за тези, които мечтаят през деня, и тези, които мечтаят през нощта. Ако искаш нещо, нещо, нещо, нещичко, е хубаво да вярваш в него и когато се будиш и светът осветява малките косъмчета и разширените пори, хубаво е да го виждаш възможно и тогава и да извършваш разни действия, за да го стигнеш, защото всъщност, щом нещо ти е нужно и свързваш потенциалните си щастливи моменти с него, какво друго ти остава да правиш?
Аз бях за малко
със страст
Ve-se-la
5/29/2010
Hi, my name is pleasure
Лаконичността не свършва тук. Трагично е. А се чувствам добре. Наистина добре. И се случиха неща. Толкова много. И се скъсах от път. И места. И хора. Сега се надявам на друго. Очаквам. Искам. Непознат ми е бутонът "Нова публикация". Това ме убива. Другото са удоволствия, копнеж и тъй нататък.
Аз не мога да пиша. Поне засега. И как бих могла?
Аз не мога да пиша. Поне засега. И как бих могла?
Subscribe to:
Posts (Atom)