Не искам правила и лекарства, антибиотици и носни кърпички.
Липсва ми онази инерция, която може да помете всичко, всяко нервно и демонстративно ръмжене, всяко разсейващо движение, всеки страничен шум.
Тази година обичах и се осмелявах. Да, това е прекрасно. За малко да кажа нещо умерено, но няма.
Искам да изпия света жадно, искам светът и животът да ме изпиват жадно. Ще обичам до пръсване и ще бягам в три през нощта. Наречете ме както искате. Пожелавам ви живот.
12/31/2010
12/27/2010
I must embrace it
Започнах да пиша преди няколко минути. Може би забравената атмосфера на забравената къща не ми влияе добре. Тук е по-топло, отколкото съм свикнала да е, клавиатурата ми е друга, клавишите се натискат по-силно, по-дълбоко. Мониторът е по-голям, нещата се случват по-бавно, нюансите на светлината в стаята са по-различни. Аз ли съм по-различна?
Бях започнала, но след като прочетох това, което бях написала, се отвратих от резкия и отсечен тон, който се опитвах да симулирам, Погледнах към тефтера си и ми се прииска да пиша там - на белите страници, с любимия си вид химикали, сини и с капаче на Faber-Castell. Представих си се легнала по корем на леглото, пишейки на хартия, на хартията на точно този тефтер, с любимия си химикал, и ми се стори толкова по-вкъщи.
Затова се запитах къде е проблемът, не мога ли да съм мека и непретенциозна, не мога ли да кажа това, което искам да кажа, и толкова. Без претенция, без излишна самонадеяност, без похвати, без стратегии, без тактики, без уловки.
Защото в крайна сметка винаги се стига до тази голота. Накрая се събличаш, накрая се разплакваш, накрая стискаш, стискаш, стискаш нечия ръка. Накрая се усмихваш, накрая поглеждаш малко по-продължително, накрая не се сдържаш и казваш нещо. И не че всичките стратегии и тактики са били ненужни, напротив. Те сладко и мъчително са удължавали процеса, превръщали са го във вълнуваща любовна игра, в доказателство, че всяка дейност си струва, стига да вложиш ентусиазъм в нея. Но идва момент, в който ти писва. И се оставяш.
Два дена след Коледа и четири преди Нова година не знам дали да пожелавам разни неща, или да правя обобщения и равмосметки. Те ме плашат, макар че страшно искам да си извая извод от цялата година. Няма смисъл да съм многословна: две и десета беше прек-рас-на. Силно искам да е такава и в последните си дни.
Мен малко ме боли, но това е, защото имам слабост към декември. Иска ми се да споделя, но няма накъде повече, последната спирка е конкретност, а не мога да съм прекалено лична.
Малко ми е тъжно, защото не мога да излея всичко, макар да се мъча от юли насам.
Преди сигурно щях да пожелая да заспя за няколко дена, но не и сега. Имам нужда да съм някъде и с някого постоянно. Не я понасям тази инертност. Дори да съм замръзнала като статуя, в главата ми циркулират мисли и не ме оставят.
Толкова. Жалко, но усещам, че това място бавно се изплъзва от ръцете ми. Може би нещо ще го съживи. Твърде многото любов и твърде многото живот винаги убиват нещо в теб. С 2010 започна, нека с 2011 продължи.
Бях започнала, но след като прочетох това, което бях написала, се отвратих от резкия и отсечен тон, който се опитвах да симулирам, Погледнах към тефтера си и ми се прииска да пиша там - на белите страници, с любимия си вид химикали, сини и с капаче на Faber-Castell. Представих си се легнала по корем на леглото, пишейки на хартия, на хартията на точно този тефтер, с любимия си химикал, и ми се стори толкова по-вкъщи.
Затова се запитах къде е проблемът, не мога ли да съм мека и непретенциозна, не мога ли да кажа това, което искам да кажа, и толкова. Без претенция, без излишна самонадеяност, без похвати, без стратегии, без тактики, без уловки.
Защото в крайна сметка винаги се стига до тази голота. Накрая се събличаш, накрая се разплакваш, накрая стискаш, стискаш, стискаш нечия ръка. Накрая се усмихваш, накрая поглеждаш малко по-продължително, накрая не се сдържаш и казваш нещо. И не че всичките стратегии и тактики са били ненужни, напротив. Те сладко и мъчително са удължавали процеса, превръщали са го във вълнуваща любовна игра, в доказателство, че всяка дейност си струва, стига да вложиш ентусиазъм в нея. Но идва момент, в който ти писва. И се оставяш.
Два дена след Коледа и четири преди Нова година не знам дали да пожелавам разни неща, или да правя обобщения и равмосметки. Те ме плашат, макар че страшно искам да си извая извод от цялата година. Няма смисъл да съм многословна: две и десета беше прек-рас-на. Силно искам да е такава и в последните си дни.
Мен малко ме боли, но това е, защото имам слабост към декември. Иска ми се да споделя, но няма накъде повече, последната спирка е конкретност, а не мога да съм прекалено лична.
Малко ми е тъжно, защото не мога да излея всичко, макар да се мъча от юли насам.
Преди сигурно щях да пожелая да заспя за няколко дена, но не и сега. Имам нужда да съм някъде и с някого постоянно. Не я понасям тази инертност. Дори да съм замръзнала като статуя, в главата ми циркулират мисли и не ме оставят.
Толкова. Жалко, но усещам, че това място бавно се изплъзва от ръцете ми. Може би нещо ще го съживи. Твърде многото любов и твърде многото живот винаги убиват нещо в теб. С 2010 започна, нека с 2011 продължи.
12/25/2010
So this is Christmas
Дръж на това, на което държиш, и всичко ще бъде наред.
Не знам как живея по този начин все още, но е хубаво и вярвам, да, вярвам. Имам желание и сила. Имам всичко.
Не знам как живея по този начин все още, но е хубаво и вярвам, да, вярвам. Имам желание и сила. Имам всичко.
12/23/2010
My girl pinched my hips to see if i still exist
Явно е тенденция. Пореден декември, а паметта ми е по-тежка с още една ламарина.
Какво да кажа - вкъщи съм и не съм. Хубаво ми е и не ми е. Някъде там съм аз - между тъмносиньото, погледите, желанията, смелостта, страха, прехапаните устни, детския глас и нуждата.
А леглото ми е оправено и ще ми е топло, топло, топло. Да се скрия в него, поне за малко.
една ламарина
Какво да кажа - вкъщи съм и не съм. Хубаво ми е и не ми е. Някъде там съм аз - между тъмносиньото, погледите, желанията, смелостта, страха, прехапаните устни, детския глас и нуждата.
А леглото ми е оправено и ще ми е топло, топло, топло. Да се скрия в него, поне за малко.
една ламарина
12/18/2010
life is a verb
декември е месецът не копнежите, на началата, на сбъдванията.
обичам декември от около година.
обичам снежните улици, обичам да карам по тях, когато няма трафик, когато всички коли, чакащи с мен на работещите светофари, са таксита.
съжалявам, че говоря толкова много за шофьорския си живот, но той заема значителна част от целия ми живот и го обичам.
обичам тези пътища. научих се да харесвам картите. обичам знаците, посоките, табелите (когато ги има), хоризонтите, сградите, светлините, маркировката (когато се вижда!), погледите в колата, наредена зад моята в колоната, на огледалото за задно виждане, тракането по волана, пеенето в колата, паркирането.
трябва да чукна на дърво.
а когато правя всичко сама, в пустия, голям и светещ град, тогава успявам да го видя. тогава успявам да го видя и красив, и такъв, какъвто ще ми се стори някога, когато се върна.
не отивам никъде и не знам какво да си пожелая. ще обиколя стаята три пъти, ще изсуша косата си и ще спя.
пиша все по-постно, като че ли пиша молитва.
може би това е достатъчно.
обичам декември от около година.
обичам снежните улици, обичам да карам по тях, когато няма трафик, когато всички коли, чакащи с мен на работещите светофари, са таксита.
съжалявам, че говоря толкова много за шофьорския си живот, но той заема значителна част от целия ми живот и го обичам.
обичам тези пътища. научих се да харесвам картите. обичам знаците, посоките, табелите (когато ги има), хоризонтите, сградите, светлините, маркировката (когато се вижда!), погледите в колата, наредена зад моята в колоната, на огледалото за задно виждане, тракането по волана, пеенето в колата, паркирането.
трябва да чукна на дърво.
а когато правя всичко сама, в пустия, голям и светещ град, тогава успявам да го видя. тогава успявам да го видя и красив, и такъв, какъвто ще ми се стори някога, когато се върна.
не отивам никъде и не знам какво да си пожелая. ще обиколя стаята три пъти, ще изсуша косата си и ще спя.
пиша все по-постно, като че ли пиша молитва.
може би това е достатъчно.
12/14/2010
and the music was like wind in your hair
бъркотията в стаята ми е безкрайна. направо е плашещо, като погледна часа и като погледна малко по-напред - към сутринта.
чувствам се като отражение, като отблясък, като част от утайка, издигнала се нагоре в леко разклатена чаша с течност, като нюанс, като щрих, като половин размах, като наполовина завито тяло, като обещаваща идея без реализация, като усещане за нещо, което е много, много близо и същевременно адски, адски далеч
о да, знам, че някъде тук огън гори. и запалката ми няма нищо общо с това.
чувствам се като отражение, като отблясък, като част от утайка, издигнала се нагоре в леко разклатена чаша с течност, като нюанс, като щрих, като половин размах, като наполовина завито тяло, като обещаваща идея без реализация, като усещане за нещо, което е много, много близо и същевременно адски, адски далеч
о да, знам, че някъде тук огън гори. и запалката ми няма нищо общо с това.
12/11/2010
She’s like grace from the earth
В крайна сметка, колкото и боклучиви да са някои хора, в определени моменти се държат хиляди пъти по-уважително от други хора. За това се сетих, като в съзнанието ми изниква един човек, клекнал пред мен, преди много, много време. Мисълта ме натъжава страшно. Беше толкова отдавна.
Толкова нощи ставах в тъмнината и в студа, за да не загубя вярата си. В толкова произволни моменти се сещах за хубави отминали времена, за да не се натровя с чернилка.
Толкова упорито го правех, макар да се оставях на силите на достойнството и реализма от време на време да ме смъкват близо до земята.
Знам, че не трябва да бягаш от желанията и чувствата си. Знам, че дори да искаш да не спираш да искаш нещо, трябва да не се лъжеш в моментите, в които то започва да ти изглежда гнило. Знам, че всичко зависи от ситуацията и хората. Че има клишета и има установени правила. Но те се раждат в определени ситуации и няма как да важат за всички, винаги.
Знам, че трябва да знаеш кога да виждаш всички хора еднакви, и кога да осъзнаваш, че все пак се различават. Всеки един момент изисква различен подход и никой не може да те научи на това по-добре от опита.
Знам, че може да спечелиш някого, ако се появиш внезапно в живота му под формата на това, което му липсва.
искам пак да мога да кажа "Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25".
защо разочарованието съществува?
(и ето я беглата ми прилика с шестнайсетгодишните - нещо ме отблъсква от хората тези дни)
Моля се някой/нещо да ме опровергае.
Толкова нощи ставах в тъмнината и в студа, за да не загубя вярата си. В толкова произволни моменти се сещах за хубави отминали времена, за да не се натровя с чернилка.
Толкова упорито го правех, макар да се оставях на силите на достойнството и реализма от време на време да ме смъкват близо до земята.
Знам, че не трябва да бягаш от желанията и чувствата си. Знам, че дори да искаш да не спираш да искаш нещо, трябва да не се лъжеш в моментите, в които то започва да ти изглежда гнило. Знам, че всичко зависи от ситуацията и хората. Че има клишета и има установени правила. Но те се раждат в определени ситуации и няма как да важат за всички, винаги.
Знам, че трябва да знаеш кога да виждаш всички хора еднакви, и кога да осъзнаваш, че все пак се различават. Всеки един момент изисква различен подход и никой не може да те научи на това по-добре от опита.
Знам, че може да спечелиш някого, ако се появиш внезапно в живота му под формата на това, което му липсва.
искам пак да мога да кажа "Само не умирай на 27 и аз няма да умра на 25".
защо разочарованието съществува?
(и ето я беглата ми прилика с шестнайсетгодишните - нещо ме отблъсква от хората тези дни)
Моля се някой/нещо да ме опровергае.
12/09/2010
I have wasted my time
Тук съм от трети октомври. Вече свикнах почти достатъчно.
Не помня кое беше нещото, което първо ме грабна, но снощи разбрах колко обичам пътя си до СУ. Колко обичам да седя на първия ред в голямата аудитория, скрила книга в тетрадката си. Или просто да седя на първия ред, пишейки и слушайки.
Не знам какво ще ми вземе Софийски, не знам какво ще му дам аз, но въпреки всичко, въпреки всичко за пореден път казвам, че нещата май са добре. Което е парадоксално.
На новото си легло съм захвърлила новите си ботуши. Нивата на вещоманията ми доста спаднаха, но не мога да спра да харесвам хубавите обувки.
Снощи, някъде към пет сутринта, малко след Бийтълс и Джон Ленън, исках да грабна един чужд лаптоп, да се изправя пред него или да го сложа върху коленете си и да изпиля душата си до такава степен, че да остане гола и разкървавена. Не го направих.
Останах, лежейки в тъмнината, на черния диван, до някакви хора, между някакви думи, тихи шумове, откъси от споделяния, меки гласове и спонтанни ежедневни признания.
Разказах колко голяма е разликата в това да те возят и в това ти да возиш някого. Как, когато си просто пасажер, наблюдаваш всички тези светещи фарове, спускайки се като триумфална светлинна вълна по Цариградско, и се впечатляваш. И потъваш в града. Как, когато возиш, триумфалната светлинна вълна е признак за километрични задръствания и дълго чакане на светофарите. Как, когато возиш другите или дори само себе си, градът е нещо, което не просто наблюдаваш, а в което си хвърлил цялата си концентрация и не можеш да видиш така, както могат пасажерите.
На дивана беше удобно, а часове по-рано исках просто да гледам улиците от задната седалка на такси, да усещам сърцебиенето на вечерта, да му дам да се слее с моето и чудесно да си паснат. Това не се случи.
Счупих ключалката и милиони нерви ме омотаха като пипала на морско чудовище от някоя легенда.
После помня вино, смях, обикаляне и много опити. Благославям тоалетните, задето в тях можеш да се скриеш от всичко и всички за няколко минути и да вдишаш въздух. Тоалетните и терасите. Най-любимите ми места.
След това помня още малко вино и още малко обикаляне. Накрая си намерих стая, намерих си място, намерих си Бийтълс, намерих си хора, намерих си диван. Не ми се спеше, но успях да го направя някак.
Събудиха ме хиляди пъти и на хиляда и първия аз реших да стана.
Пих вода и оставих сутрешния свеж въздух да ме върне към любовта ми към всичко. От таксито разглеждах улиците и мислех за катаджиите (еднакви до един), накрая стигнахме до пътя за вкъщи и мъничко се стоплих.
Вкъщи беше мрачно, филтърът на мрака напомняше на загорял крем карамел. Мрачно и разхвърляно. Но беше вкъщи. Така и не успях да се наспя, не успях и да остана още малко.
Не събирам спомените си, които са повече от пресни и все пак мътни. Не извличам нищо от тях. Оставям ги да ферментират. Когато дойде време, ще ги свържа някак. Аз съм момиче без спомени, но не и момиче без очаквания. Не мога да изхвърля всичките. Оставям си няколко, за да ме бутат напред, а следващия път, когато усетя непреодолимата нужда да пиша от някой чужд диван на някой чужд лаптоп в пет сутринта, няма да се колебая.
Не помня кое беше нещото, което първо ме грабна, но снощи разбрах колко обичам пътя си до СУ. Колко обичам да седя на първия ред в голямата аудитория, скрила книга в тетрадката си. Или просто да седя на първия ред, пишейки и слушайки.
Не знам какво ще ми вземе Софийски, не знам какво ще му дам аз, но въпреки всичко, въпреки всичко за пореден път казвам, че нещата май са добре. Което е парадоксално.
На новото си легло съм захвърлила новите си ботуши. Нивата на вещоманията ми доста спаднаха, но не мога да спра да харесвам хубавите обувки.
Снощи, някъде към пет сутринта, малко след Бийтълс и Джон Ленън, исках да грабна един чужд лаптоп, да се изправя пред него или да го сложа върху коленете си и да изпиля душата си до такава степен, че да остане гола и разкървавена. Не го направих.
Останах, лежейки в тъмнината, на черния диван, до някакви хора, между някакви думи, тихи шумове, откъси от споделяния, меки гласове и спонтанни ежедневни признания.
Разказах колко голяма е разликата в това да те возят и в това ти да возиш някого. Как, когато си просто пасажер, наблюдаваш всички тези светещи фарове, спускайки се като триумфална светлинна вълна по Цариградско, и се впечатляваш. И потъваш в града. Как, когато возиш, триумфалната светлинна вълна е признак за километрични задръствания и дълго чакане на светофарите. Как, когато возиш другите или дори само себе си, градът е нещо, което не просто наблюдаваш, а в което си хвърлил цялата си концентрация и не можеш да видиш така, както могат пасажерите.
На дивана беше удобно, а часове по-рано исках просто да гледам улиците от задната седалка на такси, да усещам сърцебиенето на вечерта, да му дам да се слее с моето и чудесно да си паснат. Това не се случи.
Счупих ключалката и милиони нерви ме омотаха като пипала на морско чудовище от някоя легенда.
После помня вино, смях, обикаляне и много опити. Благославям тоалетните, задето в тях можеш да се скриеш от всичко и всички за няколко минути и да вдишаш въздух. Тоалетните и терасите. Най-любимите ми места.
След това помня още малко вино и още малко обикаляне. Накрая си намерих стая, намерих си място, намерих си Бийтълс, намерих си хора, намерих си диван. Не ми се спеше, но успях да го направя някак.
Събудиха ме хиляди пъти и на хиляда и първия аз реших да стана.
Пих вода и оставих сутрешния свеж въздух да ме върне към любовта ми към всичко. От таксито разглеждах улиците и мислех за катаджиите (еднакви до един), накрая стигнахме до пътя за вкъщи и мъничко се стоплих.
Вкъщи беше мрачно, филтърът на мрака напомняше на загорял крем карамел. Мрачно и разхвърляно. Но беше вкъщи. Така и не успях да се наспя, не успях и да остана още малко.
Не събирам спомените си, които са повече от пресни и все пак мътни. Не извличам нищо от тях. Оставям ги да ферментират. Когато дойде време, ще ги свържа някак. Аз съм момиче без спомени, но не и момиче без очаквания. Не мога да изхвърля всичките. Оставям си няколко, за да ме бутат напред, а следващия път, когато усетя непреодолимата нужда да пиша от някой чужд диван на някой чужд лаптоп в пет сутринта, няма да се колебая.
12/01/2010
What if my shoes don't match my jacket?
Навън е студено, а огледалото ми гори между пламъците, които хвърлят две почти симетрично разположени нощни лампи.
Навън е студено, а на бюрото ми са намерили мястото си всякакви несъвместими предмети, скупчили се в разбираема единствено от мен романтика.
Аз съм се качила цяла на въртящия се стол и дъвча ли, дъвча три дражета Орбит боровинка.
Пипам подутото си ляво ухо в уюта на тази матова стая и дърпам пердето, за да видя вятъра по-добре.
Аларма на кола се включва, нощта навлиза все дълбоко в сърцевината си. Искам да заспя в памучни бели дрехи и всичко да е нежно.
Искам физически да ме боли и да си струва.
Понякога се изненадвам колко добре се абстрахирам от нещата. Понякога не ме интересува. Понякога умирам, като пусна струята топла вода да тече и оставя безжизнената си ръка под нея.
А когато устните ми посинеят, целувай ги до смърт.
Навън е студено, а на бюрото ми са намерили мястото си всякакви несъвместими предмети, скупчили се в разбираема единствено от мен романтика.
Аз съм се качила цяла на въртящия се стол и дъвча ли, дъвча три дражета Орбит боровинка.
Пипам подутото си ляво ухо в уюта на тази матова стая и дърпам пердето, за да видя вятъра по-добре.
Аларма на кола се включва, нощта навлиза все дълбоко в сърцевината си. Искам да заспя в памучни бели дрехи и всичко да е нежно.
Искам физически да ме боли и да си струва.
Понякога се изненадвам колко добре се абстрахирам от нещата. Понякога не ме интересува. Понякога умирам, като пусна струята топла вода да тече и оставя безжизнената си ръка под нея.
А когато устните ми посинеят, целувай ги до смърт.
11/30/2010
аз знам, че там ще се върна отново
дългите текстове ме уморяват дори само с идеята, че захвана ли се с един потенциален такъв, ще го направя, както го правя, без да се изненадам.
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
кратките "репортажи" ме отдалечават от това, от което имам нужда, и ме карат да вярвам, че избирам бездушния, лесен път
белите стихове ми изглеждат като прекрасно извинение за всичко, на което не съм способна. и са запазена марка на толкова непознати. все пак от време на време посягам и към тях.
спонтанно нахлулите реплики в главата ми подсказват, че трябва да търся насоченост, да прокарам идейна нишка и да ги развия. но спирам.
музикалната лирика ме ограничава в спомените ми и отделя от тях всички останали.
черновите в телефона ми отдавна не са били провокирани от онова (не)определимо състояние, в което плавам и светът ми изглежда и дълбок, и кристалнопрозрачен и ясен, и реален и ограничен, и възможен.
черновите в телефона ми са все още любопитни, но остават неизпратени.
затова сега правя това, насред домакинската работа, вълнуваща и нова за мен, насред самотата и последния ноемврийски здрач, аз държа на това, на което държа. усещам, че изпадам някъде, където не мога да уловя всичко нужно и да го формулирам. вдъхновявам се постоянно, сякаш всяко вдишване е тежко, но упояващо. сякаш правя любов с живота и с дните си. дори когато са уморени, протрити и мръсни.
ръцете ми миришат на сапун, харесвам умни момчета с кретенски усмивки - придават им чар. хубаво е, не знам как, но е, все още е и ще бъде още повече.
но не мога да избягам от почти недоловимото усещане, че въпреки цялото това пълноценно олицетворение на глагола "съм" в 1 л., ед. ч. някаква тиха агония ме е вързала и аз се мъча, и аз я чакам да си тръгне.
видях те още като те видях
да лъжеш променено,
но в цялата индустрия разбрах,
че ти си нещото за мене
11/25/2010
творческото мислене е онанизъм
За какво ти е да ме четеш, като си имаш свой собствен свят? Аз разлепям своя като афиш на странна постановка насам-натам, а хората подминават, защото и изкуството, и и ексцентричността са скъпи и безполезни.
Днес станах свидетел на нещо грозно, поне в моите очи. Бях на откриването на "Lidl" и ми се наложи да видя настървените тълпи, приближаващи се сантиметър по сантиметър до входа с количките си. Първо се сетих за Смирненски, след това за "уродливи/сакати/космати". После обвиних себе си, че вероятно не разбирам. Все още не разбирам. Защо?
След това се прибрах изтощена и натоварена с липсата на сън и спомена за гадно уиски. Заспах, но не като труп, макар че това ми трябваше, за да се събудя час по-късно и отново да повярвам в живота благодарение на цветовете.
Ядох, защото бях гладна като вълк - обожавам да съм гладна като вълк или адски жадна - толкова по-хубаво е тогава.
Ядох месо, защото съм хищник и всеки път, когато съм гладна като вълк, си мисля за нещо, в което има и месо.
След това отново хвърлих ласо от мисли в определена посока и сега ще успея да заспя спокойна. Настилката може и да е повече от зле, но нещо смътно ми подсказва, че ще се докосна до онази атмосфера, която бавно ме разяжда, че ще имам всичко, което съм искала. Просто трябва да дишам, макар и да живея в дълъг и протяжен гърч.
Днес станах свидетел на нещо грозно, поне в моите очи. Бях на откриването на "Lidl" и ми се наложи да видя настървените тълпи, приближаващи се сантиметър по сантиметър до входа с количките си. Първо се сетих за Смирненски, след това за "уродливи/сакати/космати". После обвиних себе си, че вероятно не разбирам. Все още не разбирам. Защо?
След това се прибрах изтощена и натоварена с липсата на сън и спомена за гадно уиски. Заспах, но не като труп, макар че това ми трябваше, за да се събудя час по-късно и отново да повярвам в живота благодарение на цветовете.
Ядох, защото бях гладна като вълк - обожавам да съм гладна като вълк или адски жадна - толкова по-хубаво е тогава.
Ядох месо, защото съм хищник и всеки път, когато съм гладна като вълк, си мисля за нещо, в което има и месо.
След това отново хвърлих ласо от мисли в определена посока и сега ще успея да заспя спокойна. Настилката може и да е повече от зле, но нещо смътно ми подсказва, че ще се докосна до онази атмосфера, която бавно ме разяжда, че ще имам всичко, което съм искала. Просто трябва да дишам, макар и да живея в дълъг и протяжен гърч.
11/24/2010
по телевизия, по телепатия, теб, само теб чаках
ще чуя тази песен, преди да изляза, въпреки че вече съм нервна. днес я слушах на светофарите при Семинарията, докато дъждът се изливаше поройно и продължавах да съм жива. хубаво нещо, което да отбележа и за което да съм благодарна. и понеже чаках дълго, реших да си губя времето. а в колата пея заедно с радиото като средностатистически американец от американски филм. лаконичната аз отива да си пусне песен.
11/23/2010
it's about you and the sun
Не знам какво ме спира. Може би съм празна. Но подозирам, че не съм, а просто от прекаленото препълване съм започнала да се чувствам няма.
Усещам устните си напукани. Усещам ги. Напукани. Гледам как облаците над блоковете се движат и разбирам, че небето се мести. От един прозорец на третия етаж на отсрещния блок някакъв младеж пуши. Малко по-надолу, срещу него, навън, накаква девойка пуши. Гледат се. Тя усеща устните си напукани. Усеща ги. Напукани. Тогава си мисля, че когато запаля сама и се оставя на малкото отнасяне, се сещам за някого. Тогава в главата ми изниква прекрасната уговорка: когато запалиш сам и се оставиш на малкото отнасяне, ще се сещаш ли за мен? Все едно пушим заедно.
Усещам устните си напукани. Усещам ги. Напукани. Гледам как облаците над блоковете се движат и разбирам, че небето се мести. От един прозорец на третия етаж на отсрещния блок някакъв младеж пуши. Малко по-надолу, срещу него, навън, накаква девойка пуши. Гледат се. Тя усеща устните си напукани. Усеща ги. Напукани. Тогава си мисля, че когато запаля сама и се оставя на малкото отнасяне, се сещам за някого. Тогава в главата ми изниква прекрасната уговорка: когато запалиш сам и се оставиш на малкото отнасяне, ще се сещаш ли за мен? Все едно пушим заедно.
11/21/2010
това, което не правя, pt. 2
18.06.2010
не знам защо реших, че може и да не продължава живота си на чернова
изповед по средата на нощта
(а всъщност написано между 16:15-16:40 и по-късно..)
Устните ти бавно пълзят по гърба ми,
както сутрин зората пълзи по небето.
Мачкам чаршафите, превивам тялото си
в малка конвулсия, болезнен копнеж;
разцепвам устните си и пия кръвта си,
трескаво пускам ноктите по плътта си,
за да утоля жаждата -
жаждата за чужда пот, полепнала по тялото ми.
Само изповед в звездна лятна нощ може да бъде спасение.
Само когато времето спре
и съм достатъчно силна, за да хвана ръката ти първа.
Само когато небето,
надвиснало над нас, е така безкрайно, че да поискам
да не се прибирам никога.
Нуждая се от катарзис, от искреност до режеща болка,
до оголване на всеки нерв, до създаване на истинско напрежение,
до опъване границите на възможното,
до утопия на няколко мига със теб.
Затварям очите си и си представям, че припадам върху гърдите ти -
това е мъничка глътка въздух, бягство в страната на тихата страст,
капка утеха,
стръкче надежда.
И не искам да се събуждам,
защото пак нищо няма да е толкова, колкото трябва.
Издухай прахта от миглите ми
и не ме пускай.
Позволи ми да те владея,
разтвори раните си за мен -
ще ги целувам със солен език,
а после със сладък сок ще отмия
всеки демон, който танцува в душата ти.
Пусни котвата на ръцете си
някъде на дъното на моята кожа
и остави мирисът ми
да се вреже в обонянието и в спомените ти.
Нека гласът ми е
ехото
на твоите неизречени желания -
в пулса ми вилнее
някаква женска магия.
Не искам ключ,
за да си отворя,
и не искам да заключваш след мен,
след като вляза -
само остави вратата притворена.
Предусещам го, без дори да съм сигурна
защо в точно такъв момент
мога да бъда такава.
Дай ми право на крачка назад,
дай ми право на крачка напред,
аз вече те пуснах,
за да не се обвинявам, че сама се хвърлих в пропастта
- все някъде ще се срещнем.
Остави ме да бъда слаба в ръцете ти
поне понякога,
поне замалко.
Остави ме да бъда невинна,
когато съм малка и свита като пашкул.
Остави ме да бъда искаща,
когато лежа беззащитна и те очаквам.
Остави ме да бъда порочна,
когато сама водя ръцете ти
по пътя към тайните си.
Остави ме да си тръгвам,
а после съжалявай,
докато слушам как шевовете на сърцето ми се късат рязко
един по един.
Не ми трябват думи, не искам да знам,
стига ми само едно по-дълго мълчание,
за да се влея в кръвта там, където боли,
и да разбера.
Ще спусна нежно докосване по дланта ти и ще се свия в нея,
за да не треперя от студ.
Ще те потърся с навлажнени устни,
за да разруша бариерата,
просмукала се в атмосферата между нас.
Тогава, моля те, остави погледите ни да се давят един в друг,
болезнени и опиянени,
а аз ти обещавам,
че ще си струва.
Само ме обичай,
бъди до болка влюбен в мен,
за да се оставя
както искам,
както мога
да се предам
и
да те обичам
и аз.
не знам защо реших, че може и да не продължава живота си на чернова
изповед по средата на нощта
(а всъщност написано между 16:15-16:40 и по-късно..)
Устните ти бавно пълзят по гърба ми,
както сутрин зората пълзи по небето.
Мачкам чаршафите, превивам тялото си
в малка конвулсия, болезнен копнеж;
разцепвам устните си и пия кръвта си,
трескаво пускам ноктите по плътта си,
за да утоля жаждата -
жаждата за чужда пот, полепнала по тялото ми.
Само изповед в звездна лятна нощ може да бъде спасение.
Само когато времето спре
и съм достатъчно силна, за да хвана ръката ти първа.
Само когато небето,
надвиснало над нас, е така безкрайно, че да поискам
да не се прибирам никога.
Нуждая се от катарзис, от искреност до режеща болка,
до оголване на всеки нерв, до създаване на истинско напрежение,
до опъване границите на възможното,
до утопия на няколко мига със теб.
Затварям очите си и си представям, че припадам върху гърдите ти -
това е мъничка глътка въздух, бягство в страната на тихата страст,
капка утеха,
стръкче надежда.
И не искам да се събуждам,
защото пак нищо няма да е толкова, колкото трябва.
Издухай прахта от миглите ми
и не ме пускай.
Позволи ми да те владея,
разтвори раните си за мен -
ще ги целувам със солен език,
а после със сладък сок ще отмия
всеки демон, който танцува в душата ти.
Пусни котвата на ръцете си
някъде на дъното на моята кожа
и остави мирисът ми
да се вреже в обонянието и в спомените ти.
Нека гласът ми е
ехото
на твоите неизречени желания -
в пулса ми вилнее
някаква женска магия.
Не искам ключ,
за да си отворя,
и не искам да заключваш след мен,
след като вляза -
само остави вратата притворена.
Предусещам го, без дори да съм сигурна
защо в точно такъв момент
мога да бъда такава.
Дай ми право на крачка назад,
дай ми право на крачка напред,
аз вече те пуснах,
за да не се обвинявам, че сама се хвърлих в пропастта
- все някъде ще се срещнем.
Остави ме да бъда слаба в ръцете ти
поне понякога,
поне замалко.
Остави ме да бъда невинна,
когато съм малка и свита като пашкул.
Остави ме да бъда искаща,
когато лежа беззащитна и те очаквам.
Остави ме да бъда порочна,
когато сама водя ръцете ти
по пътя към тайните си.
Остави ме да си тръгвам,
а после съжалявай,
докато слушам как шевовете на сърцето ми се късат рязко
един по един.
Не ми трябват думи, не искам да знам,
стига ми само едно по-дълго мълчание,
за да се влея в кръвта там, където боли,
и да разбера.
Ще спусна нежно докосване по дланта ти и ще се свия в нея,
за да не треперя от студ.
Ще те потърся с навлажнени устни,
за да разруша бариерата,
просмукала се в атмосферата между нас.
Тогава, моля те, остави погледите ни да се давят един в друг,
болезнени и опиянени,
а аз ти обещавам,
че ще си струва.
Само ме обичай,
бъди до болка влюбен в мен,
за да се оставя
както искам,
както мога
да се предам
и
да те обичам
и аз.
11/19/2010
If I am the storm, if I am the wonder
Преди се късах, късах се парче по парче, парче кърваво месо по парче кърваво месо, истински, дълбоко и брутално. Така правех при вида на някои гледки, така правех в някои моменти, така ме изтезаваха някои мисли, така ме мъчеше въображението ми, така ме убиваше способността ми да не спирам.
Животът е толкова случаен. Пълен с толкова проклети случайности. Много съм щастлива, защото има неща, за които да бъда щастлива. Но освен всички тях в този период от живота ми има и едно ужасно драпане и дращене по вертикална плоскост. Знам, че всички тези периоди са някакви преходи. Знам, че е така. Усещам го като миналата година - толкова сладко-мъчителна есен. Сега точно не знам как продължавам да правя всичко, което правя - да карам, да говоря, да забравям, да си спомням, да се усмихвам дори.
Но когато разстоянията се скъсят и представата за нещо се превърне в реален образ, светът започва да боли и тупти ведно с теб.
It was me on that road
but you couldn't see me.
http://youtu.be/KLpkXtM-VI8?hd=1
Удивителна.
Не искам да съм демонстративно лаконична. Просто това е моята случайност.
невинно и горчиво. се късам отново.
Животът е толкова случаен. Пълен с толкова проклети случайности. Много съм щастлива, защото има неща, за които да бъда щастлива. Но освен всички тях в този период от живота ми има и едно ужасно драпане и дращене по вертикална плоскост. Знам, че всички тези периоди са някакви преходи. Знам, че е така. Усещам го като миналата година - толкова сладко-мъчителна есен. Сега точно не знам как продължавам да правя всичко, което правя - да карам, да говоря, да забравям, да си спомням, да се усмихвам дори.
Но когато разстоянията се скъсят и представата за нещо се превърне в реален образ, светът започва да боли и тупти ведно с теб.
It was me on that road
but you couldn't see me.
http://youtu.be/KLpkXtM-VI8?hd=1
Удивителна.
Не искам да съм демонстративно лаконична. Просто това е моята случайност.
невинно и горчиво. се късам отново.
11/12/2010
very clear
http://youtu.be/GE8ubn4cDx8
много неща не съм направила. не искам да се отказвам от тях, но и знам, че ако продължавам да мисля така, винаги ще се чувствам виновна.
тази песен е хубава
много неща не съм направила. не искам да се отказвам от тях, но и знам, че ако продължавам да мисля така, винаги ще се чувствам виновна.
тази песен е хубава
11/09/2010
и вятъра питам
http://youtu.be/fXrVWREIDUA
Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?
Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.
Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.
Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.
Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.
За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"
Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.
Аз съм в безопасност, в стаята си съм, вятърът е идеята през прозореца, но не се промъква през кичурите на моята коса, не брули кожата на моето лице, не смразява клетките по моето тяло. Аз съм в безопасност, ужасно съхранена вътре, пишеща за това навън. Жалко ли е?
Слушам тази песен + Нова Генерация, виждам как дърветата се гърчат, "страшни и грозни" (като Нова Генерация), тъжни, гротескни и болни - като Нова Генерация.
Чувам как вятърът вие някъде там, покрай паркираните коли и мръсножълтите голи тераси на един не особено красив, но по определен начин чаровен Студентски град. Чувам го, но нямам време за чар, имам време единствено да го усетя. И незнайно защо паренето в очите ми се разлива във въображението, цялата съм възпалена, слушам вятъра и се връщам някъде назад, в бедните си заради невежество фантазии. Виждам залеза над хълмовете, някъде на запад, някъде в Англия, хълмове и възпален като мен залез, розово-червеникав, заразен, болен, девствен, крехък, чуплив, отровен. А по тези хълмове вървят безнадеждни романтици, върви Байрон без път и посока, вървят поети алкохолици и поети наркомани, поети, които не взимат нищо освен умопомрачителна доза вдъхновение, черпят я от всички възможни места и плащат по страшен начин.
Ето това виждам и разбирам как и пролетният, и есенният вятър ме убиват малко по малко, за да изродят от мен по-обновени и обновени версии на това, което винаги съм знаела, че някога ще бъда.
Спускам поглед в тази безцветна идилия, пробягва невидима мисъл за ужасната и безнадеждна моя любима музика на Воев и близките до него, виждам онези бързодвижещи се облаци по вчерашното следобедно небе и не мога да се питам.
За капак на всичко това една песен на Молоко мрачно ме изпълва. С нея идват и въпросите. "Why waste your time looking for proof? What if the answer is never the truth?"
Не мога. И аз не мога. Да повярвам. Няма как.
11/04/2010
нека ме опива
от старите винари още знам,
че когато спра да съзерцавам, ще умра.
Красива беше сградата тази вечер, една от малкото на които толкова им отива синьо-бяла светлина. Превърна се в нощна приказка. Хладна и отворена.
Пия малка чаша червено вино и започвам да свиквам да не се мръщя на алкохол. Пиша отново като малко момиченце, като малка висока скала, като не целувам момчешки лица, като разкъсвам се отвътре, защото нещо непознато е може би нужно, защото нещо познато липсва. Защото хладната и отворена нощ ме очаква.
Днес на лекция четох Керуак, защото ако не сега, кога?, защото достатъчно хора, пряко и косвено, ми повлияха, защото не чувам професора, както трябва, а отвън, през огромните прозорци, слънцето ми сочи нагло среден пръст от името на ноември, а аз му се усмихвам, защото показването на среден пръст е любим жест.
Някаква циганка настоява да ми предсказва бъдещето, аз се мъча да й откажа с ужасно много усилия, мразя да съм гадна с хората, чувствам се ужасно.
Накрая успявам, прекосявам градинката, стигам до входа и се започва цикълът на новото ми любимо място, където се чувствам добре. С една-единствена уговорка - имам съмнения относно нещо адски важно.
подчинявам се на някаква странна смес между ред и произвол, завършвам с малки букви, отпивам нова глътка, не ме опива, трябва ми нова доза. казах ли, че искам да съм дилър на красота?
Че искам да съм хероин.
че когато спра да съзерцавам, ще умра.
Красива беше сградата тази вечер, една от малкото на които толкова им отива синьо-бяла светлина. Превърна се в нощна приказка. Хладна и отворена.
Пия малка чаша червено вино и започвам да свиквам да не се мръщя на алкохол. Пиша отново като малко момиченце, като малка висока скала, като не целувам момчешки лица, като разкъсвам се отвътре, защото нещо непознато е може би нужно, защото нещо познато липсва. Защото хладната и отворена нощ ме очаква.
Днес на лекция четох Керуак, защото ако не сега, кога?, защото достатъчно хора, пряко и косвено, ми повлияха, защото не чувам професора, както трябва, а отвън, през огромните прозорци, слънцето ми сочи нагло среден пръст от името на ноември, а аз му се усмихвам, защото показването на среден пръст е любим жест.
Някаква циганка настоява да ми предсказва бъдещето, аз се мъча да й откажа с ужасно много усилия, мразя да съм гадна с хората, чувствам се ужасно.
Накрая успявам, прекосявам градинката, стигам до входа и се започва цикълът на новото ми любимо място, където се чувствам добре. С една-единствена уговорка - имам съмнения относно нещо адски важно.
подчинявам се на някаква странна смес между ред и произвол, завършвам с малки букви, отпивам нова глътка, не ме опива, трябва ми нова доза. казах ли, че искам да съм дилър на красота?
Че искам да съм хероин.
11/03/2010
истинска като море
Днес на масата на третия етаж в Северното крило видях две неотваряни късметчета от кафе. Взех едното, за да не бъда алчна, а на него пишеше: "Някои търсят цял живот и пак не намират". Стана ми криво.
Минаха много хора и никой от тях не забелязваше второто, затова реших, че мога да го взема, защото само аз го виждам и ми изглежда важно. Отворих го. "ПАРИ!" Явно бях алчна. Не се радвам, когато ми се паднат пари. И го изхвърлих.
А напоследък пиша така отсечено и телеграфично. Искам дълъг текст, искам да се спусна по водните капки, стичащи се по плочките в банята, отклонявайки се към фугите, искам да обера важното от несъщественото и да го намажа като конфитюр на палачинка. Не знам кога това ще се случи и някак ми се струва незаслужено да пиша дълго, преди да е минало още поне малко време.
И ми е малко гузно, задето пиша без нужното чувство и отдаване под заглавието "истинска като море", но това е единствената жива и подсказваща част за случващото се в мен, която мога да дам.
толкова съм далече, почти доловимо ме боли
искам да остана сама за малко
Минаха много хора и никой от тях не забелязваше второто, затова реших, че мога да го взема, защото само аз го виждам и ми изглежда важно. Отворих го. "ПАРИ!" Явно бях алчна. Не се радвам, когато ми се паднат пари. И го изхвърлих.
А напоследък пиша така отсечено и телеграфично. Искам дълъг текст, искам да се спусна по водните капки, стичащи се по плочките в банята, отклонявайки се към фугите, искам да обера важното от несъщественото и да го намажа като конфитюр на палачинка. Не знам кога това ще се случи и някак ми се струва незаслужено да пиша дълго, преди да е минало още поне малко време.
И ми е малко гузно, задето пиша без нужното чувство и отдаване под заглавието "истинска като море", но това е единствената жива и подсказваща част за случващото се в мен, която мога да дам.
толкова съм далече, почти доловимо ме боли
искам да остана сама за малко
11/01/2010
Every time
http://youtu.be/jZD2rFLbX2c :)
Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.
Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.
Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.
Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.
Адски красиво е, а аз се връщам от терасата, където скришом пуших тънка и дълга цигара с нещо като шоколадов аромат.
Знам, че още милиони хора усещат освобождаване от тежестта и мека топлина, щом прихлупят клепачите си и изповедно издишат дима. Знам, че не съм единствена, но е толкова хубаво.
Създадох нещо мило и го духнах по вятъра. Нека лети, лети, лети. Любовта не е цел.
Честит нов ден. Аз ще слушам "Love of my life", защото Фреди Меркюри е малко повече от велик, ще разчистя и подредя стаята си набързо (моята любима стая), ще си измия зъбите, ще надраскам нещо в един тефтер, който нося навсякъде, и сигурно ще спя.
Ще стана дилър на красота, ще си намеря дилър на свобода, ще му звъня в миговете на абстиненция и ако твърде многото любов ме убие, нека да е през есента. Но не и днес.
10/29/2010
be strong
Днес на един от светофарите се загледах в ръката си, държаща кормилото, и видях как трепери заедно с колата.
Днес прочетох "Старецът и морето" по време на една лекция.
Днес чух една забравена мелодия, с която телефонът ми понякога звъни, и сега, като се сещам за нея и я слушам, без нещо да звъни, разбирам, че някои неща нямат заместител.
Днес си казвах наум "Дръж ума си бистър".
Днес плаках за стареца.
Много съм уморена, може би дори повече от много, пие ми се чаша вино в тъмна стая и в тишина, в почти пълна самота, включваща още един. Пуши ми се цигара от нечия ръка. Искам да пушат от моята ръка.
много съм уморена
Днес прочетох "Старецът и морето" по време на една лекция.
Днес чух една забравена мелодия, с която телефонът ми понякога звъни, и сега, като се сещам за нея и я слушам, без нещо да звъни, разбирам, че някои неща нямат заместител.
Днес си казвах наум "Дръж ума си бистър".
Днес плаках за стареца.
Много съм уморена, може би дори повече от много, пие ми се чаша вино в тъмна стая и в тишина, в почти пълна самота, включваща още един. Пуши ми се цигара от нечия ръка. Искам да пушат от моята ръка.
много съм уморена
10/21/2010
When you аre ready I will surrender
..пее тя, Ройшин Мърфи, с разперени ръце, и ми вдъхва усещането, че предстои нещо размазващо.
Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.
And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.
Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.
Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.
А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.
Нещо размазващо предстои, a как искам да слушам Молоко, увеличени докрай. Само мисълта за усамотението ми с изкуството и всичките му производни халюцинации ме кара щастливо да настръхвам, а начинът, по който тя прави секс с музиката, ме подлудява.
And I feel useless,
don't care what the truth is.
(...)
Truth, do you hear me?
Don't try to come near me.
So tired I sleep through the lie.
If you desire to lay here beside me,
come to my sweet melooooooooooooooodyyy.
Come. Come. COME TO MY SWEET MELODY.
Обожавам я, bring it back, back, back, back, back, ba-a-ack, пие ми се уиски и ми се забавлява много, ама много. Изпада ми се в сладостен делириум, танцува ми се, искам силна музика и замайване, цигари, хора и още хора, познати, непознати, запознанства.
Тати е заспал съвсем близо до мен, аз слушам с една кофти слушалка в дясното ухо, но в действителност inside I'm dancing.
И въпреки че през дванайсети клас в училище се изигра доста белот, а аз така и не пожелах да се включа, защото знаех, че съм зле, сега, в СУ, се престраших да посегна към картите и да бъда не чак толкова зле. И сега, въпреки че нещо ме прави несигурна, тъжна и нуждаеща се от голямата бяла къща в Северозападна България, усещам как намирам заради какво да ми е хубаво. Не, няма да спра да се усмихвам на непознати. Отива ми да го правя.
А днес следобед слънцето сякаш за първи път се вмъкна през огромните прозорци на 272-ра аудитория и аз бях Златокоска повече от всякога, разполагаща със смътни представи за всичко и все пак добре.
10/19/2010
Tell me I'm an angel
Как да пишеш, когато някой се намира на по-малко от метър от теб? Как да пишеш, когато не можеш да пуснеш райбера и да останеш буден до 2-3 през нощта без никакви угризения освен тези, свързани със зрението? Как да пишеш, когато все още всичко е толкова несигурно и тънко, олюляващо се наляво и надясно, напред, назад, навсякъде? Как да пишеш, когато крехките устои на новото начало са тъй крехки, че се рушат дори единствено да говориш за тях?
Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.
Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.
Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.
Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.
Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.
Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.
Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.
Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.
Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.
А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.
Страшно е. По-скоро плашещо. Поносимо е. По-скоро понякога приятно. Трудно е. Без съмнение.
Пролуки има, но от тях искам да си изкопая тунел, просторен, достатъчен, широк, за да мога да премина към светлината, боже, колко рядко виждам слънчева София.
Живея вкъщи и този път няма да го напиша в кавички - Студентски град. Ходя на училище - Северното крило на Ректората на СУ. Карам кола - боже, как може да е едновмренно изнервящо, изцеждащо и удовлетворително да караш из цялата вълна от коли, докато съумяваш да не се разпиляваш в подлудяващия тенекиен вой на клаксоните.
Нося ключове, документи и още куп вещи, натоварени с поетата отговорност към тях. Ако в света ми съществува образа на "момичето с телефона", то аз трябва да съм момичето с чантите. Момичето с червената раница, чантата и шишето с вода.
Обикалям из тези етажи, всъщност най-нужен ми е един, чакам пред асансьорите, много рядко излизам да пуша, нося си тефтер и книга, макар че една вече изчезна и тежко го понасям.
Запознавам се с разни хора хаотично, понякога съм хейтърка (да, това е думата), понякога не ми харесва някой да говори много и да е напудрено учтив и усмихнат. Друг път съм по-благосклонна и осъзнавам, че всеки трети от потока хора, би могъл да се окаже доволно симпатичен.
Ходя редовно на лекции и изписвам думите с усукания си, неразчитаем почерк, примесен с хиляди съкращения и суетна любов. Чете ми се повече, отколкото ми се пише, не толкова, защото няма за какво да пиша, а защото ми е трудно да го формулирам по какъвто и да е адекватен и достатъчен начин. Чете ми се, особено когато покрай мен минават тонове непознати и когато се надвесват над погледа ми, за да видят нещо, или сядат до мен и ми се стори, че ме смятат за крайно незаинтересована от каквото и да било. Но това не е толкова важно. Важно е може би, че нямам въпроси и все още се чудя "как" и "защо", все още не знам "накъде", все още не знам трябва ли да знам. Опитвам.
Има и усмихнати лица, някого, при когото да се спреш в почивката, нови и нови имена прибавям към паметта си, свободна е за още, разбира се.
Колкото и да трябва да е различно всичко, аз все още се усмихвам на непознатите, няма как - това е наркотик. Като кафето, алкохола, цигарите, като скоростта, като самоувереността, като вярата, като сладострастието, като парфюма, като безсмисленото ровене в телефона, като носенето на нужни и ненужни вещи насам-натам, като търсенете на най-неподходящия човек в най-неподходящия момент, като всички малки, щастливи и разяждащи навици.
Ако можех, сега щях да чета Кинг, щях да чета, рискувайки и завита под лилавия юрган, който е толкова огромен, че се задушавам, докато спя. Който е толкова огромен, че под него остава забележителен обем въздух и трябва да го затискам с одеяло, за да не умра от студ.
Ако можех, щях, но сигурно ще бъде Хемингуей, болки в гърлото и не знам какво още. Снощи и днес бях участничка в две съвсем нови преживавания, не от най-приятните. Не ми се чака трето за щастие, знам, че за всичко си има първи път, но, но, но. Не ми се трупа подобен опит.
А пък иначе, напук на натурата си, ще се опитам да не ми пука. "Готов ли си за новия ден?", попитах един приятел скоро. Готова ли съм за новия ден? Ох.
10/09/2010
научи ме да слушам джаз
Нарисувай я гола, чисто гола. София, душата си, тъгата си, самотата си, любовта си, празнотата си.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.
Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.
Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.
Обърни се с най-милото обръщение, кажи "Момченце мое" или "Златокоске", надраскай полуокръжност във въздуха много нежно и я издухай като сапунено мехурче с връхчетата на пръстите си по нечие лице.
Обичай, докато отпиваш от чаша червено вино, и позволи на захарта, окупирала тялото ти, да те отведе към буквите, които трябва да са хиляди, но ти не можеш да си пълноценен и да обвиеш с всички мислите си.
Аз ще лягам да спя в леглото, което все още помни топлината ми - изначалната такава. За да сънувам сънища, попили тонове нова информация, която и аз не съм разбрала кога точно се е загнездила в дъжновния ми мозък.
Ще слушам джаз и ще разкажа за новото си място без тераса, ще заспя по стар и себичен ритуал и ще умра от студ. Организмът ми трепти на нова честота понякога, аз съм си същата, почти същата, само дето съм вкъщи за малко, за кратка пауза, после отивам 'вкъщи" за много, за да се изгубя в информация, за да ме засмуче водовъртежът и да не успея да разбера същата ли съм, или не. Ще се прочета и ще видя.
10/01/2010
това, което не правя,
е да копирам вече написани текстове, освен ако не реша да споделям чернови. Но днес е различно.
Незнайно защо това е едно от местата, на които желанието ми за писане се отключва така неистово, че нито стерилният бял фон, нито фактът, че не съм навън, не пуша и не чувам омекотено "щрак" от потупването на пръстите ми върху почти плоските клавиши на лаптопа, могат да ме спрат.
Това е нормално, това е съвсем нормално. Защото. Защото червената улична светлина откри своя сезон и всички меланхолици вече могат да й се наслаждават в пълния й мрачен магнетизъм. Защото с горчивата сладост на черен шоколад октомври прониква в мен, а аз обожавам да го храносмилам, защото е октомври, а не ноември. Защото днес се загледах в асфалта, погледнах някаква кал, след това небето, всмуках жадно от цялата атмосфера и ме осени прозрението, че преди една година (без пет дена) видях най-красивото и умопомрачително небе в живота си. Онова, което никога, никога няма да забравя и което ми напомня за всички болки и всички въпроси без отговори. Октомври - умопомрачителен.
Нещата стоят така - винаги съм мразила ноември, но миналата година реших да му дам шанс. Той не го изпусна и успя да изплува на повърхността, но въпреки това неговата тъга ми се струва някак не очарователно болна, а бездънна и бездушна, глухо сива, мокра и ветровита. Докато "златистият орел на листопадната есен" (или нещо такова), смесен със студа и окончателната крачка към ядрото на сладката меланхолия, са тези, които ме упояват, които ме убиват, които ме довършват. Затова обичам октомври.
Обичам октомври, обичам го особено сега, защото ми напомня за едни преходни моменти, монотонни вечери, преливащи от хиляди мисли. Монотонни вечери, частично направили ме такава, каквато съм сега. Монотонни вечери, в които съм търсила силуети в сенките, в които съм се мъчила да забравя научените наизуст улици и да ги запомня такива, каквито някога ще ги обичам - без да се страхувам от безкрайната им пустота. Монотонни вечери, заради които обичам всички конкретни музикални лирики, Том Уейтс и моя град, "with a little drop of poison".
Обичам октомври, защото въздухът му не е замръзнал, защото по залез, когато минавам покрай старата гимназия, ми иде да изгоря и пепелта ми да се полепи по оградата й, да се стопли на меките и последни истински слънчеви лъчи, да се нашмърка с небивало красив залез, всепоглъщаща история и легенди за наркомани, а накрая да вятърът да я отвее в земята. Изцедена докрай.
Обичам октомври, защото му отиват очна линия и червено червило, черно, винено, кралско сиво, тъмносиньо, токове, trip-hop и усещане за Прага. Защото е отличителна и несъвършена красота, защото е тъмен чар, защото е плътни вежди и дръзки реплики, защото е полъх на женски и тежък мъжки парфюм, защото е самота, търсеща непозната ръка, защото е демонстративно издишане на цигарен дим, защото е тишина и обляно в студена пот събуждане по средата на нощта, защото е възможност да потушиш кошмарите си, защото е наркотик. Обичам октомври колкото обичам и нежната кожа, и силните погледи. Не знам дали сега го осъзнавам, или просто сега го решавам и сама се влияя от себе си - чрез този текст.
Затова обичам октомври, а сега той се оказва повратен. Още ден и край. Ще е дом на новите ми нощи, на новите ми дни, на новите лица, на новите навици, новите хора, ще е дом на новото начало, новите страхове, новата смелост, новото всичко. Ще треперя през октомври някъде далеч, ще спя, ще мия зъбите си, ще видя новото си отражение, ще се окъпя в нови светлини, ще си конструирам нов вид романтика, ще се влюбя в нови улици, ще си задавам нови въпроси, ще ме побиват нови тръпки, ще чувам по-силно най-любимото си сърцетуп-туп-туп, ще пиша по салфетки 'Sofia, je t'aime", ще ме гали нова зора, нови непознати ще се втренчват в мен, ще се втренчвам в нови непознати, ще тръгвам, за да стигна, ще бързам, за да не се оправдавам, ще закъснявам, за да се оправдавам, ще мразя, ще обичам, ще заспивам, за да забравя, ще заспивам, за да се събудя. Ще пиша и ще пуша. Едновременно. Мечтата ми. Мъничка егоцентрична идилия.
Ще оставям всичко това зад гърба си, за да имам нужда. Ще пия вино в някой апартамент и ще се усмихвам. Ще напия някого, ще напия и себе си, или по-скоро - ще опияня някого, ще опияня и себе си. Ще се страхувам и ще плача, ще се науча да съм друга и ще направя действията по-вълнуващи от идеята за тях. О, да.
Ще изнизвам себе си от кордата на миналото, за да се нанижа нова. Ще се изтрия от спомените си, за да се запомня нова. Ще се изстържа от предствата си за себе си, за да се изненадам. И понякога ще се връщам - не само физически. Ще се връщам, ще поглеждам назад, защото е хубаво, защото трябва, защото, ако не поглеждаш назад, се блъскаш отпред. Защото днес едва доловимо през мен премина призрака на ужасната самота, с която този град те запечатва в себе си. И дори когато си тръгнеш, част от теб е вклинена в него завинаги. Видях тази необяснима самота, каквато може би ще я видя, когато някой път се върна. Вкъщи?
А още не съм заминала и макар да съм сама на края на света, знам, че слънцето ще изгрее след километър, след километър ще се чувстваш добре, след километър ще излезеш от тъмното, въртят се колелата в главата ми, саундтракът на живота чудесно пасва на моя филм, маршируват буквите под садистичния ми натиск и летя с попътния вятър.
Все пак няма да остана спокойна, докато не напиша всичко, докато не напиша разказ, докато не излея всички онези диалози, родени в лунните, хладни и замаяни вечери, докато не прожектирам всички онези сцени, изплували в съзнанието ми - отново в лунните, хладни и замаяни вечери.
Но това няма да се случи днес - би било твърде неподходящо. Не мога, не трябва, не искам насила да правя най-любимото си нещо на света. Слаба съм, признах си.
Да пиша.
:)
п.с. толкова е интимно, колкото и мекото съприкосновение на графита с листа. не мога да ги сравнявам - едното е недостъпната любов към рисуването, която съм превърнала във фетиш, другото е продължението на дишането ми. но да, тези двете + още няколко = култ. разбирам хората, които ще ме мразят заради този текст.
п.с. 2 ще те обичам само ако слушаш музика. ако пееш, ще пея с теб. ако свириш, ще те накарам да ме научиш. а ако, освен всичко това, и рисуваш - ще се самоунищожим.
мисля в пукнатините. някой ден ще се събудя, обвита в дантела, отпаднала и защитена, и ще се усмихна, защото някои неща не дърпаш с въже, а просто привличаш като магнит. прости ми, весела, задето те обричам
да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно (моля за пореден път).
Незнайно защо това е едно от местата, на които желанието ми за писане се отключва така неистово, че нито стерилният бял фон, нито фактът, че не съм навън, не пуша и не чувам омекотено "щрак" от потупването на пръстите ми върху почти плоските клавиши на лаптопа, могат да ме спрат.
Това е нормално, това е съвсем нормално. Защото. Защото червената улична светлина откри своя сезон и всички меланхолици вече могат да й се наслаждават в пълния й мрачен магнетизъм. Защото с горчивата сладост на черен шоколад октомври прониква в мен, а аз обожавам да го храносмилам, защото е октомври, а не ноември. Защото днес се загледах в асфалта, погледнах някаква кал, след това небето, всмуках жадно от цялата атмосфера и ме осени прозрението, че преди една година (без пет дена) видях най-красивото и умопомрачително небе в живота си. Онова, което никога, никога няма да забравя и което ми напомня за всички болки и всички въпроси без отговори. Октомври - умопомрачителен.
Нещата стоят така - винаги съм мразила ноември, но миналата година реших да му дам шанс. Той не го изпусна и успя да изплува на повърхността, но въпреки това неговата тъга ми се струва някак не очарователно болна, а бездънна и бездушна, глухо сива, мокра и ветровита. Докато "златистият орел на листопадната есен" (или нещо такова), смесен със студа и окончателната крачка към ядрото на сладката меланхолия, са тези, които ме упояват, които ме убиват, които ме довършват. Затова обичам октомври.
Обичам октомври, обичам го особено сега, защото ми напомня за едни преходни моменти, монотонни вечери, преливащи от хиляди мисли. Монотонни вечери, частично направили ме такава, каквато съм сега. Монотонни вечери, в които съм търсила силуети в сенките, в които съм се мъчила да забравя научените наизуст улици и да ги запомня такива, каквито някога ще ги обичам - без да се страхувам от безкрайната им пустота. Монотонни вечери, заради които обичам всички конкретни музикални лирики, Том Уейтс и моя град, "with a little drop of poison".
Обичам октомври, защото въздухът му не е замръзнал, защото по залез, когато минавам покрай старата гимназия, ми иде да изгоря и пепелта ми да се полепи по оградата й, да се стопли на меките и последни истински слънчеви лъчи, да се нашмърка с небивало красив залез, всепоглъщаща история и легенди за наркомани, а накрая да вятърът да я отвее в земята. Изцедена докрай.
Обичам октомври, защото му отиват очна линия и червено червило, черно, винено, кралско сиво, тъмносиньо, токове, trip-hop и усещане за Прага. Защото е отличителна и несъвършена красота, защото е тъмен чар, защото е плътни вежди и дръзки реплики, защото е полъх на женски и тежък мъжки парфюм, защото е самота, търсеща непозната ръка, защото е демонстративно издишане на цигарен дим, защото е тишина и обляно в студена пот събуждане по средата на нощта, защото е възможност да потушиш кошмарите си, защото е наркотик. Обичам октомври колкото обичам и нежната кожа, и силните погледи. Не знам дали сега го осъзнавам, или просто сега го решавам и сама се влияя от себе си - чрез този текст.
Затова обичам октомври, а сега той се оказва повратен. Още ден и край. Ще е дом на новите ми нощи, на новите ми дни, на новите лица, на новите навици, новите хора, ще е дом на новото начало, новите страхове, новата смелост, новото всичко. Ще треперя през октомври някъде далеч, ще спя, ще мия зъбите си, ще видя новото си отражение, ще се окъпя в нови светлини, ще си конструирам нов вид романтика, ще се влюбя в нови улици, ще си задавам нови въпроси, ще ме побиват нови тръпки, ще чувам по-силно най-любимото си сърцетуп-туп-туп, ще пиша по салфетки 'Sofia, je t'aime", ще ме гали нова зора, нови непознати ще се втренчват в мен, ще се втренчвам в нови непознати, ще тръгвам, за да стигна, ще бързам, за да не се оправдавам, ще закъснявам, за да се оправдавам, ще мразя, ще обичам, ще заспивам, за да забравя, ще заспивам, за да се събудя. Ще пиша и ще пуша. Едновременно. Мечтата ми. Мъничка егоцентрична идилия.
Ще оставям всичко това зад гърба си, за да имам нужда. Ще пия вино в някой апартамент и ще се усмихвам. Ще напия някого, ще напия и себе си, или по-скоро - ще опияня някого, ще опияня и себе си. Ще се страхувам и ще плача, ще се науча да съм друга и ще направя действията по-вълнуващи от идеята за тях. О, да.
Ще изнизвам себе си от кордата на миналото, за да се нанижа нова. Ще се изтрия от спомените си, за да се запомня нова. Ще се изстържа от предствата си за себе си, за да се изненадам. И понякога ще се връщам - не само физически. Ще се връщам, ще поглеждам назад, защото е хубаво, защото трябва, защото, ако не поглеждаш назад, се блъскаш отпред. Защото днес едва доловимо през мен премина призрака на ужасната самота, с която този град те запечатва в себе си. И дори когато си тръгнеш, част от теб е вклинена в него завинаги. Видях тази необяснима самота, каквато може би ще я видя, когато някой път се върна. Вкъщи?
А още не съм заминала и макар да съм сама на края на света, знам, че слънцето ще изгрее след километър, след километър ще се чувстваш добре, след километър ще излезеш от тъмното, въртят се колелата в главата ми, саундтракът на живота чудесно пасва на моя филм, маршируват буквите под садистичния ми натиск и летя с попътния вятър.
Все пак няма да остана спокойна, докато не напиша всичко, докато не напиша разказ, докато не излея всички онези диалози, родени в лунните, хладни и замаяни вечери, докато не прожектирам всички онези сцени, изплували в съзнанието ми - отново в лунните, хладни и замаяни вечери.
Но това няма да се случи днес - би било твърде неподходящо. Не мога, не трябва, не искам насила да правя най-любимото си нещо на света. Слаба съм, признах си.
Да пиша.
:)
п.с. толкова е интимно, колкото и мекото съприкосновение на графита с листа. не мога да ги сравнявам - едното е недостъпната любов към рисуването, която съм превърнала във фетиш, другото е продължението на дишането ми. но да, тези двете + още няколко = култ. разбирам хората, които ще ме мразят заради този текст.
п.с. 2 ще те обичам само ако слушаш музика. ако пееш, ще пея с теб. ако свириш, ще те накарам да ме научиш. а ако, освен всичко това, и рисуваш - ще се самоунищожим.
мисля в пукнатините. някой ден ще се събудя, обвита в дантела, отпаднала и защитена, и ще се усмихна, защото някои неща не дърпаш с въже, а просто привличаш като магнит. прости ми, весела, задето те обричам
да гребете от мене и никога
да не ме изгребете докрая
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно (моля за пореден път).
9/29/2010
Ask me, ask me questions, hit me like you do
Със закъснение отговарям на Алекс, ах, винаги закъснявам :>
Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Ммм. Не ям, докато чета. Или ям, ако съм страшно гладна и съм си грабнала книгата в кухнята, но след някакви минути се отказвам от храната.
Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Вода :)
Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
А: Поправям пунктуационни и други грешки, ако книгата е моя, а ако нещо страшно ме заинтригува, може да си надраскам наистина бледа чертичка или голяма скоба с молив. Отпред се подписвам, пиша дата и място на купуване, а може и още нещо. Понякога обаче не драскам, а си записвам на друго място коя страница ме е впечатлила или направо копирам цитата.
Разделители? Правя си сама от едни шарени листчета и гледам да си отиват със страниците и корицата на книгата. Ако нямам, използвам друго - веднъж си отбелязвах с пет лева и дълго време не си ги взех.
Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: Well. И двете, но клоня към първия вид малко повече. Филмова съм си и това е.
Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: В някои случаи - да, друг път толкова ми се спи или бързам, че се мъча да спра и накрая се примирявам с края на пасажа или просто на някое изречение.
Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Винаги дочитам тези, които съм решила, че ще дочета. Не вярвам, че една книга е безнадеждно безинтересна, ако не съм я прочела докрай. Но имам 1-2 случая с чакащи книги (Такъри, Милан Кундера и не знам какво още). И знам, че някога ще ги довърша.
Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Ммммда. От малка съм си такава - чуя ли нещо непознато, отивам за тълковния речник. Така научих какво означава "фригидна" на 7-8 годинки.
Q: Какво четеш в момента?
А: "Записки на стария мръсник" на Буковски и съвсем задочно чета (и ще дочета!) "18% сиво" на Карабашлиев.
Q: Коя е последната книга, която си купи?
А: Трябва да са "Избрани творби. Никола Вапцаров". Много исках да имам лично мой Вапцаров.
Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Мога и съм чела повече от една, но накрая винаги от***вам другите и се хвърлям в една-едничка от тях. Или пък в някоя абсолютно друга.
Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
А: Време - не. Стига да започна да чета, мога да чета винаги - сутрин, следобед, вечер, без да ям, без да спя, когато съм излязла. А мястото трябва да е тихо. Така съм се вглъбявала, че съм чела, докато съм била с хора на шумно място, но е трудно и доста грубо.
Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
А: Предполагам, че самостоятелни издания. Все още нямам особено богат опит с поредиците.
Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
А: Булгаков, Маркес, Набоков, Джонатан Сафран Фоер, прозата и поезия на Дубарова. Но никога не мога да препоръчам всичко, което харесвам, на всички. Вкусът ми е и нормален, и претенциозен, и спрял, и динамичен, и извратен, и тъй нататък :>
Колко лаконична бях. Ако някой желае да отговори - нека.
Q: Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?
A: Ммм. Не ям, докато чета. Или ям, ако съм страшно гладна и съм си грабнала книгата в кухнята, но след някакви минути се отказвам от храната.
Q: Какво обичаш да пиеш, докато четеш?
A: Вода :)
Q: Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти в книгите, или идеята да драскаш по книгата те ужасява? Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?
А: Поправям пунктуационни и други грешки, ако книгата е моя, а ако нещо страшно ме заинтригува, може да си надраскам наистина бледа чертичка или голяма скоба с молив. Отпред се подписвам, пиша дата и място на купуване, а може и още нещо. Понякога обаче не драскам, а си записвам на друго място коя страница ме е впечатлила или направо копирам цитата.
Разделители? Правя си сама от едни шарени листчета и гледам да си отиват със страниците и корицата на книгата. Ако нямам, използвам друго - веднъж си отбелязвах с пет лева и дълго време не си ги взех.
Q: Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?
A: Well. И двете, но клоня към първия вид малко повече. Филмова съм си и това е.
Q: Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?
A: В някои случаи - да, друг път толкова ми се спи или бързам, че се мъча да спра и накрая се примирявам с края на пасажа или просто на някое изречение.
Q: Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?
A: Винаги дочитам тези, които съм решила, че ще дочета. Не вярвам, че една книга е безнадеждно безинтересна, ако не съм я прочела докрай. Но имам 1-2 случая с чакащи книги (Такъри, Милан Кундера и не знам какво още). И знам, че някога ще ги довърша.
Q: Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?
A: Ммммда. От малка съм си такава - чуя ли нещо непознато, отивам за тълковния речник. Така научих какво означава "фригидна" на 7-8 годинки.
Q: Какво четеш в момента?
А: "Записки на стария мръсник" на Буковски и съвсем задочно чета (и ще дочета!) "18% сиво" на Карабашлиев.
Q: Коя е последната книга, която си купи?
А: Трябва да са "Избрани творби. Никола Вапцаров". Много исках да имам лично мой Вапцаров.
Q: От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?
A: Мога и съм чела повече от една, но накрая винаги от***вам другите и се хвърлям в една-едничка от тях. Или пък в някоя абсолютно друга.
Q: Имаш ли си любимо място/време за четене?
А: Време - не. Стига да започна да чета, мога да чета винаги - сутрин, следобед, вечер, без да ям, без да спя, когато съм излязла. А мястото трябва да е тихо. Така съм се вглъбявала, че съм чела, докато съм била с хора на шумно място, но е трудно и доста грубо.
Q: Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?
А: Предполагам, че самостоятелни издания. Все още нямам особено богат опит с поредиците.
Q: Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?
А: Булгаков, Маркес, Набоков, Джонатан Сафран Фоер, прозата и поезия на Дубарова. Но никога не мога да препоръчам всичко, което харесвам, на всички. Вкусът ми е и нормален, и претенциозен, и спрял, и динамичен, и извратен, и тъй нататък :>
Колко лаконична бях. Ако някой желае да отговори - нека.
9/25/2010
silence tells me sectretly
everything
Докато ям бисквити на килима, си мисля за опита в живота и колко е хубаво да знаеш какво е усещането от ядене на бисквити на килима в полунощ. Редя наум разни преживявания и решавам, че трябва за няколко дена да преобърна навиците си и да започна да спя през деня, за да се събуждам свежа за вечерта. Трябва да знаеш какво е. Трябва да знаеш колко е сладко да се събудиш в три през нощта, като осъзнаеш, че ти остават още цели четири часа сън. Трябва да си усещал главозамайването от сутрешна цигара. Трябва да знаеш какво е да легнеш да спиш, без въобще да ти се спи, и какво е да легнеш, когато цял ден си вършил нещо тежко и пълноценно. Трябва да знаеш какво е да получиш смс в три през нощта и какво е да слушаш музика под звездите в три през нощта. Трябва някой да ти е липсвал до болка, трябва да си липсвал на някого до болка, трябва някога да си усещал обонянието си ненужно без нечий мирис и пръстите си излишни без нечия кожа. Трябва да си изпускал нервите си и да си крещял, когато най-малко си го очаквал от себе си. Трябва да си пял в колата като средностатистически американец, който отива за работа и се радва на живота заедно с радиото. Трябва да си давал пари назаем, трябва да си взелам пари назаем, трябва да си заговарял непознат, трябва имаш поне един белег. Трябва да си пускал нещо, без да си искал да го пуснеш, трябва да си се борил за нещо, въпреки че всичко и всички са били срещу теб. Трябва да си повръщал от алкохол, трябва да си плакал от радост, трябва да си чел книга, без да можеш да спреш, трябва да си въртял песен, без да можеш да спреш. Трябва да си свиквал някой да ти звъни толкова често, че да си припознавал тишината с мелодията, с която ти звъни. Трябва да си подарявал нещо свое на момента. Трябва да си бягал от вкъщи, трябва да си затръшвал вратата, трябва да си посадил дърво, трябва да си се возил на стоп (аз не съм). Трябва да си се изненадвал, трябва да си бил неочаквано дързък, трябва да си правил грешки, трябва да си правил прекрасни, сладко-горчиви грешки. Трябва да си бил развратен. Трябва да си бил уплашен и невинен. Трябва да ти е било толкова писнало, че да не ти се е искало да ядеш, трябва да си отслабвал, трябва да си напълнявал, трябва да си имал периоди на изолация, трябва да си имал периоди на разцъфтяване. Трябва да си имал някого, на когото знаеш, че можеш да разчиташ, и трябва да е имало в моменти, когато си се съмнявал има ли такъв човек, или не. Трябва да си мразил всички, трябва да си обичал всички. Трябва да си се разплаквал неудържимо, трябва да си утешавал някого, разплакал се неудържимо. Трябва да си казвал, че отиваш някъде, въпреки че си отивал на друго място. Трябва да си се молил с цялото си сърце. Трябва.
Трябва, трябва още хиляди неща. Трябва, за да се обогатяваме на усещания и гледни точки, за да доразвиваме мечтите си, за да изглеждат по-реални, за да ни е по-хубаво да живеем, за да ни се диша повече, отколкото ни се е дишало предния ден, за да се намираме в останалите, за да се свързваме. Трябва да знаеш какво е да гледаш есента през най-студения и нереален жълто-зелен филтър, да я гледаш отчаян с течащи сълзи по бузите, мислейки си за всичко и всички, но най-вече за упоени мъже и жени, които се целуват без задръжки на открито, за Уудсток и безкрайната болка по 60те с желанието да заспиш, за да решиш на следващия ден, че не познаваш нищо и никого и че нова лавина от усещания предстои. Но покрай интересния опит има и много bad experience, който понякога просто не можем да изключим в желанията си, защото те идват, придружени с хиляди причини, за които никога не сме си мислили в момента на представянето.
Аз знам какво е адски много да искаш да се измиеш, но в банята ти да има огромна хлебарка и огромна стоножка (не, все още не съм в Студентски град). Знам какво е да си обещаеш да не се пречупиш, а след това да нарушиш обещанието си. И знам какво е да не се пречупиш.
Играя на шах със завързани очи и ще рискувам с банята. Да ядеш бисквити на килима, не е интересно, но да си отвориш нов прозорец към света чрез пет бисквити, е безценно. Анкетата/щафетата - утре. New day, new experience.
Докато ям бисквити на килима, си мисля за опита в живота и колко е хубаво да знаеш какво е усещането от ядене на бисквити на килима в полунощ. Редя наум разни преживявания и решавам, че трябва за няколко дена да преобърна навиците си и да започна да спя през деня, за да се събуждам свежа за вечерта. Трябва да знаеш какво е. Трябва да знаеш колко е сладко да се събудиш в три през нощта, като осъзнаеш, че ти остават още цели четири часа сън. Трябва да си усещал главозамайването от сутрешна цигара. Трябва да знаеш какво е да легнеш да спиш, без въобще да ти се спи, и какво е да легнеш, когато цял ден си вършил нещо тежко и пълноценно. Трябва да знаеш какво е да получиш смс в три през нощта и какво е да слушаш музика под звездите в три през нощта. Трябва някой да ти е липсвал до болка, трябва да си липсвал на някого до болка, трябва някога да си усещал обонянието си ненужно без нечий мирис и пръстите си излишни без нечия кожа. Трябва да си изпускал нервите си и да си крещял, когато най-малко си го очаквал от себе си. Трябва да си пял в колата като средностатистически американец, който отива за работа и се радва на живота заедно с радиото. Трябва да си давал пари назаем, трябва да си взелам пари назаем, трябва да си заговарял непознат, трябва имаш поне един белег. Трябва да си пускал нещо, без да си искал да го пуснеш, трябва да си се борил за нещо, въпреки че всичко и всички са били срещу теб. Трябва да си повръщал от алкохол, трябва да си плакал от радост, трябва да си чел книга, без да можеш да спреш, трябва да си въртял песен, без да можеш да спреш. Трябва да си свиквал някой да ти звъни толкова често, че да си припознавал тишината с мелодията, с която ти звъни. Трябва да си подарявал нещо свое на момента. Трябва да си бягал от вкъщи, трябва да си затръшвал вратата, трябва да си посадил дърво, трябва да си се возил на стоп (аз не съм). Трябва да си се изненадвал, трябва да си бил неочаквано дързък, трябва да си правил грешки, трябва да си правил прекрасни, сладко-горчиви грешки. Трябва да си бил развратен. Трябва да си бил уплашен и невинен. Трябва да ти е било толкова писнало, че да не ти се е искало да ядеш, трябва да си отслабвал, трябва да си напълнявал, трябва да си имал периоди на изолация, трябва да си имал периоди на разцъфтяване. Трябва да си имал някого, на когото знаеш, че можеш да разчиташ, и трябва да е имало в моменти, когато си се съмнявал има ли такъв човек, или не. Трябва да си мразил всички, трябва да си обичал всички. Трябва да си се разплаквал неудържимо, трябва да си утешавал някого, разплакал се неудържимо. Трябва да си казвал, че отиваш някъде, въпреки че си отивал на друго място. Трябва да си се молил с цялото си сърце. Трябва.
Трябва, трябва още хиляди неща. Трябва, за да се обогатяваме на усещания и гледни точки, за да доразвиваме мечтите си, за да изглеждат по-реални, за да ни е по-хубаво да живеем, за да ни се диша повече, отколкото ни се е дишало предния ден, за да се намираме в останалите, за да се свързваме. Трябва да знаеш какво е да гледаш есента през най-студения и нереален жълто-зелен филтър, да я гледаш отчаян с течащи сълзи по бузите, мислейки си за всичко и всички, но най-вече за упоени мъже и жени, които се целуват без задръжки на открито, за Уудсток и безкрайната болка по 60те с желанието да заспиш, за да решиш на следващия ден, че не познаваш нищо и никого и че нова лавина от усещания предстои. Но покрай интересния опит има и много bad experience, който понякога просто не можем да изключим в желанията си, защото те идват, придружени с хиляди причини, за които никога не сме си мислили в момента на представянето.
Аз знам какво е адски много да искаш да се измиеш, но в банята ти да има огромна хлебарка и огромна стоножка (не, все още не съм в Студентски град). Знам какво е да си обещаеш да не се пречупиш, а след това да нарушиш обещанието си. И знам какво е да не се пречупиш.
Играя на шах със завързани очи и ще рискувам с банята. Да ядеш бисквити на килима, не е интересно, но да си отвориш нов прозорец към света чрез пет бисквити, е безценно. Анкетата/щафетата - утре. New day, new experience.
9/21/2010
And if you read me, read me, read me, then read me so good
Между нежността, неопетнената невинност, неразбирането и цинизма, между решението да замълча и избора да изръмжа. Някъде там, когато настройката ми към събитията и към живота въобще е откъсната от самите тях, се питам имат ли значение тези моменти и къде точно да търся проекциите им.
Защото понякога ми се иска да отрежа почти всички хора на света, чувствайки се малко виновно, задето изглеждам толкова рязка, дръпната и самоизолираща се.
А в тази нощ ще обърна гръб на поезията и на безнадеждния си романтизъм, за да се събудя чиста утре, за да опитам да изстържа всичките подкожни косми, гной и смачкани възглавници на света. Не ме питайте, не знам. Не знам защо паля филтъра и се усмихвам на непознати, не знам защо се чувствам социално апатична точно сега. Не знам защо нещото, което най-много искам в този момент, ме изненадва.
а когато запаля колата,
ще летим със попътния вятър
без въпроси, без отговори, боже
знам, че може, усещам, че може
да летим със попътния вятър,
да мълчим силно като актьори в театър,
без посока, без цел, без желания
без грозни позиции, без мнения, без очертания
с характерно присъствие, с огън, с чувство,
без игри, без да е рано, без да е късно
едноклетъчни, слаби, първични
без да сме грешни или прилични
ще летим и от време на време
ще те поглеждам, ще поглеждаш ти мене
обещавам, няма да съм празна ваза
ще падне от мен мръсотията,
както разядена кожа се свлича от проказа
ще пътуваме в нощ и във тъмно синьо
в светлините ще виждаме себе си,
прожектирани на есенно кино
ще спрем, за да си разделим цигара
и в дима й ще се упоим с чара
на това неочакващо състояние,
в което всяка схема е изтезание
всяко число, всяко закръгление
всеки довод, всяко обобщение
ще опитаме от всичко ново
ще пръснем мозъците си с олово
ще рискуваме, ще се хвърляме, ще сме смели
не защото вече всичко е позволено,
а защото, когато гориш и копнееш,
всичко е забранено
само наклон и само инерция
ще ни движат към плахото утро
за да започнем да чувстваме смътно
и ще се върне товарът в телата
ще се натрупа пак утайка в сърцата
ще ни пристегнат проклети желания
ще заглушат чистите ни дихания
ще станем сложни, многоклетъчни, сериозни
вглъбени в празнотата си грандиозна
ще се открият знаци, табели и маркировка
и ще започнем с живота фехтовка
докато паднем кървящи и драматични
със скорост, която от вените ще се стича
ще се предадем, с позиция, с мнение, важни
на тежестта на клепачите, под които очите са влажни
за да забравим как се живее
за да се оставим на нещо да ни владее
за да начертаем скица на своя собствен затвор
без дори да попитаме може ли в него да вмъкнем и малко простор
за да стане варовик утайката във сърцата
за да посивее кожата на лицата
за да се съберат парченцата пръснат мозък в едно
и за да знаем "защо", "как", "къде" и "какво"
за да се мъчим на всяка цена да създадем от някой миг красота,
без да можем да си позволим сама да ни открие тя,
за да регулираме всяко свое движение
така, че да пасне с нейното, неговото, тяхното измерение
за да загубим попътния вятър
и да бъдем бездарни актьори в театър.
Защото понякога ми се иска да отрежа почти всички хора на света, чувствайки се малко виновно, задето изглеждам толкова рязка, дръпната и самоизолираща се.
А в тази нощ ще обърна гръб на поезията и на безнадеждния си романтизъм, за да се събудя чиста утре, за да опитам да изстържа всичките подкожни косми, гной и смачкани възглавници на света. Не ме питайте, не знам. Не знам защо паля филтъра и се усмихвам на непознати, не знам защо се чувствам социално апатична точно сега. Не знам защо нещото, което най-много искам в този момент, ме изненадва.
а когато запаля колата,
ще летим със попътния вятър
без въпроси, без отговори, боже
знам, че може, усещам, че може
да летим със попътния вятър,
да мълчим силно като актьори в театър,
без посока, без цел, без желания
без грозни позиции, без мнения, без очертания
с характерно присъствие, с огън, с чувство,
без игри, без да е рано, без да е късно
едноклетъчни, слаби, първични
без да сме грешни или прилични
ще летим и от време на време
ще те поглеждам, ще поглеждаш ти мене
обещавам, няма да съм празна ваза
ще падне от мен мръсотията,
както разядена кожа се свлича от проказа
ще пътуваме в нощ и във тъмно синьо
в светлините ще виждаме себе си,
прожектирани на есенно кино
ще спрем, за да си разделим цигара
и в дима й ще се упоим с чара
на това неочакващо състояние,
в което всяка схема е изтезание
всяко число, всяко закръгление
всеки довод, всяко обобщение
ще опитаме от всичко ново
ще пръснем мозъците си с олово
ще рискуваме, ще се хвърляме, ще сме смели
не защото вече всичко е позволено,
а защото, когато гориш и копнееш,
всичко е забранено
само наклон и само инерция
ще ни движат към плахото утро
за да започнем да чувстваме смътно
и ще се върне товарът в телата
ще се натрупа пак утайка в сърцата
ще ни пристегнат проклети желания
ще заглушат чистите ни дихания
ще станем сложни, многоклетъчни, сериозни
вглъбени в празнотата си грандиозна
ще се открият знаци, табели и маркировка
и ще започнем с живота фехтовка
докато паднем кървящи и драматични
със скорост, която от вените ще се стича
ще се предадем, с позиция, с мнение, важни
на тежестта на клепачите, под които очите са влажни
за да забравим как се живее
за да се оставим на нещо да ни владее
за да начертаем скица на своя собствен затвор
без дори да попитаме може ли в него да вмъкнем и малко простор
за да стане варовик утайката във сърцата
за да посивее кожата на лицата
за да се съберат парченцата пръснат мозък в едно
и за да знаем "защо", "как", "къде" и "какво"
за да се мъчим на всяка цена да създадем от някой миг красота,
без да можем да си позволим сама да ни открие тя,
за да регулираме всяко свое движение
така, че да пасне с нейното, неговото, тяхното измерение
за да загубим попътния вятър
и да бъдем бездарни актьори в театър.
9/20/2010
she's my heroin(e)
Аз мога да я видя. Дръзка, на високи токове, мрачна и порочна, красива и смела. Тъмна и властна, своенравна.
Аз мога да видя как опира токчето на дясната си обувка в неговия гръден кош, без въобще да си помисля, че е прекрачила някаква граница. Аз мога да видя очите му и изпитателния му поглед. Мога да видя как поглежда нагоре с желание и с малко разбиране. Ще иска да й каже, че знае какво прави. Но ще предпочете да замълчи. За част от момента. За да го запази. Ще гледа с въпросителен поглед, който ще започне да се рони като пясък, докато не остане и прашинка от мъжкото му надмощие. Поглед, който ще жадува да превърне в подчинен, подчинен на нейната порочна мрачност, на очите й, на токовете й. Защото той ще иска да се подчини. Но ще знае, че не може.
Аз мога да си представя как тя го смазва със силата си. Без да го унижава. Как се прибира почти празна, по почти празните улици, осветени от дълбоко бездушните улични лампи. Но тя ще знае, че докато го прави, някой върви замаян, за да се прибере и да заспи объркан и безсилен.
Аз знам, че тя ще го направи както трябва. Аз знам, че тя ще усети малко от това, което ще усети и той. Аз знам, че тя ще е добра в действията си. Защото някога и тя е била там, на неговото място. Изкуството да дишаш.
(а днес бившата класна стая миришеше на първия учебен ден в живота ми. и това не трябва да остане пренебрегнато)
Аз мога да видя как опира токчето на дясната си обувка в неговия гръден кош, без въобще да си помисля, че е прекрачила някаква граница. Аз мога да видя очите му и изпитателния му поглед. Мога да видя как поглежда нагоре с желание и с малко разбиране. Ще иска да й каже, че знае какво прави. Но ще предпочете да замълчи. За част от момента. За да го запази. Ще гледа с въпросителен поглед, който ще започне да се рони като пясък, докато не остане и прашинка от мъжкото му надмощие. Поглед, който ще жадува да превърне в подчинен, подчинен на нейната порочна мрачност, на очите й, на токовете й. Защото той ще иска да се подчини. Но ще знае, че не може.
Аз мога да си представя как тя го смазва със силата си. Без да го унижава. Как се прибира почти празна, по почти празните улици, осветени от дълбоко бездушните улични лампи. Но тя ще знае, че докато го прави, някой върви замаян, за да се прибере и да заспи объркан и безсилен.
Аз знам, че тя ще го направи както трябва. Аз знам, че тя ще усети малко от това, което ще усети и той. Аз знам, че тя ще е добра в действията си. Защото някога и тя е била там, на неговото място. Изкуството да дишаш.
(а днес бившата класна стая миришеше на първия учебен ден в живота ми. и това не трябва да остане пренебрегнато)
9/16/2010
There's no one in town I know
Заради Селион Дион, заради "I'll be missing you", заради навика ми да си представям какво ще кажа на гроба на някого, ако умре, заради нуждата от статистика ще отбележа, че тази вечер няма да заспя с надежда. Ще заспя капнала от необяснима умора, ще заляза без текила, вместо да изгрея с нея, ще сънувам до изнемога, ще си тананикам някаква музика, ще се обвинявам в тотална забрава на всичко ценно за мен, ще се моля скоро да се махна от тази стая, защото, колкото и да я обичам, искам ново начало и е време да си имам друга стая. Макар и мизерна. Ще се моля.
Наум прехвърлям всичките си болки и скоро ще пиша за тях. Кейт Уинслет има синьо-зелени очи и червена коса в "Титаник".
Всичките ми първи братовчеди започнаха училище. Единият е в четвърти клас, другият в осми - ах, колко основополагащо. А момичето - в седми. За мен седми беше повратен.
Аз ще бъда в първи курс, повечето от приятелите ми също. А ако утре някой умре, последното нещо, което ще му бъда казала, е "Майната ти". Нека това си остане между мен и света. Майната му.
Само не умирай на 27, а аз няма да умра на 25.
so lucky, so strong, so proud
Наум прехвърлям всичките си болки и скоро ще пиша за тях. Кейт Уинслет има синьо-зелени очи и червена коса в "Титаник".
Всичките ми първи братовчеди започнаха училище. Единият е в четвърти клас, другият в осми - ах, колко основополагащо. А момичето - в седми. За мен седми беше повратен.
Аз ще бъда в първи курс, повечето от приятелите ми също. А ако утре някой умре, последното нещо, което ще му бъда казала, е "Майната ти". Нека това си остане между мен и света. Майната му.
Само не умирай на 27, а аз няма да умра на 25.
so lucky, so strong, so proud
9/14/2010
but everyone gets weak
България е много тъжна, много тъжна и неуредена, както му е редът. Гледката в девет без нещо към сградата на общината също е много тъжна - сякаш всичко е потънало в сив пушек. Улиците са тъжни, след като съм карала по тях по тъмно, а после се движа по тях без кола.
Доста неща са тъжни - и моите очи, и танцът на паяците, и всички онези мисли, които обхождат тишината, докато другите се пръскат от смях. И безтегловоността, която ме обзема и в която не мога да бъда тази, която искам да бъда, а тази, в която ме превръщат чувствата.
Забравила съм какво е да четеш и да се посвещаваш на киното. Понякога рисувам, рисуването ме успокоява и го обичам. Забравила съм какво е да мислиш. Оставила съм се на едно съществуване, в което живеят мисли, но някак твърде свободни и неповлияни от милионите фактори, които би трябвало да ги направят трезви и практични. Оставила съм се на емоции, чувства и достатъчно желание, за да ми е хубаво и за да усещам колкото мога.
Не знам дали водя изгубена битка и дали вървя срещу себе си. Знам, че е важно да държиш на това, на което държиш, и знам, че някога някъде важността му ще избие.
Не знам какви са мотивите ми и дали трябва да се откривам в разказите за изгубени каузи. Знам, че трябва да разбера. Чух, че "надеждата е добра закуска, но лоша вечеря", и въпреки това, не напук, а някак естествено след банята и умората си лягам с надежда. Да. Не от инат.
Доста неща са тъжни - и моите очи, и танцът на паяците, и всички онези мисли, които обхождат тишината, докато другите се пръскат от смях. И безтегловоността, която ме обзема и в която не мога да бъда тази, която искам да бъда, а тази, в която ме превръщат чувствата.
Забравила съм какво е да четеш и да се посвещаваш на киното. Понякога рисувам, рисуването ме успокоява и го обичам. Забравила съм какво е да мислиш. Оставила съм се на едно съществуване, в което живеят мисли, но някак твърде свободни и неповлияни от милионите фактори, които би трябвало да ги направят трезви и практични. Оставила съм се на емоции, чувства и достатъчно желание, за да ми е хубаво и за да усещам колкото мога.
Не знам дали водя изгубена битка и дали вървя срещу себе си. Знам, че е важно да държиш на това, на което държиш, и знам, че някога някъде важността му ще избие.
Не знам какви са мотивите ми и дали трябва да се откривам в разказите за изгубени каузи. Знам, че трябва да разбера. Чух, че "надеждата е добра закуска, но лоша вечеря", и въпреки това, не напук, а някак естествено след банята и умората си лягам с надежда. Да. Не от инат.
9/12/2010
disease
аз ще напиша нещо - просто ей така. защото ме е страх и защото няма нужда да е дълго. просто ей така. се хвърлям на леглото. за да заспя дълбоко. за да ме събудят.
кой ме научи да съм такава? трябва ли да не съм?
кой ме научи да съм такава? трябва ли да не съм?
9/06/2010
When I asked your name you asked the time
В очите ми изгрява слънцето, някъде към два през нощта.
Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.
Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.
Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."
Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.
Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.
Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.
Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.
Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.
Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.
Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.
Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.
Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.
Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.
Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.
Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.
Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.
Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.
Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.
Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.
Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.
Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.
Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.
Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.
Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.
Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.
Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..
Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.
Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.
Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.
Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.
Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.
Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.
Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.
Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.
Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.
Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.
Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.
Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.
Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.
Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.
Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.
Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.
Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.
Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.
Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.
Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.
Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.
Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.
Някъде към два през нощта, което е достатъчно.
Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.
Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.
Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.
Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.
Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.
Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.
Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.
Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.
Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.
Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.
Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.
Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.
Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.
Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.
Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.
Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.
Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.
Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.
Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.
Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.
Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.
Без обеци, без пръстени, без нищо. Някъде към два през нощта. Някъде към два през нощта, когато вече е студено и всички решаваме, че не можем да спим без чорапи.
Някъде към два през нощта чакам светлинката да угасне и да остана единствено с онова чувство на сладко отчаяние или по-скоро на сладко осъзнаване.
Някъде към два през нощта, когато въртя заяждащия ключ в негодната ключалка и си диктувам наум "среден пръст за всички, които няма да прочетат това, което ще напиша, а всъщност бих искала да го направят. за останалите - нищо."
Някъде към два през нощта, когато си пускам Доорс не толкова защото ми се слушат те, а защото просто трябва ги пусна, ей така, по подразбиране към момента.
Някъде към два през нощта, когато събличам категоричността си и решавам някой да бъде непознат и непредсказуем.
Някъде към два през нощта, когато любимият ми мирис е започнал да заглъхва и се увивам в спомена по навик, без да си представям историята и смисъла му.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че с толкова сложности не бих се харесала на кратките и категорични хора.
Някъде към два през нощта, когато поглеждам надясно и виждам Буковски. Някъде към два през нощта, когато знам, че е по-добре да чета Буковски отново, вместо да пиша.
Някъде към два през нощта, когато писането не е жизнена функция, а жалка разсейка.
Някъде към два през нощта, когато се подсещам да запаметя нещо много важно. А именно. Че не е нужно да създавам текст само за да знам, че нещо някога е било, защото тези изречения не винаги имат тежестта, с която са били изградени. Не е нужно да ги подплатяваш с излишна важност. Може просто да излееш това, което прелива, и след време да си спомниш и да усетиш пъти по-ясно.
Някъде към два през нощта, когато, ако имах десет средни пръста, нямаше и десетте да са за вас, защото съм уморена и безсилна да играя.
Някъде към два през нощта, когато да направя крачка, ми се струва най-най-последната опция в списъка, за която съвсем на ръба се сещам. Точно защото е най-неподходящата в случая, може би ще се окаже и най-вероятната.
Някъде към два през нощта, когато не съм млада, но и не съм стара, не съм скучна, но и не съм забавна, не съм тъжна, но и не съм весела. Просто съм тиха.
Някъде към два през нощта, когато една приятелка има рожден ден. Честити 19, Деси :)
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които ме познават, ще търсят сцени и неразказани истории в думите ми.
Някъде към два през нощта, когато знам, че тези, които трябва да видят, едва ли ще го направят.
Някъде към два през нощта, когато е около двайсет градуса.
Някъде към два през нощта, когато Доорс вече влизат не само по подразбиране, но и защото са нужни, бавни и спокойни.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да откриваш нови светове чрез музиката и по най-прекрасния начин да се изумяваш от това.
Някъде към два през нощта, когато не ми се занимава с това да прочета какво съм написала, но през някакви секунди се сещам за още и още неща, които трябва да спомена.
Някъде към два през нощта, когато съм убедена, че обичам да рисувам, и когато трябва да отворя един шкаф или едно чекмедже, за да взема любимия си тефтер.
Някъде към два през нощта, когато се сещам, че всичките ми лични вещи са до болка лични и че в тях винаги има нещо, което не трябва да бъде видяно. Компютър, телефон, тефтери - всичко.
Някъде към два през нощта, когато съм прозрачна и пълна с тайни едновременно.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво ще направя с едно много малко и скромно несбъднато желание, но знам, че го искам.
Някъде към два през нощта, когато не съм сигурна как да формулирам всичките си желания и когато не знам кое от тях е най-желано и най-нужно.
Някъде към два през нощта, когато с всеки следващ натиснат клавиш усещам как потенциала на нощта отлита. Когато с всяка песен надеждата ми се връща. Бегло.
Някъде към два през нощта, когато започвам да забравям какво съм искала да кажа.
Някъде към два през нощта, когато все пак се връщам към онзи мирис, за да го открия, но той май наистина липсва.
Някъде към два през нощта, когато знам, че има хора, които, без да знаят, влияят по много по-осезаем начин, сравнени с онези, които се опитват.
Някъде към два през нощта, когато съм статична и почти безобидна.
Някъде към два през нощта, когато се връщам съвсем малко назад във времето и се виждам почти тъжна, по почти банална причина, по почти тривиален начин. И ми се струва в реда на нещата.
Някъде към два през нощта, когато очите ми мъничко парят, когато някой ден, скоро..
Някъде към два през нощта, когато знам, че спра ли да пиша, ще остана с лошата тишина. И с музиката. А може би и с Буковски.
Някъде към два през нощта, когато в главата ми изникват произволни моменти от непроизволни вечери.
Някъде към два през нощта, когато знам, че частично съм обременила и още някого.
Някъде към два през нощта, когато съм забравила какво е да си в самата сърцевина на каквото и да било. Освен в тази на тихото очакване.
Някъде към два през нощта, когато ми се иска да мога, точно както преди няколко месеца (или по-скоро преди почти година), да се вдъхновявам и да ме боли от на пръв поглед дребни неща. И да си изпиша пръстите до кървене заради тях.
Някъде към два през нощта, когато виждам колко много неща се случват някъде към два през нощта и се учудвам.
Някъде към два през нощта, когато имам нужда от най-подходящата песен на света.
Някъде към два през нощта, когато не знам коя е тази песен.
Някъде към два през нощта, когато "някъде към два през нощта" е пътеводната светлина и спасението. Пътеводната светлина, която ми напомня, че е добре да имаш идея, отколкото винаги да искаш да кажеш и да направиш всичко.
Някъде към два през ношта, когато не знам къде ще му излезе краят на нощта.
Някъде към два през нощта, когато се топля с почти мъртва вещ.
Някъде към два през нощта, когато не искам да е тихо, но и не мога да живея с прекалено голям шум.
Някъде към два през нощта, когато се виждам в тоалетната на едно кафене, в която решавам тази вечер да повярвам в една донякъде тъжна истина. Донякъде предизвикателна. Донякъде достойна за презрение. Защото тези неща изглеждат малко грозни, когато ги превърнеш в цел.
Някъде към два през нощта, когато няма какво друго да направя. Някъде към два през нощта, когато няма е правилно, дори да направя още нещо.
Някъде към два през нощта, когато се чувствам отдалечена от любимите си места в антиреалността.
Някъде към два през нощта, когато ми се повръща от дълги и неразбираеми намеци.
Някъде към два през нощта, когато не искам да съм луда, но искам да искам да съм луда. За да помня нощта като онази нощ, в която някъде към два през нощта съм искала да съм луда.
Някъде към два през нощта, когато си спомням за стария си телефон.
Някъде към два през нощта, когато всичко, за което съм мислила предишната нощ, малко преди и някъде към два през нощта, ми изглежда далечно от сегашния момент.
Някъде към два през нощта, когато продължавам да не се сверявам по нечий часовник. Когато искам да се сверя, да се приближа, поне с няколко минути. Нищо, че на света има различни часови зони.
Някъде към два през нощта, когато не вярвам, че някой е длъжен да ме разбере дори когато се опитвам да се изразя на японски, защото съм аз и трябва да мине през всичко, за да ме разчете.
Някъде към два през нощта, когато едва доловимо обвинявам себе си в прекомерно усложняване.
Някъде към два през нощта, когато разбирам, че имам още малко за казване.
Някъде към два през нощта, когато няколко човека не са ми ясни, но останалите - да.
Някъде към два през нощта, което е достатъчно.
Някъде към два през нощта, когато го написах толкова пъти, че се чудя правилно ли е навсякъде.
Някъде към два през нощта, когато знам кои думи и конструкции на изреченията изпозлвам най-често.
Някъде към два през нощта, когато искам да се изненадам.
Някъде към два през нощта, когато идеята да се изненадам нараства толкова, че започвам да вярвам, че в края на този текст ще открия нещо ново, някакво решение, някакво израстване в усещанията.
Някъде към два през нощта, когато се презирам, но и трябва да мина през това, за да е друго.
Някъде към два през нощта, когато не знам какво следва - затова и не спирам.
Някъде към два през нощта, когато вмъквам още и още, където реша.
Някъде към два през нощта, когато споделям, че винаги си мия ръцете, преди да започна да правя нещо важно за мен. Но сега ръцете ми миришат на цигари.
Някъде към два през нощта, когато си пускам саундтрака на "Once" и усещам топлина. Най-накрая, разтопявам статичността в чувствата. Най-грешният саундтрак.
Някъде към два през нощта, когато "When your mind's made up" и "Please, please, please, let me get what I want" имат нещо общо. Нещо общо, свързано с мен.
Някъде към два през нощта, когато не спирам да съм педантична в отношенията, в които съм педантична.
Някъде към два през нощта, когато ми липсват текстовете без отделни абзаци.
Някъде към два през нощта, когато ме е гнус да се чета и да се цитирам, без другите да знаят, че цитирам себе си.
Някъде към два през нощта, когато не искам да откривам нищо ново, но знам, че може би трябва да рискувам. С някоя песен.
Някъде към два през нощта, когато след две минути ще направя един час слуашана музика на пряснопреинсталирания Уиндоус.
Някъде към два през нощта, когато не впрягам ума си докрай, но ще започна. Ще си вкарам живот венозно.
Някъде към два през нощта, когато знам, че когато съм жива, се чувствам добре, защото имам контрол над нещата. Когато знам, че това може да е по-опасно в този случай.
Някъде към два през нощта, когато сутринта не ме плаши, но нощта е безкрайна с всичките си невъзможности.
Някъде към два през нощта, когато открих какво мога да кажа чрез музика.
Някъде към два през нощта, когато взех едно малко решение.
Някъде към два през нощта, когато не чувам звука, който искам да чуя.
Някъде към два през нощта, когато не успявам да надделея и отново да стана категорична. Но поне знам, че съм някаква, а не никаква. А вече е 02:10. Към два през нощта.
8/31/2010
18
В главата ми се прескачат сцени от миналата есен и най-вече онази светлина, която намирам настанила се в стаята, след като се прибирам от училище, през първите училищни дни. След това се сещам за една блуза, която едва ли бих облякла отново някъде навън, после за стъпaлата, при които ходехме да пушим, после за едно барче, където се събираха куп хора, с които иначе не бих се събирала. Сещам се за една вечер преди почти година, в която гледах луната и ми приличаше на човек, разтеглен в глух нещастен вопъл.
А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.
Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.
А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.
Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.
Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.
А вече официално е септември, официално ми остава един месец до пребиваването в София и Софийски, до всички неподозирани, ама наистина неподозирани вълнения около новото. Представям си, представям си както винаги, но този път не така смело, дори не искам да опитвам да съм прецизна. Представям си малко от себе си, ще стана още по-различна, представям си съвсем хаотично, така и пиша, така и блъскам картините от съзнанието си в този текст, който някога ще ме спаси или ще ме накара да повярвам, да. Представям си новия си сешоар, който се надявам все някога в този живот да купя, представям си косата си дълга, бяла стена и тръбите на парното, софийското небе и моята тъга по всичко и всички. Ще пиша смс-и, когато стане прекалено трудно, ще се пречупя някой път, няма как, но знам и, че ще ми пишат смс-и по поводи и причини, усещам хората и тяхното туптене и пулсиране. Виждам светофарите и моето сутрешно лошо настроение, предусещам ставането много рано, виждам как паля колата, как тръгвам, как паркирам, как седя на първата банка, как виждам новите хора, как те виждат мен, как съм стресирана и натоварена, дори да не правя абсолютно нищо наистина натоварващо, как разлиствам преснимани учебници, които изглеждат адски непривлекателно, как се прибирам, как заспивам, как, как, как - боже, колко е близо. Това обаче наистина не го осъзнавам. Не мога - няма как.
Не смятам да призовавам хора и събития с думите си, с мислите си. Чувствам се толкова сложна и напластяваща. От страшно много време не съм се оставяла на абсолютния, наивен, детски, аматьорски произвол. Защо е празно тази вечер, може би ще разбера, след като се опитам да си представя кое е нещото, което би я променило, и кое не е.
А е толкова студено, толкова. Затова ще се опитам да поставя начало на музиката, на изкуството и на изкуството в това да се наслаждавам на фетишите си сама. Напоследък не съм спирала, а утре пак ще съм гладна. Уморена съм и ми се спи, спи и сънува, часът е 02:02, желание, разбира се.
Хареса ми да пия джин и да се прибера омаломощена в хиляда часа, но всичко това мина и не знам дали ще се случи, но не мога да го изградя в главата си реално - как се прибираме от новите си домове през късния октомври и прекарваме голяма част от вечерта на някое скрито място. На гърба на някоя детска градина, ня някоя пейка, в някой парк. Ще е толкова студено, ще треперим. Като една вечер, пак беше септември, беше отдавна, а аз имах син анцуг, била съм малка, малка съм била, но ми беше уютно, а у нас сигурно затворена е била тежката есенно-зимна врата, докато вятърът е брулил дебелата мрежа на пролетно-лятната. Лятото умря, ще сменя песните, с които някои от близките ми ми звънят, ще слушам Моби и нова и депресираща музика, ще се мъча да заобикалям дупките по пътищата, когато е мрачно, няма да имам нужда от климатик и ще си мисля, че в действителност карам през септември. Нямам сила да формулирам какво искам от есента. Така сладко е да се оставиш. Да пуснеш всичко и всички. За малко.
Бъдете без мен. Аз искам да се наспя и да се намълча. Нещо липсва. И не си представям как седя статично и просто заживявам с липсата.
Лека нощ, не ме разбирайте погрешно.
8/29/2010
you know that i love you, boy, hot like mexico
Свалям стъклото, а вятърът шиба в косата ми, тя пък влиза в устата ми, нищо не се чува, както трябва, и решавам да вдигна стъклото. Малко по-късно вдигам и скоростта, убеждавайки се, че наистина е наркотик, и разбирам, че времето, преди да започна да карам, е малко тегаво, но тръгна ли веднъж, цялото притеснение, заседнало в гърлото ми, се стопява. И карам, карам, карам. Понякога минавам през дупките, понякога успешно ги заобикалям. Важното е, че имам една масленозелена машина в ръцете си, подвластна на моята воля, която се движи, движи, движи. Която лети. Която отлита с въпросите и тъй нататък. Която отлита заедно с мен.
Карам и минавам покрай последните изтерзани стонове на панаирната музика. Още снощи се сбогувах с навалицата, малко преди да съм се подразнила достатъчно от нея.
На сутринта съм скапана, толкова нощи прекарах навън, че не мога да си представя какво е да се прибереш рано и какво ще е да нямам желание да се прибирам късно.
Затова няма да изпусна последните си среднощни моменти като постоянен жител на този малък, сив и северозападен град и напук на иначе вярната теория, че понякога е здравословно и ободряващо да изчезнеш, аз ще се дисоциирам до последната молекула тук, докато все още имам време.
Достатъчно са новите неща в живота ми, но въпреки това аз искам още и още. Ненаситна съм да откривам и заговарям, и то не само когато съм пила джин. А всъщност джинът, примесен с лятото, промените, хората, скоростта и всичко, което трябва да бъда и мога да бъда в рамките на по-малко от месец, е може би една от причините да се чувствам почти глупава и занемарила предишните си интелектуални приоритети.
Интелектуални приоритети. Или майната му. Защото ми се прииска да съм точна, ясна и категорична като мъж. Да мога да блъсна вратата в лицето ти, да мога незаинтересовано да промълвя "Не ме занимавай", да извикам "Остави ме на мира", когато някой лази по нервите ми, да не лазя по ничии нерви, да съм способна, когато съм завъртяла прекалено много кормилото, да го изправя. За да поддържаме баланса, за да не залитаме, за да не убием тръпката, за да не загубя любимата си игра.
Харесва ми да сравнявам взимането на високи тонове в пеенето с взимането на опасен завой. Харесва ми да сравнявам прекрачването на границата с прекаленото въртене на волана и ми харесва да си мисля, че когато се върна на дистанция, която ме кара да се чувствам достатъчно близо и достатъчно далеч, достатъчно позната, но и достатъчно нова, съм изправила и съм където трябва - на пътя.
Харесва ми да се радвам на малките неща и от тях да съм способна да градя малко по-големи, големи и наистина големи. Харесва ми да се чувствам пораснала и ужасно млада. Харесва ми да съм ужасна по начина, по който съм ужасна, и се страхувам, че ще страдам заради това, но ми харесва да вярвам, че причините ми да пръскам сладко зло, ще ме оправдаят пред света и пред този, който има властта да ме съди.
Харесва ми да се опирам на новата си червена кожена раница и да ям, когато съм наистина гладна. Харесват ми чесновият сос, доматите и краставиците в дюнерите. Харесват ми срещите с разни хора на разни места, харесва ми близостта, харесва ми заигравката, харесва ми хладният въздух късно през нощта, харесва ми това, че мога да дърпам конците на живота си, и това, че понякога не знам какво ще се случи, което е прекрасно.
Харесват ми дълбоките погледи и погледите през другите, опората и движението, динамиката. Харесва ми да имам черна връзка на врата и да не завися от никого. Харесва ми дори тежестта на умората, която ме кара да се хвърля на леглото безсилна. Толкова уморена, че да не мога да се възпротивя на светлината от сивата улична лампа и на студа, на дрехите си, на тъмните си изтощени клепачи.
Харесвам ми да експериментирам. Харесва ми, когато говоря и гледам просто някого и същевременно знам как някой друг, вероятно по-важен, също слуша.
Харесва ми идеята за завръщане в началото, обединена с идеята за продължение и "пътища, движение, промени". Харесва ми да се отклоняваме, да разбиваме графика на вечерите, макар и с малки крачки, харесва ми да виждам как хората разбиват графиците на очакванията и представите си за себе си, харесва ми да съм участник и свидетел на промяната. Харесва ми да смятаме числата на живота, да говорим за нумерология и астрология. Харесва ми да нося по две връхни дрехи в червената си раница, едната от които не е за мен. Харесва ми да знам, че някой ще прочете това, което пиша.
Харесва ми да вярвам, че освен всички нови хора, които ще намеря, ще се хвърля и в значителен брой стари, неоткрити досега.
Харесвам червеното и сочните устни, изтезанието чрез мълчание, страданието. Харесва ми тази болка, която мога да причина. И не защото просто нямам друг избор, а защото понякога ми харесва да съм грешна и безразсъдна, харесва ми да се оставя на порива, подминавайки всички укори и лоши погледи. Подминавайки другия в цялата история, подвластна на своята воля и своя усет за движение по пътищата.
Да изградиш култ на недостатъците и предимствата си и от него да дърпаш конците. Да пишеш, сякаш това е едно от всички неща, върху които някога си искала да сложиш алчната си ръка. Да не те е страх да си смела, да затвориш очи и да се окажеш нова, непозната и вълнуваща. Готова за откриване. Харесва ми.
Карам и минавам покрай последните изтерзани стонове на панаирната музика. Още снощи се сбогувах с навалицата, малко преди да съм се подразнила достатъчно от нея.
На сутринта съм скапана, толкова нощи прекарах навън, че не мога да си представя какво е да се прибереш рано и какво ще е да нямам желание да се прибирам късно.
Затова няма да изпусна последните си среднощни моменти като постоянен жител на този малък, сив и северозападен град и напук на иначе вярната теория, че понякога е здравословно и ободряващо да изчезнеш, аз ще се дисоциирам до последната молекула тук, докато все още имам време.
Достатъчно са новите неща в живота ми, но въпреки това аз искам още и още. Ненаситна съм да откривам и заговарям, и то не само когато съм пила джин. А всъщност джинът, примесен с лятото, промените, хората, скоростта и всичко, което трябва да бъда и мога да бъда в рамките на по-малко от месец, е може би една от причините да се чувствам почти глупава и занемарила предишните си интелектуални приоритети.
Интелектуални приоритети. Или майната му. Защото ми се прииска да съм точна, ясна и категорична като мъж. Да мога да блъсна вратата в лицето ти, да мога незаинтересовано да промълвя "Не ме занимавай", да извикам "Остави ме на мира", когато някой лази по нервите ми, да не лазя по ничии нерви, да съм способна, когато съм завъртяла прекалено много кормилото, да го изправя. За да поддържаме баланса, за да не залитаме, за да не убием тръпката, за да не загубя любимата си игра.
Харесва ми да сравнявам взимането на високи тонове в пеенето с взимането на опасен завой. Харесва ми да сравнявам прекрачването на границата с прекаленото въртене на волана и ми харесва да си мисля, че когато се върна на дистанция, която ме кара да се чувствам достатъчно близо и достатъчно далеч, достатъчно позната, но и достатъчно нова, съм изправила и съм където трябва - на пътя.
Харесва ми да се радвам на малките неща и от тях да съм способна да градя малко по-големи, големи и наистина големи. Харесва ми да се чувствам пораснала и ужасно млада. Харесва ми да съм ужасна по начина, по който съм ужасна, и се страхувам, че ще страдам заради това, но ми харесва да вярвам, че причините ми да пръскам сладко зло, ще ме оправдаят пред света и пред този, който има властта да ме съди.
Харесва ми да се опирам на новата си червена кожена раница и да ям, когато съм наистина гладна. Харесват ми чесновият сос, доматите и краставиците в дюнерите. Харесват ми срещите с разни хора на разни места, харесва ми близостта, харесва ми заигравката, харесва ми хладният въздух късно през нощта, харесва ми това, че мога да дърпам конците на живота си, и това, че понякога не знам какво ще се случи, което е прекрасно.
Харесват ми дълбоките погледи и погледите през другите, опората и движението, динамиката. Харесва ми да имам черна връзка на врата и да не завися от никого. Харесва ми дори тежестта на умората, която ме кара да се хвърля на леглото безсилна. Толкова уморена, че да не мога да се възпротивя на светлината от сивата улична лампа и на студа, на дрехите си, на тъмните си изтощени клепачи.
Харесвам ми да експериментирам. Харесва ми, когато говоря и гледам просто някого и същевременно знам как някой друг, вероятно по-важен, също слуша.
Харесва ми идеята за завръщане в началото, обединена с идеята за продължение и "пътища, движение, промени". Харесва ми да се отклоняваме, да разбиваме графика на вечерите, макар и с малки крачки, харесва ми да виждам как хората разбиват графиците на очакванията и представите си за себе си, харесва ми да съм участник и свидетел на промяната. Харесва ми да смятаме числата на живота, да говорим за нумерология и астрология. Харесва ми да нося по две връхни дрехи в червената си раница, едната от които не е за мен. Харесва ми да знам, че някой ще прочете това, което пиша.
Харесва ми да вярвам, че освен всички нови хора, които ще намеря, ще се хвърля и в значителен брой стари, неоткрити досега.
Харесвам червеното и сочните устни, изтезанието чрез мълчание, страданието. Харесва ми тази болка, която мога да причина. И не защото просто нямам друг избор, а защото понякога ми харесва да съм грешна и безразсъдна, харесва ми да се оставя на порива, подминавайки всички укори и лоши погледи. Подминавайки другия в цялата история, подвластна на своята воля и своя усет за движение по пътищата.
Да изградиш култ на недостатъците и предимствата си и от него да дърпаш конците. Да пишеш, сякаш това е едно от всички неща, върху които някога си искала да сложиш алчната си ръка. Да не те е страх да си смела, да затвориш очи и да се окажеш нова, непозната и вълнуваща. Готова за откриване. Харесва ми.
8/20/2010
an excuse for nothing
Променяш нещо. Просто някаква промяна. Подстригваш се, боядисваш се, сменяш си ника, купуваш си нови дънки, започваш да тичаш всяка сутрин/вечер, започваш да пиеш/спираш да пиеш алкохол, започваш да пушиш цигари/отказваш цигарите, напълняваш, отслабваш, отчайваш се, обнадеждаваш се. Нещо в теб се променя. Нещо в теб става друго и ти се подпираш на него, вярваш в него, превръщаш го в символ и го оставяш да те води.
Аз карам кола. Карам кола и гледам в пътя. Карам кола и е хубаво. Понякога ме е страх и ще ме е страх още повече. Но е хубаво. Единствената стабилна основа.
Аз карам кола и я усещам. Карам кола, готова да ми викат. Карам кола и отивам някъде. Карам кола и започвам да усещам влечението към местата. Започвам да забелязвам красивите гледки и отбивките. Започвам да разбирам. Поне малко.
Карам кола и слушам няколко песни. Карам кола и слушам Деймиън Райс. Слушам Деймиън Райс и ми се иска да пея и свиря песните му. Слушам Деймиън Райс и се откривам в текстовете му. Слушам го и си представям как наблягам на тези части, които ще бъдат очевидно и отчетливо осезаеми и за другите. Правя грешки наум. Чупя се наум. Унищожавам се във въображението си. И ми е хубаво.
Спя, закусвам, решавам листовки, карам кола, прибирам се към осем-осем и половина, влизам в банята, излизам от банята, обличам се, излизам, виждам хора, пия алкохол, виждам още хора, играя шах без шахматна дъска, прибирам се, пълно е, празно е, по-скоро празно, най-вече празно, от време на време осъзнавам лятото, осъзнавам и времето, в което съм, важността му, както и на това, което предстои. От време на време поглеждам отстрани. Рядко.
Сега ме побиват тръпки и не съм сигурна дали е защото съм уморена, или защото ми се спи, или пък защото се чудя как да избягам. Сега ме побиват тръпки и се чувствам не самотна, а сама. Сега съм застанала на границата между два свята и се чудя в кой да се хвърля. Сега - аз срещу всичко и всички, аз срещу себе си, аз срещу правилата за оцеляване. Сега.
А преди малко беше толкова тихо, че за да пробия тишината и за да избягам от потока мисли, бях прехапала устната си толкова силно и не исках да знам за нищо друго съществуващо. Забравила съм какво е да мислиш. Заживях с ударите на сърцето си. И не ми трябва оправдание.
Аз карам кола. Карам кола и гледам в пътя. Карам кола и е хубаво. Понякога ме е страх и ще ме е страх още повече. Но е хубаво. Единствената стабилна основа.
Аз карам кола и я усещам. Карам кола, готова да ми викат. Карам кола и отивам някъде. Карам кола и започвам да усещам влечението към местата. Започвам да забелязвам красивите гледки и отбивките. Започвам да разбирам. Поне малко.
Карам кола и слушам няколко песни. Карам кола и слушам Деймиън Райс. Слушам Деймиън Райс и ми се иска да пея и свиря песните му. Слушам Деймиън Райс и се откривам в текстовете му. Слушам го и си представям как наблягам на тези части, които ще бъдат очевидно и отчетливо осезаеми и за другите. Правя грешки наум. Чупя се наум. Унищожавам се във въображението си. И ми е хубаво.
Спя, закусвам, решавам листовки, карам кола, прибирам се към осем-осем и половина, влизам в банята, излизам от банята, обличам се, излизам, виждам хора, пия алкохол, виждам още хора, играя шах без шахматна дъска, прибирам се, пълно е, празно е, по-скоро празно, най-вече празно, от време на време осъзнавам лятото, осъзнавам и времето, в което съм, важността му, както и на това, което предстои. От време на време поглеждам отстрани. Рядко.
Сега ме побиват тръпки и не съм сигурна дали е защото съм уморена, или защото ми се спи, или пък защото се чудя как да избягам. Сега ме побиват тръпки и се чувствам не самотна, а сама. Сега съм застанала на границата между два свята и се чудя в кой да се хвърля. Сега - аз срещу всичко и всички, аз срещу себе си, аз срещу правилата за оцеляване. Сега.
А преди малко беше толкова тихо, че за да пробия тишината и за да избягам от потока мисли, бях прехапала устната си толкова силно и не исках да знам за нищо друго съществуващо. Забравила съм какво е да мислиш. Заживях с ударите на сърцето си. И не ми трябва оправдание.
8/15/2010
Heaven
Преглеждам текстовете си и не откривам нищо, което да крещи "любов" без недомлъвки и увъртания. Само черновите умеят да го правят, но дори и те не ми стигат в момента.
А ми е страшно нужно да открия някакъв стар текст, който даже да не помня, някакъв стар текст, пропит с толкова болезнена искреност и любов, изкарващ на показ всичко, скрито между редовете.
Трябва ми някакъв стар текст. Не сладникав разказ, а момичешка изповед, страница от дневник. Той ме докосна, аз потръпнах. Цял ден ме гони мирис на парфюм. Припознавам шумовете със звънене на телефон. Трябва ми изповед, освободена с чиста наивност.
Толкова сериозно ми трябва и се боя, че най-ефикасното и бързо решение ще е да затворя очи и да припадна в бездната на откровеността, на смешната конкретност и болната романтика.
Искам да знам за всеки един стон, всеки един гърч, всеки един спазъм, сладък или горчив, всяка една въздишка, всяко едно самотно прибиране, всяка една пауза в тишината на нечие дишане, всяко едно бързо заспиване, преди което съм лежала на килима и съм трептяла, упоена от неизветрелите усещания на вечерта - искам да имам всички тези фрагмемнти документирани. За да знам, че съм живяла.
Искам да не забравям как сънено-нежна съм се давила в недостатъчност, но и съм знаела, че няма накъде повече моментът да се опъва. Искам да помня всяко едно небе, всяка една вечер, искам да знам каква е била влажността на възхуда, искам да знам поне някаква част от диалозите, които сме водили, искам да се чувствам така, както съм се чувствала тогава, искам да си спомням за мислите си, искам да преживявам отново. Искам да не ги изгубя. Всички тези пъти.
И по този повод - сега, в 05:03 сутринта, на рождения ден на Мадона и един приятел, аз седя на черния огромен стол, търсейки себе си в монитора. И знам, че пиша точно защото съм жива.
Просто исках да го отбележа, за да не се проклинам някога, че съм пропуснала най-красивото.
Но е невъзможно да пишеш за него. Нищо не знам.
Кой те научи да си искрен?
Кой ме научи да обичам?
Въпроси слагам там, където не искам да има точки.
А ми е страшно нужно да открия някакъв стар текст, който даже да не помня, някакъв стар текст, пропит с толкова болезнена искреност и любов, изкарващ на показ всичко, скрито между редовете.
Трябва ми някакъв стар текст. Не сладникав разказ, а момичешка изповед, страница от дневник. Той ме докосна, аз потръпнах. Цял ден ме гони мирис на парфюм. Припознавам шумовете със звънене на телефон. Трябва ми изповед, освободена с чиста наивност.
Толкова сериозно ми трябва и се боя, че най-ефикасното и бързо решение ще е да затворя очи и да припадна в бездната на откровеността, на смешната конкретност и болната романтика.
Искам да знам за всеки един стон, всеки един гърч, всеки един спазъм, сладък или горчив, всяка една въздишка, всяко едно самотно прибиране, всяка една пауза в тишината на нечие дишане, всяко едно бързо заспиване, преди което съм лежала на килима и съм трептяла, упоена от неизветрелите усещания на вечерта - искам да имам всички тези фрагмемнти документирани. За да знам, че съм живяла.
Искам да не забравям как сънено-нежна съм се давила в недостатъчност, но и съм знаела, че няма накъде повече моментът да се опъва. Искам да помня всяко едно небе, всяка една вечер, искам да знам каква е била влажността на възхуда, искам да знам поне някаква част от диалозите, които сме водили, искам да се чувствам така, както съм се чувствала тогава, искам да си спомням за мислите си, искам да преживявам отново. Искам да не ги изгубя. Всички тези пъти.
И по този повод - сега, в 05:03 сутринта, на рождения ден на Мадона и един приятел, аз седя на черния огромен стол, търсейки себе си в монитора. И знам, че пиша точно защото съм жива.
Просто исках да го отбележа, за да не се проклинам някога, че съм пропуснала най-красивото.
Но е невъзможно да пишеш за него. Нищо не знам.
Кой те научи да си искрен?
Кой ме научи да обичам?
Въпроси слагам там, където не искам да има точки.
8/14/2010
One of these mornings
Ако се облегна назад и се оставя на музиката, а пръстите ми се оставят на придобития рефлекс, ще успеете ли вие, всички, които ме четете, да усетите как музиката нахлува в съненото ми съществуване и как ми е абсолютно достатъчна?
Искам официално да съобщя, че на около трийсет сантиметра от мен се жълтее корицата на "Гъливер и други приказки" на издателство "Гема", за което съм ужасно благодарна на едно момиче. Последната картинка в тази книжка беше причината да стана страшно досадна в търсенията и питанията си, но важното е, че сега мога да ви покажа това:
Повече от не особено добрата снимка просто не бих могла да обясня, но и не ми се иска да се занимавам с каквито и да било обяснения, защото само се обърквам. Изпълнено желание, детска носталгия, неочертан спомен - любовта към неразбираемото.
Дрогирах се с някаква шоколадово-кофеинова напитка и съм 1% разочарована, но това са просто щрихи, щрихи, щрихи.
Карам кола и ми харесва. Карам кола и се страхувам. Сънувах как виждам голо женско тяло на стара жена, а след това излязох на терасата, за да плюя от погнуса. Сънувах как ще пиша за това и как ще започна да пиша като мъж.
Ще стана кратка и категорична като мъж, а през останалото време няма да си позволявам да пиша наум - ще онемея и ще оглушея наум. Ще изгубя сърцевината си и ще създам нова, а всички, които не биха искали да чуят моя намален докрай вътрешен глас, могат да си ходят, няма да ги спра.
Как бавно ми се гасне във вечерта, а дори не мога ясно да си представя какво точно искам и очаквам от тази вечер, в която бавно ще гасна. Искам просто да заспивам и да не трябва да се прибирам. Искам с магнетизма, който дърпа клепачите ми надолу, да дърпам и всички хора, които ми трябват. Искам тежестта на тишината да се сипе върху мускулната ми треска и върху ниското ми кръвно. Искам да не ми се налага да казвам каквото и да било, искам да не трябва с погледи да се превеждам, искам просто да съм в себе си и да не ме интересува, искам да руша с мълчание, унасяне в дълбок сън и апатия.
Забравям за очите си, устните си, погледа си, косата си, кожата си, усмивката си, ръцете си, гласа си, докосванията си, тялото си - забравям и заспивам, за да се нашмъркам точно с тях. Забравям за лошите си желания, забравям за липсата на желания, забравям за желанието да се намълча на всички, забравям за онези погледи, които неистово исках да изпратя някъде, забравям за суетата си, забравям за навиците си, забравям за успокоението си, забравям за колата, забравям за острите завои, забравям за четирийсетте километра в час, забравям за страха преди и неосъзнатостта след, забравям за заключването, за закъсненията, за касовите бележки, за жегата, за цветовете, за дрехите, за ароматите.
Искам да съм само бяла кожа. Искам да спя гола и толкова. Искам да изкрещя, но не искам да съм истерична. Искам, когато е толкова близо, че вече всичко е ясно, да се обърна на 180 градуса и да оставя само прах след себе си. Това е опит. Като китарата, като рисуването, като обичането, като съществуването. Божествено е да опиташ да се завърнеш.
Май преминах в друг левъл.
Искам официално да съобщя, че на около трийсет сантиметра от мен се жълтее корицата на "Гъливер и други приказки" на издателство "Гема", за което съм ужасно благодарна на едно момиче. Последната картинка в тази книжка беше причината да стана страшно досадна в търсенията и питанията си, но важното е, че сега мога да ви покажа това:
Повече от не особено добрата снимка просто не бих могла да обясня, но и не ми се иска да се занимавам с каквито и да било обяснения, защото само се обърквам. Изпълнено желание, детска носталгия, неочертан спомен - любовта към неразбираемото.
Дрогирах се с някаква шоколадово-кофеинова напитка и съм 1% разочарована, но това са просто щрихи, щрихи, щрихи.
Карам кола и ми харесва. Карам кола и се страхувам. Сънувах как виждам голо женско тяло на стара жена, а след това излязох на терасата, за да плюя от погнуса. Сънувах как ще пиша за това и как ще започна да пиша като мъж.
Ще стана кратка и категорична като мъж, а през останалото време няма да си позволявам да пиша наум - ще онемея и ще оглушея наум. Ще изгубя сърцевината си и ще създам нова, а всички, които не биха искали да чуят моя намален докрай вътрешен глас, могат да си ходят, няма да ги спра.
Как бавно ми се гасне във вечерта, а дори не мога ясно да си представя какво точно искам и очаквам от тази вечер, в която бавно ще гасна. Искам просто да заспивам и да не трябва да се прибирам. Искам с магнетизма, който дърпа клепачите ми надолу, да дърпам и всички хора, които ми трябват. Искам тежестта на тишината да се сипе върху мускулната ми треска и върху ниското ми кръвно. Искам да не ми се налага да казвам каквото и да било, искам да не трябва с погледи да се превеждам, искам просто да съм в себе си и да не ме интересува, искам да руша с мълчание, унасяне в дълбок сън и апатия.
Забравям за очите си, устните си, погледа си, косата си, кожата си, усмивката си, ръцете си, гласа си, докосванията си, тялото си - забравям и заспивам, за да се нашмъркам точно с тях. Забравям за лошите си желания, забравям за липсата на желания, забравям за желанието да се намълча на всички, забравям за онези погледи, които неистово исках да изпратя някъде, забравям за суетата си, забравям за навиците си, забравям за успокоението си, забравям за колата, забравям за острите завои, забравям за четирийсетте километра в час, забравям за страха преди и неосъзнатостта след, забравям за заключването, за закъсненията, за касовите бележки, за жегата, за цветовете, за дрехите, за ароматите.
Искам да съм само бяла кожа. Искам да спя гола и толкова. Искам да изкрещя, но не искам да съм истерична. Искам, когато е толкова близо, че вече всичко е ясно, да се обърна на 180 градуса и да оставя само прах след себе си. Това е опит. Като китарата, като рисуването, като обичането, като съществуването. Божествено е да опиташ да се завърнеш.
Май преминах в друг левъл.
8/12/2010
8/07/2010
Where were we?
Спокойна съм, а часът всъщност е 4:25 след полунощ, което означава, че скоро ще се съмне и че очите ми ще смъдят ужасно много на сутринта.
Спокойна съм и не страдам от факта, че не стигам до някакъв извод, че не излагам в този блог истината за живота и всичко останало, че не разказвам за нещата, за които някога съм искала да разкажа.
Сънувах отраженето си в един прозорец, пропит със светлината на залеза. Сънувах отражението си, което ме съблазняваше.
Една приятелка загуби ценна вещ, а малко по-късно отново я намери. В такива моменти не ми пука, че имам чуплива коса, която се начупва още повече, когато въздухът е влажен.
Ще се хвърля на хлъзгавите розови завивки, които са симпатични, но за сметка на това не задържат никакъв хлад по себе си. Ще се хвърля и ще спя. Нито знам какво ще се случи утре, нито искам да се опитвам да си представя. Не съм равнодушна, само малко изхабена. Но знам, че едно 6-часово пътуване с мен в кола ще мине добре. Как искам да живея в град с море.
Спокойна съм и не страдам от факта, че не стигам до някакъв извод, че не излагам в този блог истината за живота и всичко останало, че не разказвам за нещата, за които някога съм искала да разкажа.
Сънувах отраженето си в един прозорец, пропит със светлината на залеза. Сънувах отражението си, което ме съблазняваше.
Една приятелка загуби ценна вещ, а малко по-късно отново я намери. В такива моменти не ми пука, че имам чуплива коса, която се начупва още повече, когато въздухът е влажен.
Ще се хвърля на хлъзгавите розови завивки, които са симпатични, но за сметка на това не задържат никакъв хлад по себе си. Ще се хвърля и ще спя. Нито знам какво ще се случи утре, нито искам да се опитвам да си представя. Не съм равнодушна, само малко изхабена. Но знам, че едно 6-часово пътуване с мен в кола ще мине добре. Как искам да живея в град с море.
8/03/2010
временно заглавие.
Няма да сваля слушалките от ушите си, за да не започна да се чувствам съвсем сама с тишината. Не ме оставяйте с тишината. Преди малко сгънах една бележка, оставена на бюрото ми, която трябва да ми напомни, че тишината в живота ми на практика не трябва да съществува. Защото. Защото има хиляди, милиони, милиарди неща за правене. Така мисля, че трябва да бъде, но не го усещам и не се чувствам натоварена. Не. Чувствам се дезориентирана.
Затова съвсем насляпо започвам отнякъде. Боря се с най-голямата трудност в този акт (акта на писане) - как да започна. Преглъщам поражението, все още ненастъпило за този текст, и се впускам във въздействието на успокоителното.
Щеше да е уютно и удобно да се сгуша в миналогодишните си летни текстове и да си дръпна като от първа цигара от онази тръпка, която се зароди тогава. Да се опаря на онзи огън, който запали не само купища цигари, но и много полумъртви клетки. Все още се оглеждам в небесата и откривам миналото в тях. Преди малко се прибрах и за секунда заковах поглед в тъмнината над двора, а това ми напомни за едно още по-отминало лято, за едни още по-отминали хора. Ще сгреша и сама ще подведа себе си, ако напиша нещо категорично за хората, за разделите, за замените, за забравата и тъй нататък. Не съм удобно вцепенена, не съм никаква. Не съм безчувствена, не съм страстна. Сега дори не съм празна. Сега съм.. никаква. Може би епитетите от речника ми са избягали, може би ми трябва някоя прекалено подходяща дума, която още не е измислена, може би всичко е твърде често "може би". Това не ме убива. Но не усещам да ме прави по-силна.
----------------------------------------------------------------------------------------
Помня как лежах наобратно на леглото, с одеяло под главата и възлавница при краката, Коледа официално беше настъпила в полунощ, а аз не вярвах на случилото се, както става, когато нещо разигравано се превърне реалност. Лежах и онези две писукания за смс, които всички притежатели на малко по стари модели на Nokia познават, пробождаха тишината и от всяко "сърцетуп" правеха "сърцетуп-туп-туп". Още писукания, още туп-туп-туп. Помня как четях със страх и отвращение, с плахост и желание, с потиснато усещане, че искам да се приближа. Оставях телефона си под одеялото, за да заглуша звука и за да не ме стряска в тъмнината, и въпреки това преглъщах тежко всеки път, когато го чуех.
Помня как гравирах букви с ноктите си съвсем леко по нечия ръка - гравирах думи, които в последствие отново написах само с докосване. И помня, че беше студено. Сигурно помня и датите, сигурно помня и с какво съм била облечена. А това, че не съм конкретна, е просто израз на таланта ми да създавам шифри - колкото се може повече. Но помня дати, думи, лица, хора - помня до болка. Не всичко, но това, което ми трябва и в което наистина съм била - да, помня.
Помня онази вечер, в която едно момче свиреше на кирата, а аз открих, че пушенето чудесно се влива в красотата на акордите. Помня първото си пушене на трева. Помня датата, помня, че предишната вечер беше неделя, вееше вятър и беше приятно хладно, в лятото се вливаше нещо ново, говорих по телефон, лежах в тъмното и слушах музика, чаках нещо да се случи. Помня и вечерта, след като пуших и за пореден път ме нахапаха комари по цялото тяло. Това беше вечерта, след която последва друга вечер, в която се страхувах, но страхът не успя да надделее на желанието. Вероятно този негов крах е отключил заровен надълбоко потенциал за чувства.
Помня, когато направих онзи сладкиш с ябълки, биксвити, канела и сметана, помня колко студено ми беше, защото държах тавата и излязох с нея насред купища от хора и чалга, помня "One love" на David Guetta, която заедно с "Change" на Deftones жигоса миналата година. Ясно помня колко очаквах и колко се вълнувах. Помня, помня, помня.
Сега трябва да отворя паметта си до още по-голямо изтезание, за да побирам в нея още и още. Това и попитах - трябва ли да започвам да събирам моментите и да ги пакетирам в спомени? Две и десета е не само голяма, може би е прекрасно огромна, имайки предвид как, докато пиша, се връщам към толкова откъснати календарни листи. И бих могла да се върна до неосъзнатите си детски спомени - ето колко объркана съм.
Че съм жива, написах достатъчно много пъти. Сега може би се спирам и преценявам всичко, хвърлям малко по-задълбочени и бавни погледи на обастановката. Днес ми се стори, че не съм се виждала от много време в огледалото, което е абсолютно нелепо и невярно. Виждах се всяка вечер, виждах се толкова ясно. Виждах се в големите закъснения, в душовете с аромат на лотос и погледите в най-синьото на нощта, в парфюма, в дрехите, в бързането, в по-късните срещи. Днес обаче ми се стори, че всичко е било толкова шеметно, че не съм успяла да се видя. Когато учех за изпити, отново мислех, че съм се забравила и не съм се поглеждала, но тогава всичко беше спряло. А сега се изплъзва от ръцете ми. Аз дори не се опитвам да го задържа. Защото то изтече така естествено. Защото не трябва да стискам със зъби и нокти.
Не знам с каква нагласа ще се събудя утре, не знам още колко хиляди неща ще искам да напиша и ще бъда ли категорична за хората и тъй нататък. Едва ли. Не искам и да продължавам да вярвам, че всичко се усеща. Иска ми се да знам, че хората успяват да скрият нещо, че са по-дълбоки, че не знам какво мислят и докъде могат да стигнат с мен, че не знам докъде мога да стигна с тях, че проникването в тях може да е по-голямо (о да, знам какво написах).
Защото вярвам, че едно безизразно "чао" говори достатъчно, вярвам, че позицията на тялото говори достатъчно, вярвам в снишаването на гласа, вярвам в погледите, в намеците, вярвам в дребните детайли у съществуването на другите спрямо теб и знам, че можеш да ги разчетеш. Но ще има ли още? Защото на базата на тези критерии мога да зачеркна няколко или много хора автоматично. Защото знам кой би ме слушал, знам кого бих слушала, знам кого, колкото и да се опитвам да харесам, никога няма да харесам, и обратното.
---------------------------------------------------------------------------------------
Вероятно трябваше да заровя глава в земята на миналогодишните си думи и да се упоявам в летния въздух на всичко първоначално. Това лято, започнало толкова скоро (защото последният ми изпит беше на 17-и юли, а този, който ми даде усещане за лято и свобода - на 14-и), вече така ми тежи, а август е толкова малък и невръстен. А аз толкова обичам август и съм сигурна, че той ще ми донесе нещо. А казала ли съм, че съм сигурна, значи съм. Жигосах се. Август е септември? Август ще боли? Август ще гори?
През това време и дългите нощи (надявам се) един куп задачи ще трябва да ме разсейват, нечия чужда хартиена любов може и да ме изведе от претъпканата стая на моите колебания за глъка въздух и за да не повърна. През това време ще искам да запълвам липсата на определени елементи с малки частици от тях.
А в главата ми всичко е хаос: представям си някакви случки и се опитвам да ги навържа в свързани абзаци, но отивам напред, връщам се назад, отново напред, назад, към случилото се, към предстоящото, към вероятното, виждам хора, лица, сенки, усещам мирис, усещам докосване, виждам тъмна стая, синя рокля, любов до пръсване, на върха на Вселената лежим и всички знаят, че не е правилно. Не е правилно да съм такава. Че кога съм била правилна, че кога съм била практична? И какво очаквам от себе си - разказ, новела, роман? Очаквам ли да побера себе си, цялата своя сегашна Вселена в някаква си азбука, очаквам ли да успея да изсипя всичкия боклук на неизписаните си думи, викове, емоции и чувства на сметището, където има още толкова като мен?
Очаквам ли да успея да обобщя каквото и да било, когато съм застанала на толкова ясно отлят праг, от който, ако скочиш, можеш да се разбиеш на парчета.
----------------------------------------------------------------------------------------
Родена съм на 14-и януари, имам сини очи, студени ръце и не питайте какво сърце.
На 28.07.2009 за първи път се напуших на едно възвишение, решена да направя нещо.
На един тринадесети някой счупи нещо.
На 11-и април тази година исках всичко друго, но не и да съм там, където бях.
На девети април (пак тази година) бяхме развратни.
На 25-и се падна "Бунтът в поемата "Септември" на Гео Милев".
На 22-ри май беше балът ни.
На 25-и заминахме за Пампорово.
На 6-и юни бях с гореспоменатата синя рокля и чаках, чаках, чаках, докато не спрях да чакам. Тогава видях и него - по-красив.
На 7-ми гледах реката, пиех топла вода, едва понасях комарите и обичах, обичах, обичах. На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".
На пети юли държах едно кученце, пълно с бълхи, в скута си, а по-късно филмът на живота ми ме погълна с толкова драма, че обичам да си припомням детайлно части от този ден.
На 12-и се опитвах да чета за Съединението, докато съседите ми празнуваха с тонове силна музика някакъв рожден ден от два следобед до полунощ.
На 13-и имах изпит и започнах да живея без сън, като съвсем бях окупирала всички пространства на съмнение в съзнанието си и се бях превърнала в същество с много малко функции.
На 14-и писах за Стамболов и за пореден път разбрах, че обичам умни и малко нагли мъже. На 14-и исках да изпищя, за да изпусна цялото напрежение, събрало се в мен, но всъщност на 14-и не се случи това. А 14-и беше прекрасен. А след него - още много такива.
На 17-и спря токът през нощта в голяма част от града, в тази, където бях и аз - също. На 18-и бяхме в една детска градина. Аз бях облечена с един потник, който баба ми подари, и един черен панталон. Разразних лактите си, предадох се и почти отчетливо мразех.
И така нататък.
Но да съм конкретна, е напълно безсмислено, защото никой няма да начертае линията на времето на моя досегашен живот. А дори да го направи, историята ще скрие най-важното между редовете си.
Трябва ми някой по-голям от живота и по този повод от бюрото ми ме гледа един наполовина нарисуван Джим Морисън. Аз съм малко изгубено момиче, Морисън. Аз вярвам в невъзможното и ако спра, ще ме е страх от себе си. Не искам никой да ме разбира или пък да се опитва да ме. Аз знам, че всичко ново и вълнуващо предстои. Но аз не искам заключени врати, през които да не може да се върне красотата на старото.
На четвърти август, след като се прибрах рано и не се опитвах пет минути да вляза вкъщи по най-безшумния възможен начин, се реших да напиша нещо, колкото и да е голям рискът то да не оправдае неясните ми очаквания. А на някоя друга дата, не зная коя, we'll meet again, we'll meet again. И невъзможното ще вярва в мен.
Затова съвсем насляпо започвам отнякъде. Боря се с най-голямата трудност в този акт (акта на писане) - как да започна. Преглъщам поражението, все още ненастъпило за този текст, и се впускам във въздействието на успокоителното.
Щеше да е уютно и удобно да се сгуша в миналогодишните си летни текстове и да си дръпна като от първа цигара от онази тръпка, която се зароди тогава. Да се опаря на онзи огън, който запали не само купища цигари, но и много полумъртви клетки. Все още се оглеждам в небесата и откривам миналото в тях. Преди малко се прибрах и за секунда заковах поглед в тъмнината над двора, а това ми напомни за едно още по-отминало лято, за едни още по-отминали хора. Ще сгреша и сама ще подведа себе си, ако напиша нещо категорично за хората, за разделите, за замените, за забравата и тъй нататък. Не съм удобно вцепенена, не съм никаква. Не съм безчувствена, не съм страстна. Сега дори не съм празна. Сега съм.. никаква. Може би епитетите от речника ми са избягали, може би ми трябва някоя прекалено подходяща дума, която още не е измислена, може би всичко е твърде често "може би". Това не ме убива. Но не усещам да ме прави по-силна.
----------------------------------------------------------------------------------------
Помня как лежах наобратно на леглото, с одеяло под главата и възлавница при краката, Коледа официално беше настъпила в полунощ, а аз не вярвах на случилото се, както става, когато нещо разигравано се превърне реалност. Лежах и онези две писукания за смс, които всички притежатели на малко по стари модели на Nokia познават, пробождаха тишината и от всяко "сърцетуп" правеха "сърцетуп-туп-туп". Още писукания, още туп-туп-туп. Помня как четях със страх и отвращение, с плахост и желание, с потиснато усещане, че искам да се приближа. Оставях телефона си под одеялото, за да заглуша звука и за да не ме стряска в тъмнината, и въпреки това преглъщах тежко всеки път, когато го чуех.
Помня как гравирах букви с ноктите си съвсем леко по нечия ръка - гравирах думи, които в последствие отново написах само с докосване. И помня, че беше студено. Сигурно помня и датите, сигурно помня и с какво съм била облечена. А това, че не съм конкретна, е просто израз на таланта ми да създавам шифри - колкото се може повече. Но помня дати, думи, лица, хора - помня до болка. Не всичко, но това, което ми трябва и в което наистина съм била - да, помня.
Помня онази вечер, в която едно момче свиреше на кирата, а аз открих, че пушенето чудесно се влива в красотата на акордите. Помня първото си пушене на трева. Помня датата, помня, че предишната вечер беше неделя, вееше вятър и беше приятно хладно, в лятото се вливаше нещо ново, говорих по телефон, лежах в тъмното и слушах музика, чаках нещо да се случи. Помня и вечерта, след като пуших и за пореден път ме нахапаха комари по цялото тяло. Това беше вечерта, след която последва друга вечер, в която се страхувах, но страхът не успя да надделее на желанието. Вероятно този негов крах е отключил заровен надълбоко потенциал за чувства.
Помня, когато направих онзи сладкиш с ябълки, биксвити, канела и сметана, помня колко студено ми беше, защото държах тавата и излязох с нея насред купища от хора и чалга, помня "One love" на David Guetta, която заедно с "Change" на Deftones жигоса миналата година. Ясно помня колко очаквах и колко се вълнувах. Помня, помня, помня.
Сега трябва да отворя паметта си до още по-голямо изтезание, за да побирам в нея още и още. Това и попитах - трябва ли да започвам да събирам моментите и да ги пакетирам в спомени? Две и десета е не само голяма, може би е прекрасно огромна, имайки предвид как, докато пиша, се връщам към толкова откъснати календарни листи. И бих могла да се върна до неосъзнатите си детски спомени - ето колко объркана съм.
Че съм жива, написах достатъчно много пъти. Сега може би се спирам и преценявам всичко, хвърлям малко по-задълбочени и бавни погледи на обастановката. Днес ми се стори, че не съм се виждала от много време в огледалото, което е абсолютно нелепо и невярно. Виждах се всяка вечер, виждах се толкова ясно. Виждах се в големите закъснения, в душовете с аромат на лотос и погледите в най-синьото на нощта, в парфюма, в дрехите, в бързането, в по-късните срещи. Днес обаче ми се стори, че всичко е било толкова шеметно, че не съм успяла да се видя. Когато учех за изпити, отново мислех, че съм се забравила и не съм се поглеждала, но тогава всичко беше спряло. А сега се изплъзва от ръцете ми. Аз дори не се опитвам да го задържа. Защото то изтече така естествено. Защото не трябва да стискам със зъби и нокти.
Не знам с каква нагласа ще се събудя утре, не знам още колко хиляди неща ще искам да напиша и ще бъда ли категорична за хората и тъй нататък. Едва ли. Не искам и да продължавам да вярвам, че всичко се усеща. Иска ми се да знам, че хората успяват да скрият нещо, че са по-дълбоки, че не знам какво мислят и докъде могат да стигнат с мен, че не знам докъде мога да стигна с тях, че проникването в тях може да е по-голямо (о да, знам какво написах).
Защото вярвам, че едно безизразно "чао" говори достатъчно, вярвам, че позицията на тялото говори достатъчно, вярвам в снишаването на гласа, вярвам в погледите, в намеците, вярвам в дребните детайли у съществуването на другите спрямо теб и знам, че можеш да ги разчетеш. Но ще има ли още? Защото на базата на тези критерии мога да зачеркна няколко или много хора автоматично. Защото знам кой би ме слушал, знам кого бих слушала, знам кого, колкото и да се опитвам да харесам, никога няма да харесам, и обратното.
---------------------------------------------------------------------------------------
Вероятно трябваше да заровя глава в земята на миналогодишните си думи и да се упоявам в летния въздух на всичко първоначално. Това лято, започнало толкова скоро (защото последният ми изпит беше на 17-и юли, а този, който ми даде усещане за лято и свобода - на 14-и), вече така ми тежи, а август е толкова малък и невръстен. А аз толкова обичам август и съм сигурна, че той ще ми донесе нещо. А казала ли съм, че съм сигурна, значи съм. Жигосах се. Август е септември? Август ще боли? Август ще гори?
През това време и дългите нощи (надявам се) един куп задачи ще трябва да ме разсейват, нечия чужда хартиена любов може и да ме изведе от претъпканата стая на моите колебания за глъка въздух и за да не повърна. През това време ще искам да запълвам липсата на определени елементи с малки частици от тях.
А в главата ми всичко е хаос: представям си някакви случки и се опитвам да ги навържа в свързани абзаци, но отивам напред, връщам се назад, отново напред, назад, към случилото се, към предстоящото, към вероятното, виждам хора, лица, сенки, усещам мирис, усещам докосване, виждам тъмна стая, синя рокля, любов до пръсване, на върха на Вселената лежим и всички знаят, че не е правилно. Не е правилно да съм такава. Че кога съм била правилна, че кога съм била практична? И какво очаквам от себе си - разказ, новела, роман? Очаквам ли да побера себе си, цялата своя сегашна Вселена в някаква си азбука, очаквам ли да успея да изсипя всичкия боклук на неизписаните си думи, викове, емоции и чувства на сметището, където има още толкова като мен?
Очаквам ли да успея да обобщя каквото и да било, когато съм застанала на толкова ясно отлят праг, от който, ако скочиш, можеш да се разбиеш на парчета.
----------------------------------------------------------------------------------------
Родена съм на 14-и януари, имам сини очи, студени ръце и не питайте какво сърце.
На 28.07.2009 за първи път се напуших на едно възвишение, решена да направя нещо.
На един тринадесети някой счупи нещо.
На 11-и април тази година исках всичко друго, но не и да съм там, където бях.
На девети април (пак тази година) бяхме развратни.
На 25-и се падна "Бунтът в поемата "Септември" на Гео Милев".
На 22-ри май беше балът ни.
На 25-и заминахме за Пампорово.
На 6-и юни бях с гореспоменатата синя рокля и чаках, чаках, чаках, докато не спрях да чакам. Тогава видях и него - по-красив.
На 7-ми гледах реката, пиех топла вода, едва понасях комарите и обичах, обичах, обичах. На трети юли исках някой да умре в скута ми. Тогава осъзнах еволюцията си - от "Не искам да гледам как някой умира. Защото да гледаш как някой умира, е любов" до "Искам да умреш в скута ми".
На пети юли държах едно кученце, пълно с бълхи, в скута си, а по-късно филмът на живота ми ме погълна с толкова драма, че обичам да си припомням детайлно части от този ден.
На 12-и се опитвах да чета за Съединението, докато съседите ми празнуваха с тонове силна музика някакъв рожден ден от два следобед до полунощ.
На 13-и имах изпит и започнах да живея без сън, като съвсем бях окупирала всички пространства на съмнение в съзнанието си и се бях превърнала в същество с много малко функции.
На 14-и писах за Стамболов и за пореден път разбрах, че обичам умни и малко нагли мъже. На 14-и исках да изпищя, за да изпусна цялото напрежение, събрало се в мен, но всъщност на 14-и не се случи това. А 14-и беше прекрасен. А след него - още много такива.
На 17-и спря токът през нощта в голяма част от града, в тази, където бях и аз - също. На 18-и бяхме в една детска градина. Аз бях облечена с един потник, който баба ми подари, и един черен панталон. Разразних лактите си, предадох се и почти отчетливо мразех.
И така нататък.
Но да съм конкретна, е напълно безсмислено, защото никой няма да начертае линията на времето на моя досегашен живот. А дори да го направи, историята ще скрие най-важното между редовете си.
Трябва ми някой по-голям от живота и по този повод от бюрото ми ме гледа един наполовина нарисуван Джим Морисън. Аз съм малко изгубено момиче, Морисън. Аз вярвам в невъзможното и ако спра, ще ме е страх от себе си. Не искам никой да ме разбира или пък да се опитва да ме. Аз знам, че всичко ново и вълнуващо предстои. Но аз не искам заключени врати, през които да не може да се върне красотата на старото.
На четвърти август, след като се прибрах рано и не се опитвах пет минути да вляза вкъщи по най-безшумния възможен начин, се реших да напиша нещо, колкото и да е голям рискът то да не оправдае неясните ми очаквания. А на някоя друга дата, не зная коя, we'll meet again, we'll meet again. И невъзможното ще вярва в мен.
7/25/2010
There's such a chill. Such a chill.
Кой ме научи да съм такава?
Парализирах желанието си да пиша. Но не се издържа повече. И въпреки че у мен всеки ден (всяка вечер, всяка нощ) изригват вулкани от емоции и чувства, трябва някъде да пусна котва и да се върна към себе си, към себе си, пишеща.
Трябва да се ощастливя сама, както обичам и както мога. Преди го правех с изкуство, сега се опитвам да пропукам този изолационен щит и пак да посегна към тях, моите илюзорни спасителни лодки. Без да загурбя другото. Трябва да пиша, о, да. За да заровя пръсти в страниците на прашните архиви някой ден и да си спомням за това лято, тези събития и всичко, всичко покрай тях.
Способна съм да пиша бавно не само защото съм уморена, а е обяд, а и защото, когато отлагам да събера истински живото от живота си, у мен се образува фобия от писане и просто спирам.
Напоследък всяка нощ преживявам най-самотното прибиране на света, макар никога да не съм се прибирала по такъв начин. Напоследък, докато се прибирам, най-самотна на света, не мога да понеса тишината, защото ме затиска с всичките ми притеснения и страхове, които и сама не мога да си обясня.
Напоследък всяка вечер е алкохол и продължение. Всяка вечер е подобна на другите и все пак различна. Всяка вечер е колекциониране на думи, погледи, докосвания, намеци. Всяка вечер е скрита нежност на върха на вселената. Всяка вечер е сладка болка.
Всички тези вечери бяха неосъзнато желание, докато на бюрото ми лежаха разпръснати теми по История на България. Еуфорията на вечерите, на вечерта след най-страшното, беше мечта и утопия, докато треперех предизпитно. Нощите бяха безмерно къси, сънят - 2-3-часов, пътуването - пауза за силна молитва. И в цялата тази кандидатстуденстка върхушка (която трябва съвсем скоро да утихне, но не смятам, че пиша заради нея, не) осъзнах, че не трябва отново да чета "Писмо" на Вапцаров, а по-скоро "Любовна". "Любовна", защото:
И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?
Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!..
Защото седях и гледах ръката си, гледах нежната сгъвка между палеца и показалеца и ми се стори най-голата ръка на света. Стори ми се по-интимна от цялостна голота, стори ми се толкова лична и съкровена. Гледах я и си предсатвях как даваш ръката си на някого и му поверяваш толкова много - обещание за близост, голота, взаимност, всичко.
Защото снощи се прибирах в дъжда и си мислех, че трябва да пиша и че само писането е в състояние да ме спаси, че може би трябва да спра живота за половин-един час и да пиша, за да го документирам съвсем грубо и недодялано, за да го скицирам за секунди, а после да поема дъх и да продължа. Защото снощи се прибирах в дъжда и усещах бъдещето съвсем наблизо, усещах отговорности и ново начало, усещах толкова много новото начало, а всичко сегашно така чудесно пасваше на думата "спомени", че нещо в мен все по-нелогично и неразбираемо започна да боли.
Опасявам се, че целият този живот - сладко-горчив - не е породен единствено от твоето дишане, от твоето дишане, в паузите на което усещам студенина и отдалеченост. Не е породен от разточителните душове, ежедневните закъснения, голямата мента със спрайт, летните рокли и клинове, високите обувки, нежния парфюм и онзи, сладникавия, който ми напомня за зимата и за най-най-любимото ми нещо - сърцетуп-туп-туп.
Милион и един фактора са се сплели, за да създадат от моите дни живот, и то какъв живот!
А аз не знам откъде да започна. Нямам никаква идея, никакво чувство за последователност, никакъв скорошен опит, никаква надежда дори. Дали да пиша за студения февруари, когато усещахме, че ще имаме изпити скоро и не го осъзнавахме. Или пък да пиша за изпитите си - до един вълнуващи и незабравими? Да кажа ли, че тази кандидатстудентска кампания беше изцеждаща, въпреки че през по-голямата част от нея почти не я осъзнавах?
Струпаха се твърде много случки, още толкова предстоят, всъщност предстои цяла вълна от такива, много са, много, много, сигурна съм. Но у мен нещо боли и усещам пулсирането на една много тъжна дума.
Може би причината ще излезе наяве съвсем логично, а аз обвинително ще се осъдя в липса на наблюдателност. Може би защото идва август, може би защото имам рани къде ли не, може би защото искам да ги няма, може би защото мразя текила, може би защото знам, че не е хубаво, когато ми е прекалено забавно, може би защото не съм достатъчно убедителна, може би защото понякога съм безсилна, може би защото понякога съм твърде дръзка, може би защото си пясък върху сухи длани, който не полепва по тях, а бързо изтича някъде в прахта. Може би защото ще ми се наложи да прибера хора и ежедневие в графа "спомени", още преди да съм проумяла, че наистина ги оставям назад. Може би защото толкова неща са последни.
И най-тъжното - може би защото чувствам нещо толкова първо като последно.
Може би защото си отиваш.
най-страшното признание
Парализирах желанието си да пиша. Но не се издържа повече. И въпреки че у мен всеки ден (всяка вечер, всяка нощ) изригват вулкани от емоции и чувства, трябва някъде да пусна котва и да се върна към себе си, към себе си, пишеща.
Трябва да се ощастливя сама, както обичам и както мога. Преди го правех с изкуство, сега се опитвам да пропукам този изолационен щит и пак да посегна към тях, моите илюзорни спасителни лодки. Без да загурбя другото. Трябва да пиша, о, да. За да заровя пръсти в страниците на прашните архиви някой ден и да си спомням за това лято, тези събития и всичко, всичко покрай тях.
Способна съм да пиша бавно не само защото съм уморена, а е обяд, а и защото, когато отлагам да събера истински живото от живота си, у мен се образува фобия от писане и просто спирам.
Напоследък всяка нощ преживявам най-самотното прибиране на света, макар никога да не съм се прибирала по такъв начин. Напоследък, докато се прибирам, най-самотна на света, не мога да понеса тишината, защото ме затиска с всичките ми притеснения и страхове, които и сама не мога да си обясня.
Напоследък всяка вечер е алкохол и продължение. Всяка вечер е подобна на другите и все пак различна. Всяка вечер е колекциониране на думи, погледи, докосвания, намеци. Всяка вечер е скрита нежност на върха на вселената. Всяка вечер е сладка болка.
Всички тези вечери бяха неосъзнато желание, докато на бюрото ми лежаха разпръснати теми по История на България. Еуфорията на вечерите, на вечерта след най-страшното, беше мечта и утопия, докато треперех предизпитно. Нощите бяха безмерно къси, сънят - 2-3-часов, пътуването - пауза за силна молитва. И в цялата тази кандидатстуденстка върхушка (която трябва съвсем скоро да утихне, но не смятам, че пиша заради нея, не) осъзнах, че не трябва отново да чета "Писмо" на Вапцаров, а по-скоро "Любовна". "Любовна", защото:
И в тези дни, кажи ми ти,
когато ни притягат в обръч,
в сърцето, грях ли е, кажи,
че пазя още кът за обич?
Кажи ми грях ли е, че пак,
дори и в този шум фабричен,
процепен с зъл картечен грак,
си мисля: – Колко я обичам!..
Защото седях и гледах ръката си, гледах нежната сгъвка между палеца и показалеца и ми се стори най-голата ръка на света. Стори ми се по-интимна от цялостна голота, стори ми се толкова лична и съкровена. Гледах я и си предсатвях как даваш ръката си на някого и му поверяваш толкова много - обещание за близост, голота, взаимност, всичко.
Защото снощи се прибирах в дъжда и си мислех, че трябва да пиша и че само писането е в състояние да ме спаси, че може би трябва да спра живота за половин-един час и да пиша, за да го документирам съвсем грубо и недодялано, за да го скицирам за секунди, а после да поема дъх и да продължа. Защото снощи се прибирах в дъжда и усещах бъдещето съвсем наблизо, усещах отговорности и ново начало, усещах толкова много новото начало, а всичко сегашно така чудесно пасваше на думата "спомени", че нещо в мен все по-нелогично и неразбираемо започна да боли.
Опасявам се, че целият този живот - сладко-горчив - не е породен единствено от твоето дишане, от твоето дишане, в паузите на което усещам студенина и отдалеченост. Не е породен от разточителните душове, ежедневните закъснения, голямата мента със спрайт, летните рокли и клинове, високите обувки, нежния парфюм и онзи, сладникавия, който ми напомня за зимата и за най-най-любимото ми нещо - сърцетуп-туп-туп.
Милион и един фактора са се сплели, за да създадат от моите дни живот, и то какъв живот!
А аз не знам откъде да започна. Нямам никаква идея, никакво чувство за последователност, никакъв скорошен опит, никаква надежда дори. Дали да пиша за студения февруари, когато усещахме, че ще имаме изпити скоро и не го осъзнавахме. Или пък да пиша за изпитите си - до един вълнуващи и незабравими? Да кажа ли, че тази кандидатстудентска кампания беше изцеждаща, въпреки че през по-голямата част от нея почти не я осъзнавах?
Струпаха се твърде много случки, още толкова предстоят, всъщност предстои цяла вълна от такива, много са, много, много, сигурна съм. Но у мен нещо боли и усещам пулсирането на една много тъжна дума.
Може би причината ще излезе наяве съвсем логично, а аз обвинително ще се осъдя в липса на наблюдателност. Може би защото идва август, може би защото имам рани къде ли не, може би защото искам да ги няма, може би защото мразя текила, може би защото знам, че не е хубаво, когато ми е прекалено забавно, може би защото не съм достатъчно убедителна, може би защото понякога съм безсилна, може би защото понякога съм твърде дръзка, може би защото си пясък върху сухи длани, който не полепва по тях, а бързо изтича някъде в прахта. Може би защото ще ми се наложи да прибера хора и ежедневие в графа "спомени", още преди да съм проумяла, че наистина ги оставям назад. Може би защото толкова неща са последни.
И най-тъжното - може би защото чувствам нещо толкова първо като последно.
Може би защото си отиваш.
най-страшното признание
Subscribe to:
Posts (Atom)