Color my life with the chaos of trouble

Color

my

life

with

the

chaos

of

trouble.




/addictedsp8@dArt.com/

Когато гледам филм, най-забележителните реплики се заплитат в мислите ми и ако успея да запомня по-голямата част от тях, то тя ми служи като ресурс за заглавия по-късно. Можех да си избера кой да е цитат от този филм, която и да е частичка от диалог, изборът определено беше голям. А ако можех, сигурно без колебание щях да грабна описанието на Джоузеф Гордън Левит за любовта - чисто, объркано мълчание.
"Color my life with the chaos of trouble" (Belle & Sebastian) жертвам и изцяло посвещавам на "(500) days of summer".
Жанрово погледнато - това е романтична комедия с малко по-специфичен привкус на изключение. Състои се от много младост и свежест, Марк Уеб е казвал "3..2..1..Начало!", а Джоузеф Гордън Левит и Зоуи Дешанел са преустановявали небрежните си разговори през почивките, превъплъщавайки се в Том Хенсън и Самър Фин.
Това е история за момче, което среща момиче, но още от сега трябва да знаете - това не е любовна история. Запишете си някъде и, че Джени Бекмън е кучка, а самотата е подценена.
Джоузеф Гордън Левит - актьорът с изрязан до месото, квадратен нокът на палеца, който не отива на каменното му, сурово като на азиатец лице - работи в рекламна фирма и измисля оригинални послания за картички. Самър е новата асистентка, която нахлува в живота му и която обича Смитс. Нормални неща се случват под съпровода на предвидимия, но страшно приятен саундтрак. Нормални неща се случват, но ако случайно имате нещо общо с единия или другия от двамата очарователни протагонисти - няма да ви изглеждат толкова обикновени и сладникави. Още един плюс към ненатрапчивата лента - готини похвати от начало до край. Разказвач, ретроспекция, лирически отклонения, вмъквания оттук-оттам и мъничко фикция. Филмът ми прилича на онези симпатични поп картинки, изобразяващи касетка или шарен касетофон, от който се разнасят ноти, а заглавието над него е "can't live without music" или "music equals love", написано с удебелен, симпатичен, небрежен и подобен на ръкопис почерк.
И въпреки това историята не е рафинирана, не е синтетична, не е опростена до импулсивната, сюрреалистична прямота на бял стих. Историята е неразбираема и макар отговорите да са ни учтиво поднесени в определен момент от филма, тя си е все така бълваща въпроси и ровеща из трудността на характерите и сблъсъците на очакванията.

Това е адекватното, което мога да ви дам за "(500) дни лято" (според моите разбирания за английски език, превод и контекст). :>
Truth be told, не съм сигурна за филма. Не го обикнах и все още не го обичам, но това не дава никаква гаранция, че след седмица например няма да съм безумно влюбена и връщаща се към него. Едно обаче е неоспоримо - час и тридесет и пет минути, посветен на объркания младеж от "Mysterious Skin" и на красивото, лъчезарно, но някак студено и саможиво лице на Зоуи Дешанел (добра е, да, наистина) - няма как да ви се стори загуба на време.
Петстотинте дни лято (със Самър) са напоени догоре с цитати, красиви, красиви сцени на копринена нежност и фокусиране върху малките безценни моменти като тези на допир, на уж случайни погледи, на един особен вид усмивки, моменти, в които времето спира и пулсовете тиктакат вместо стрелките.

Моят съвет? Гледайте го. Моят съвет? Не просто му се наслаждавайте, а вникнете. Задавайте си въпроси, търсете се, където ви грабне и придърпа, където спрете и усетите, че сцената не е толкова клиширина, колкото излежда.. Още нещо? Архитектура по кожата? Прекрасно. Музиката? Хубава (80s, new wave, Carla Bruni, Regina Spektor, Smiths и какво ли още не).

За мен най-очарователни бяха няколко сцени - една от тях е тази, в която нечий свят се отключва.
И запомнете: ранното излагане на британска поп музика нанася щети върху психиката и живота ви. Но си струва, ако ще настръхнете и ще се наелектризирате при чуването на такава. Ако ще намерите още едно свободно място за някой филм в кинообичащото си сърце.

So for once in my life let me get what I want. Lord knows it would be the first time.