това, което не правя, pt. 3

21.01.2011

Нощта се е скрила зад пердето, нощта пак е нахлула във вените ми, а с циркулирането на кръвта бавно се превръща в сутрин.

От няколко часа трептя с непостоянна честота и все пак се опитвам да бъда практична, макар че съм се вкопчила в толкова красиви нишки на живота, в толкова непрагматичната си страст да живея и да обичам.

Слушам The Cure, Depeche Mode, PIF и Нова Генерация. Изброявам ги, за да открия връзката, за да се намеря, за да изкореня объркването. Но чувам "аз съм едно малко перде. и ти, ако искаш, ела да сме две" и просто изключвам.

Страдам от нещо - усмихвам се на непознати, изхвърлям боклука си в два през нощта, рисува ми се повече от друг път, изключвам лаптопа, а 40 минути по-късно го включвам, изнасилена от музикална абстиненция, пише ми се навсякъде, искам да се гравирам върху всичко и всеки, мия ръцете си с почти гореща вода и докато се унасям и олеквам под струята, в главата ми хаотично се пресичат някакви думи, някакви сцени, някакви неща.

Страдам от някакъв оптимизъм, от някаква надежда, от някаква вяра - отровно е. Страдам от желанието да кажа и да направя всичко. Понякога страдам от нуждата да се намълча на всички и да се скрия, но сега не мога. Искам да се разкъсам и да се сипя нежно и празнично от небето като конфети. За всички.

Болна съм. Болна съм по музикалната лирика, влюбена съм в светлосенките, разтапям се в шофирането, унасям се в пушенето на студено и за първи път, дисоциирам се в мекото съприкосновение на молива с листа, разтичам се по отминали епохи, недокосвани и невъзможни, облепям се по всички красиви случайности, които някога съм виждала. Умирам от необяснима любов по нещо неясно за мен.

Пише ми се поезия, представям си Вапцаров, чета го и пак леко потръпвам на любимата си част. Чувствам се виновна. Заради енергийната напитка ли е, заради нощта ли, кое, по дяволите, ме прави щастлива точно сега?

Звучи абсурдно. Аз не се оплаквам, просто не спирам, не мога да седя на едно място. Щастлива съм и не съм. Искам повече, не искам никога да свършва. Не знам дали някога ще успея да спра.

Сякаш ям само за да измия чиниите след това. Сякаш ги мия само за да станат мръсни отново. Подреждам, изхвърлям, чистя, проветрявам, пера, бърша, мета. Всяко почистване на стаята ми се струва като ново начало. Всяко събиране на дрехите в коша за пране. Всяка секунда ме унищожава.

Съжалявам само, че има толкова много песни, вероятно и книги, вероятно и филми, които някога съм започвала, но не съм довършвала навреме. На които не съм дала шанс навреме. И ги откривам сега.
Искам да издържам малко по-дълго, искам само да пазя близките си здрави и да не късам нервите им. Това не означава, че ще спра да правя непрактичните неща, които правя. Поне не всички.

Нещо ме убива, но не по онзи начин, който ме кара да искам да заспя завинаги. Не искам да заспивам никога. Искам да се раздам, ето това е усещането, сега разбирам Стефан Цанев.
Нещо ме убива, убива сладко и мъчително, нещо ме убива и задвижда едновременно.
Дори мисълта, че след малко ще е светло, че слънце ще изгрее над Студентски град, че ще си пусна една любима песен, че ще осъществя контакт с хора, че ще трябва да отида до СУ, да кажа "не, мерси", да се усмихвам на непознати и да ям много вкусен сандвич от едно много незабележимо място - дори тази (разнородна) мисъл ме топли.

Боже, искам толкова много неща, но най-вече да провокирам себе си и другите и винаги да успявам да се изненадвам по хубавия начин.

Четвъртата аксиома на щастието гласи: натоварвай се от време на време.

http://youtu.be/83Ad3xItBMw - тази песен я обичам. Представям си двама млади, легнали в тревата, полуголи, пред нежния кадифен намек за изгрев. Мирис на пролет. Болка до пръсване. Огромна. Черно-бели музикални епохи и някаква изкривена и чиста невинност.

Не треперя, не съм пила, не съм пушила. Просто Фреди Меркюри е изпял истината. Твърде многото любов ще те убие.

Само не днес, само не днес. Имам да направя още безброй много неща. Знам го.