speak my language

Нито времето, нито вечерта, нито моментът опира до това, че може да се обърнеш към мен със "Здравей, студена", защото може би дори това обръщение няма да е достатъчно коректно и подходящо за другото време, другата ситуация и другия момент.
Не искам и да ме попитат "Какво ти е?", на което дежурно да отговоря с "Нищо", защото това всъщност е истината.
Не очаквам, но и не бих предпочела някой да ми каже, че го обезпокояват мътните от неосъзнато напрежение, генерирало в болка, погледи, които рисувам. Защото те са просто развити тесни и голи очи, смесени с хвърчащи кичури.
Не искам да казвам нищо на никого, като ясно подчертавам, че нямам нищо против никого.
При толкова много думи и ужасно дебели тълковни речници се чудя правилните съчетания от букви ли избирам и ще науча ли други, по-точни, а имат ли интелектът и богатият речник нещо общо с точните неща изобщо, когато трябва да кажа нещо, нещо на някого. И когато не трябва, но си мисля за тези работи.

Тези, които ме познават добре, ако се досетят, биха могли да интерпретират емблематичната за мен фраза "Ще те обичам само ако слушаш музика" и да ми се смеят, докато междувременно понякога са прави.
Търся си някаква бавна, спряла, поглъщаща и завладяваща онази моя нуждаеща се страна песен, в която да се влюбя.
Нещо ме наведжа на мисълта, че хората на лаконизма са или твърде преливащи от всичко, или точно обратното. Това не означава, че нещата, които казват или правят, не означават много. Поне повечето.

И това всъщност е всичко, нужно в момента, а на един лист написах "Ако аз съм дъга, ти си белият цвят". Неприложено навън все още. Ако аз не знам, някой знае ли? Ако аз не знам, някой ще ми каже?

Тиха нощ.
(ми пожелаха)