Опитах се да тичам, но да тичам или не?

Търся си заглавие, но все още не откривам никакво. Очаквам го, знам, че наближава.

Давам ви я безкористно, както ми я дадоха, когато пихме джин с розов грейпфрут на земята, а някои - малко по-високо (и разбрах, че това е момент).

Пиша, защото тази нощ успях да се наспя и се събудих без смъдене, без болка и парене в очите; защото оттенъкът на светлината в стаята е зимно-нежен, неискрящ, прекрасен, уютен, влюбен; защото ми е топло; защото сънувах до насита, а в много от съзнателните си дни съм се чувствала почти изцяло изтъкана от сънища.
Защото напоследък нямах време да спя и вероятно скоро ще отворя нова безумно безсънна сесия. Но сега всичко е добре, земята е на мястото си, върти се в стъклената си кутия, без да докосва стените й, без да превишава нормативите си, без да се случва нещо повече или нещо по-малко. Без да живея с усещането, че рано или късно моментът на припадането ми няма да е просто илюзия, без да се движа като пияна рано сутрин и късно вечер. Без да потъвам в движещи се концентрични окръжности.

А аз заспах с дрехите, без да си оправям леглото, заспах просто ей така, завита с две одеяла, както обичам да спя следобед, когато знам, че имам време да затворя плътно очи, толкова плътно, че понякога си мисля, че умирам, когато се опитам да ги отворя, подбудена от някаква провокация насън. Мисля, че умирам, защото клепачите ми се топят в разпиляна огнена жар, тежат, теглят ме надолу, а аз се опитвам, мъча се, разкъсвам се, разпъвам се на кръст, за да ги вдигна, да отворя очите си, но не мога и не мога. Сънувам, че вече гледам, сънувам стаята си и се успокоявам, че съм успяла да ги отворя, че ще мога да се събудя. А накрая събирам сили за последен път и с горещи като сълзи усилия успявам. След това отново заспивам.

Тази нощ, тази така удължена нощ, в която спах без угризения на съвестта, без да се самонаказвам, без да се притеснявам от алармата, настроена да изправи нервите ми на нокти в 2:30, без да се гърча от стрес, някак унесена в спокойствие, аз сънувах, сънувах, сънувах. И не полудях, когато в 2:30 алармата се включи, умората ми отново беше достигнала до такава степен върха на скалата, че нямах представа какво се случва, докато просто по инстинкт не се сетих, че шумът е не някой друг, а точно този от сутрините ми, този, който се слива с фикцията на сънищата, който маскирам в ареалност.
Тази нощ бях с по-светла коса, по-руса от своята собствена, имах романтични къдрици, бях по-голяма и може би името ми беше различно. Тази нощ гледах предаване за момиче - образ символ на моята личност - гледах стара лента, жълтеникава и играеща, мигаща и накъсана в краищата си. Гледах лента от нечии спомени. И там бях аз.
Родителите на момичето - руса майка и баща, когото не помня: "Режисура и сценарии? Но тя никога не се е занимава с това, никога не е могла..." Явно бях преуспяла с нещо друго.
- Винаги ли отношението й към себе си е било "vanity fair"?
("Аз") Стоя, изправена и прилежна, и гледам гордо.
- Не винаги, но през по-голямата част от времето - да.

Малко или много по-късно, не знам, съм с една близка приятелка и се прибираме по пътя, по който се прибираме от училище. Гледаме небето - огромно, светло, сутрешно, синьо-бяло, безкрайно, пролетно. Невероятно. Гледаме облаците. Появява се един - много по-специален - гигантски и син, прилича на птица и на самолет - най-красивият облак, който някога съм виждала. "Виж колко много прилича на птица и на самолет". Наблюдавам го и разбирам колко е велика природата, облакът е и птица, и самолет. Идеята е толкова проста и същевременно толкова съвършена. Ето ги - крилете й, тялото й - плавно се движи над всички, останалите хора по улицата ни също са го забелязали. И нежно прорязва небето с полета си. Гледам го внимателно, изучавам го и си мисля, че е толкова просто, толкова просто е да го нарисувам, когато се събудя, защото се е излял в очите ми, отляла съм го в калъп от въображение, жигосала съм сърцето си с него. Не откъсваме погледите си от него, а той се движи и аз казвам "Може би не е облак, а е истински самолет".
После всичко се изгубва и не мога ясно да го опиша - превръща се в мама и някаква съседка, мама спяща на оскъдната светлина от нощна лампа, аз излизам някъде, не знам какво се случва.

И ето, че е зима. Зима е и съм в една топла и уютна кръчма, напомняща ми за атмосферата в "Beautiful girls". Появява се момчето с ужасно сините очи, което не съм виждала от година или две, което няма нищо общо с мислите ми, което незнайно как си е намерило вратичка към подсъзнанието ми, и ми купува черна запалка от тези, които трудно успявам да запаля - клипер. А отдолу запалката има мъничка лупа, през която гледам друг приятел умален. Тя е черна, не наситено и катранено черна, а просто черна, и на нея пише "Black devil".
После любимият ми път оживява на картина и не спирам да се радвам, че след толкова нарязани и пожертвани дни имам време да сънувам и да разбера какво се случва, наистина ли някой е важен, защо е важен, по какъв начин е важен.

Разглеждам рисунки и си мисля за дългите пръсти, за фалангите им и колко изящни са, колко красиво потракват. Мисля си за нещата, които съм искала да направя и не съм направила, нови идеи покълнват и крехко и леко пробиват земята. Сещам се, че нямам никакви цигари, дори запалките ми не знам къде са. Всичко никотиново, което притежавам, е една кутия от син "Dunhill", която съм оставила в златистата кутия за моливи, пастели, гуми, острилки, ножици, тиска, лепила, черупки на яйца, цветна хартия и така нататък понякога любов, защото я харесвах, когато я купих, но съм почти сигурна, че съвсем скоро ще я изхвърля.
Балансът във Вселената и логичните отговори на дълбоките въпроси. Питам се - не си ли откровено глупав, ако на въпроса "Съществува ли Господ?" отговориш така уклончиво, предлагайки теорията си за баланса и за онази "невидима сила"? Ако на въпроса, "Кое е първо - кокошката или яйцето?", обясниш, че най-вероятно се е получила кръстоска между два различни вида птици, така че яйцето е първо. Чудя се няма ли категорични неща на този свят и не е ли грешно всяко едно заключение, до което си стигнал чрез моделирането му, нагласяването му към своите собствени капацитети на възприемане, поносимост и удобство.

Всичко това плюс още една прекрасна песен - Damien Rice - Prague. Сега ще изтрия олющения си лак, защото нито на нея ще й хареса, нито аз противореча на твърдението или пък мисля, че е особено естетичен. После ще се лакирам с друг, ще направя нещо, което трябва да направя, и нататък ще видим.

Заглавието е хубаво и всички ние предполагаме, че заслужава нещо много по-епично откъм съдържание. Всички ние сме прави, но..
Но аз просто няма да сравнявам този декември с миналия и ще треперя, нерационално и в очакване, наивно, искрено и глупаво - ще треперя.
Защото паметта ми тежи с една ламарина повече.